ДЪЛГЪТ- Станислав Ваклинов

 Бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота. 1 Тим. 4:2
Болен бях и Ме посетихте... Мат. 25:36
Беше доста преди зазоряване. Свещеникът се готвеше да тръгва към църква за неделното богослужение, когато звънецът неочаквано зазвъня.
– Толкова рано! Кой ли може да бъде? — помисли той, като отиваше да отвори.
Щом открехна вратата, облъха го мразовит въздух.
Напрегна взор да разпознае в мрачината неочаквания посетител. Едно момиченце, загърнато в износен шал, го гледаше с плахи очи.
Трепереше от студ.
– Отче, — заговори то с треперещ глас, — мама ме прати да те повикам ... да дойдеш вкъщи.
– Чие дете беше ти? — благо попита свещеникът, не могъл да познае ранната си посетителка.
– На Гина Драговичина... перачката. Сега тя е много болна...
И детето заплака.
Свещеникът разбра, че положението на болната трябва да е много сериозно, щом още в тъмно бе изпратила дъщеря си да го вика.
Сръчно навлече расото си, наложи калимавката и каза:
– Да бързаме тогава!
Вдовицата живееше накрай града. Не трябваше да се губи ни минута. Свещеникът крачеше широко и момиченцето едва смогваше да го следва. То подтичваше след него, зъзнеше и тракаше със зъби.
Пред църквата свещеникът спря да дочака детето.
– Почакай ме малко тук, аз ей-сега ще дойда.
Той влезе в църква, за да вземе сухо св. Причастие и мигом се върна.
И пак с ускорени крачки се отправи към квартала на бедните.
Момиченцето се изравни с него.
– Откога е болна майка ти? Какво казва лекарят?
– От седмица. Много е зле... А лекар — не сме викали... Нямаме пари.
– Бедно дете! Нима не знаеш, че лекарят няма да ви иска пари? Майка ти работи!
– Не знаех! — изхлипа детето.
Стигнаха.
В стаичката на вдовицата едва ли бе по-топло, отколкото вън. През полусрутената врата и закнижените прозорци нахлуваше студ.
Като чу, че вратата скръцна, болната отвори очи. Помъчи се да се усмихне.
– Отче, прости ми: обезпокоих те още в тъмно... Но ми е много зле...
– Не отпадай! — насърчи я свещеникът. — Надявай се на Бога и Той ще ти помогне да оздравееш.
– Ох, — изпъшка болната, — струва ми се, че Той вече ме вика.
– Верче, — обърна се свещеникът към малката, — наглеждай майка си, докато се върна. Аз ще прескоча да по¬викам лекар.
Бе си спомнил, че наблизо живее лекар. Изтича до него и скоро го доведе. Лекарят пристъпи внимателно към прегледа.
Свещеникът следеше зорко движенията му, не напущаше от очи израза на лицето му. По него искаше да долови впечатленията му.
Едва има търпение да дочака да свърши прегледът.
– Късно ли е? — попита обезпокоен.
– Смятам, че не е съвсем късно. Тежко е състоянието ѝ, но не е съвсем безнадеждно.
– Аз ще я причастя!
Лекарят кимна с глава и рече:
– Надявам се да отпъдим смъртта. И все пак... Бог ще каже!
Постави инжекция на болната, предписа лекарства, даде наставления.
После погледна към студената печка.
– Но тук...
– Да, трябва да се запали печката. Тук е непоносим студ! — доизрече свещеникът. — Не е за болен човек... Но аз ще се погрижа...
– Към обед ще дойда пак — за нова инжекция.
Свещеникът отпрати лекаря, после, все тичешком, отиде
до дома си и се върна оттам с дърва и въглища. Запали печката, грабна рецептата — и забърза към аптеката.
Когато се върна, завари болната да спи. Инжекцията бе оказала своето въздействие: сънят ѝ беше сравнително спокоен.
Свещеникът седна до леглото на болната и със затаен дъх заследи дишането ѝ. Безпокойство го гнетеше, но същевременно и надежда искреше в душата му, че Бог ще запази нещастницата... заради детето ѝ.
И погледна съчувствено към малката Верка, която не можеше да се отдели от затоплената печка. Детето си почиваше, успокоено, стоплено.
Свещеникът се доближи до него и ласкаво сложи ръка върху главицата му.
– Майка ти ще оздравее, Верке! Ти ѝ давай лекарства, които донесох, а за себе си — ето, вземи си с това храна. — И втикна в малката ръчица няколко банкноти. — Лекарят пак ще дойде — да сложи още инжекции на майка ти... И аз ще дойда пак! Няма да ви оставим така. Довиждане!
И излезе с намерение да отиде в църква за богослужението.
Когато обаче погледна часовника си, оказа се, че е почти наближил обяд. За служба бе вече станало късно.
Като разбра това, свещеникът забави крачките си. Замисли се. Значи, на днешния празник той остави своите християни без божествена служба. Какъв пропуск! Увлечен в грижа за болестта на бедната вдовица, той изпусна от съображение богослужебния си дълг. Ако бе предвидил навреме, че може би тази грижа ще го забави, можеше да помоли чрез клисаря стария пенсиониран свещеник да го смени в църковната служба. Но ето, че късно помисли за това. И днешният неделен ден мина без св. литургия!
Той чувствуваше това като вина. Вина пред Бога, вина и по отношение на църковната дисциплина — и за нея той носи отговорност.
Ясно съзнаваше това.
Изведнъж обаче тази мисъл освободи съзнанието му и той се изпълни с представата за бедната вдовица, за тежката ѝ болест, за нещастното ѝ момиченце, треперещо от студ и страх, че може да остане сираче. Всеки момент от лекарския преглед сега се възпроизвеждаше наново пред него: придвижването на слушалката, заслушването на лекаря, поклащането на главата му, въздишката му накрая.
– Надявам се да отпъдим смъртта!...
Гърдите на свещеника се изпълниха с обнадеждаващо чувство.
– Каквото Бог каже! — бе издумал лекарят.
– Бог ще каже! Бог ще я върне за живота! — растеше увереност в душата на свещеника, пред чийто поглед сега се очертаваше малкото, бледо лице на Верчето — с разплаканите очи на зъзнещото тяло. Бог ще каже — да бъде жива майката на това нещастно дете! И тя ще бъде жива!.. .
Така унесен, той стигна църквата и влезе в нея. Не забеляза учуденото лице на клисаря, който не можеше да си обясни къде се бе загубил свещеникът, след като рано сутринта се бе мярнал за миг в църква. Не чу и смутения му въпрос:
– Отче, какво направихте днес! Колко богомолци се върнаха!...
Свещеникът влезе в олтаря и смирено коленичи пред светия Престол. Дълго стоя със сведена глава пред него... Устните му не мълвяха слова: — сърцето му се молеше!
Когато стана, в лицето му се оглеждаше спокойствието на душата му: Бог я бе докоснал със Своята десница. Той бе наситил душата на Своя служител с увереност, че като е изпълнил своя дълг към ближния, изпълнил е и дълга си към Бога.

Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов