БОГ ЗАПОВЯДВА- Станислав Ваклинов

 Господи, у нас на лицата има срам... защото съгрешихме пред Тебе.
А у Господа, нашия Бог, има милосърдие и прощение.
Дан. 9:8-9
Наклоних сърцето си да изпълнявам Твоите наредби навеки, до край.
Пс. 118:112
Вразуми ме и ще спазвам Твоя закон и ще го пазя от все сърце.
Пс. 118:34

През един студен зимен ден татко доведе вкъщи едно момиченце, облечено в дрипи, зъзнещо от студ. То беше дребно на ръст, макар че имаше не по-малко от петнадесет години.
— Ще живее при нас, — рече татко, — ще прислужва и ще го издържаме. — Казва се Марийка.
После разбрахме, че момичето бе изпратено от един наш сродник от село. Бащата на Марийка бил осъден на затвор за кражба, а майка ѝ починала неотдавна. Детето останало на улицата. Сетил се сродникът ни, че някога татко го бил замолил да ни потърси прислужница, и решил да я изпрати при нас.
Майка ни се зае веднага с гостенчето. След няколко часа Марийка беше вече съвсем променена: изкъпана и облечена в спретнати дрехи, че почти не се различаваше от нас. А ние, децата, с любопитство го заобиколихме и заобсипвахме с въпроси за какво ли не.
Отначало Марийка отговаряше смутено, но скоро се освободи от стеснението си. Оказа се, че е отворено, живо момиче.
Свикна и с работата, която мама ѝ възлагаше. Имаше време и за игра. И ние, трите деца — две момчета и една сестричка — всички по-малки от Марийка, я търсехме за игрите си, защото беше добра участница в тях и като най-голяма, разрешаваше лесно споровете, които често възникваха помежду ни.
Мама почти всяка вечер ни прочиташе по някоя приказка или разказче, като винаги използуваше четивото, за да ни поучи на добро.
– Повикайте и Марийка, — каза тя една вечер, седнала на обикновеното си място с разтворена книга в ръце.
Братчето ми изтича до кухнята и се върна с Марийка.
– Седни да слушаш и ти, Марийке, — каза мама.
Прочетеният тази вечер разказ беше за едни деца, които, след като извършили някаква кражба, били заловени и наказани. Както всякога, и сега, след като затвори книгата, мама се обърна към нас да ни поучи.
– Кажи, Добринчо, — запита тя най-напред братчето ми, — трябва ли да постъпваме и ние като момчетата от разказчето? Ти нали чу: те откраднали плодове от една градина. Трябва ли и ние, като минаваме край някой двор и видим в него хубава ябълка, да влезем и да си накъсаме от нея?
– Не трябва ! — отговори веднага братчето ми.
– Да, не трябва, това е кражба. А защо не трябва?
– Защото ябълките не са наши, а чужди.
– А ти как мислиш, Стефко? — отправи мама въпроса си към мене. — Защо не трябва да крадем?
– Защото ще ни заловят и ще ни накажат!
Дойде ред и на сестричката ни.
– А ти, Любке, какво ще отговориш — защо не трябва да присвояваме чуждо?
Сестричката ми се беше нещо замислила. Тя погледна мама с широките си умни очи и решително произнесе:
– Защото Бог ни е заповядал да не крадем!
Мама се усмихна и погледна последователно всички ни Погледът ѝ се спря най-продължително върху Марийка, която нещо се бе смутила и гледаше надолу.
– Отговорът на Любка е най-правилен, деца мои, — заключи мама. — Бог ни е заповядал да не крадем. Любка знае Божиите заповеди, а и вие, малките, ще ги научите. Сега запомнете тази: не кради! А друг път ще научите и другите. Хайде, сега да си лягате!
Скочихме и се запътихме към леглата си. Само Марийка все още не мръдваше от мястото си, загледана низко пред себе си.
– Марийке, време е вече за сън. Иди да си лягаш и ти! — подкани мама.
Марийка вдигна глава. Очите ѝ бяха насълзени. Тя се приближи бавно до мама, после се хвърли в нозете ѝ разридана.
– Простете ми, аз вече няма да правя така! Простете ми!
Ние, децата, трепнахме изненадани. Не можехме да си обясним причината на случилото се.
– Стани, — продума мама. — Ти призна грешката си и тя ти се прощава. А това, че се заричаш вече да не я повтаряш, е хубаво. Постарай се да удържиш думата си!
По-късно случаят ни се изясни. Майка ни забелязала липсата от къщи на някаква вещ, усъмнила се в Марийка, но за да провери доколко е основателно подозрението ѝ, избрала този разказ и повика и нея да го чуе.
Марийка върна откраднатата вещ и спази думата си. Нещо повече. Тя най-усърдно научи всичките Божии заповеди и често, особено когато някой от нас се опитваше да послъже, напомняше заканително:
– Не забравяй, че Бог е заповядал и да не лъжем!