Слънцето да ви не залязва гневни.
Еф. 4:26
Не забравяй другаря си в душата си и се сещай за него в своето богатство.
Сир. 37:6
Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото.
Лук. 3:11
Днес Пенчо бе особено горд. Облякоха го в нови дрехи и майка му реши да го заведе най-напред в църква. Докато тя се приготвяше, Пенчо излезе на улицата и сам доволно се заразхожда пред пътната врата.
По едно време неочаквано някой го дръпна за ръкава.
– Ооо, честито! Виж какъв си се пременил!
Пенчо се обърна. Беше Савата – негов съученик и съсед, който го гледаше засмяно.
– Хайде, честито! Ще черпиш!
Но Пенчо не прие честитката със същата веселост. Когато Савата го дръпна за ръкава, той бе тъй изненадан, че дори се уплаши. След уплахата изпита и неприятно чувство от докосването до дрехата му.
– Виждаш, че съм с нови дрехи, а ме пипаш с мръсни ръце! Изцапа ме, дрипльо такъв! Махни се, не искам да играя с тебе!
Савата не очакваше такъв отзвук. Пропъди усмивката си, намръщи се сконфузено и се отдалечи. А Пенчо ядосан го проследи с поглед, като сравняваше своето облекло с действително окъсаните дрехи на Савата — най-бедния от съучениците му.
— Виж го, как взе да прекалява! — не можеше да преодолее яда си Пенчо. — Дрипльо такъв. Да ми мърси новите дрехи!
Едва когато стигна с майка си в църква, Пенчо можа да се успокои от гнева си. Тук беше светло и чисто и всички бяха чисто и спретнато облечени. Пенчо се увлече от хубавото пение и от бляскавите образи на светците от иконите.
Свещеникът застана на олтарните врати и започна да говори. Пенчо заслуша словото му. А то беше наистина хубаво. Дядо поп приказваше картинно и увлекателно. Пенчо поглъщаше всяка негова дума. Разказваше дядо поп, че учениците на Иисуса Христа били бедни рибари, които оставили всичко, що имат, за да последват Учителя на любовта и братството между хората. Пенчо запомни дори евангелските думи, които свещеникът няколкократно повтори: „Обичай ближния си като себе си“ и „Който има две ризи, да даде едната на този, който няма никак.“ Дядо поп обясни, че ближен ни е всеки човек — беден и богат, учен и прост, познат и непознат. Обясни още, че казаното за двете ризи се отнася за всяко нещо, което имаме в повече и което трябва да споделяме с онзи, комуто липсва.
Защо точно тия думи направиха най-силно впечатление на Пенчо, той не можа да си обясни. Но те звучаха в ушите му като песен, която не затихна и когато излезе от църквата. Той забрави за предишното свое доволство от новите дрехи и сега мисълта му бе заета с казаното от свещеника.
Пред църквата се продаваха симидчета и гевреци, Пенчовата майка купи един симид и го пъхна в ръката на детето си. Пенчо го пое почти- несъзнателно и закрачи по улицата, без да се сети да го яде. Чудните слова за обич и взаимно подпомагане между хората не преставаха да звучат в ушите му.
Пенчо вървеше като унесен, но не пропусна да забележи преминаването на Савата през улицата. Нещо трепна в сърцето му и той извика:
— Сава!
Савата се спря и се обърна. Видя Пенчо и предположи, че му се е сторило да го викат, и пак тръгна.
— Сава — извика повторно Пенчо, чакай!
Сега вече Савата разбра, че Пенчо го вика, и спря да го дочака. — Къде отиваш? — попита Пенчо усмихнато, като приближи. — Ела у дома да играем!
Савата като че не можеше да повярва: Пенчо, който преди час-два го тъй жестоко наруга, сега го гледаше усмихнато. Преди той да успее да каже нещо, Пенчо му протегна ръката си, в която държеше неначупения симид.
— Заповядай! Черпя!
Савата се усмихна на свой ред и посегна, та пое единия край на подадения симид. Двамата другари едновременно дръпнаха и преломиха симида.
И тръгнаха заедно — всеки захапал своята част.
Пенчо вдигна очи, та погледна Савата, чиито бузи се бяха издули от налапаните залъци. В сърцето му полази радостно чувство. Той изпитваше задоволство, като да бе изпълнил приканата на Иисуса Христа за споделяне с нуждаещия се наш ближен това,що имаме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар