Залягай да се представиш пред Бога достоен, безукорен работник, който вярно преподава Словото на истината.
2 Тим. 2:15
Освети ги чрез Твоята истина . .
Йоан. 17:17
Първият сняг започна доста поривисто. Едри снежни пеперуди заваляха от небето, подгонили се една друга в надпревара да стигнат по-бързо земята. Най-бързите, още с първото докосване до земята, умираха. Върху местата, където свършваше животът им, оставаха влажни петна, които в следващите моменти загубваха очертанията си, слели се в обща разводнена покривка, пропъстрена тук- там с локвички. В тях безшумно се давеха другите снежинки. Някои, по-сърцати, не се поддаваха на смъртта, задържаха се здраво където попаднеха и подлагаха плещите си на други снежинки. Така започна да се разгъва снежна пелена върху разкаляната земя.
Въпреки че не беше много студено, движението по улиците не бе приятно. Снежинките пречеха на минувачите- блъскаха се в очите им, полепваха по клепките им — не им даваха възможност да се движат свободно. И често минувачите стъпваха точно там, където не искаха — в локвичките. Времето беше такова, за което казват, че е приятно да му се радваш от прозореца на затоплената стая.
Полуприведен, за да предпази очите си от мрежата на снежинките и загърнал полите на расото си, за да избегне опръскването от размекнатия сняг — между минувачите се движеше свещеник. Не му бе удоволствие ходенето в такова време, но не искаше да пренебрегне своя пастирски дълг, който сега насочваше стъпките му към жилището на един, отдавна боледуващ на легло, негов енориаш и приятел.
Болният нямаше особена връзка с Църквата, но беше внимателен и почтителен в отношенията си към нея. И към свещеника, с когото, впрочем, поддържаше приятелство. Но нека се каже при това, че колчем свещеникът при обикновените приятелски разговори с него се опитваше да открие въпроси за вярата и църквата, — биваше възпиран с любезна откровеност:
– Да оставим настрана, отче, тези въпроси. Чужд съм на тях.
Свещеникът пристъпваше с мъка и мислеше за предстоящата среща. Смущаваше го мисълта, че вероятно и сега, както всякога, болният ще отклони въпросите за вярата, а извън тях свещеникът не знаеше за какво би трябвало да води разговор с един болен. Та нали точно в такива моменти той трябва да се прояви именно като пастир, като свещенослужител! Не налага ли сегашното състояние на болния по-близкото приобщаване на душата му към Църквата? Не, свещеникът сега без друго трябва да се покаже като свещеник. Но как ще бъде посрещнат?...
Увлечен в такива мисли, свещеникът се отзова при болния.
Този го посрещна с усмивка. Видимо, това посещение го зарадва.
Оказа се бодър, на оздравяване. Не лежеше, а бе седнал в леглото — превъзмогнал болестта и сега възстановяващ изгубените сили.
– Да знаеш, колко пъти си мислех за тебе, отче!
– Нима? — зачуди се свещеникът усмихнат, насърчен
от радушния прием. — Радва ме това, макар че го чувствувам и като упрек: трябваше да не забавям толкова посещението си.
– Съвсем не те упреквам! Както и да е. И пак ще повторя откровено: често чувствувах нужда да разменя мисли с тебе. И вече ... на темите, които допреди отклонявах.
– За вярата?
– Да, за вярата.
– Може би си бил много зле и...
Свещеникът помисли, че болният му приятел в тежки моменти на болестта си може би да е почувствувал нужда от изповед и причастие, но не посмя да се доизкаже.
– Ще ти кажа след малко. Сега си поотпочини виждам, че си се поизморил. Трудно се върви в такова време, нали?
Водиха обикновен разговор за това-онова, за вървежа на болестта. На свещеника бе драго да чуе, че болестта на приятеля му, колкото и тежка и продължителна да е била, е преминала.
– Сега възстановявам сили. Седя — и чета. Препрочетох някои от книгите си, а прочетох за първи път и една книга, която не бях разгръщал преди. Досещаш ли се коя може да бъде?
– Евангелието... Или?.. .
– Точно Евангелието.
Болният се поизвърна малко и измъкна изпод възглавницата си спретнато подвързано Евангелие.
Радост заискри по лицето на свещеника.
Никога не допущах, че тази книга, която считах за неинтересна и ненужна, би могла така да ме увлече. Ску¬ката от самотата ме принуди да разтворя страниците ѝ. И останах... малко е да кажа удивен! Нямам думи да из¬разя чувствата, които ме владееха, когато четях Еванге¬лието. Собствено, излишно е да изтъквам пред тебе него¬вите достойнства, ценностите, които то разкрива, да обри¬сувам образа на Христа, Който възсиява из страниците му. Ти си свещеник, богослов. Тебе ти и приляга, и дълг ти е да говориш за това. Ако споменавам сега нещо за ценността на Евангелието, то е — да подчертая в каква степен се чувствувам задължен да се извиня пред тебе за пренебрежителността, с която се отнасях досега към въпросите, що ти често искаше да привнасяш в разговорите ни. И въпреки всичко, искам да бъда последователен на себе си в откровеността. Когато след прочита се унасях в съзерцание образа на Христа, неповторим и непресъздаваем, аз си мислех: защо трябваше да преживея такава изненада? Та нима за пръв път чувам за Христа и за Евангелието? И в църква съм бивал, слушал съм проповеди, спирал съм се върху нещо, писано за вярата, но... никога не съм си представял Христа такъв, какъвто ми се разкрива от Евангелието! Ти схващаш отговора на кой въпрос ме мъчи, нали?
– Разбира се! — каза свещеникът. — И ще оформя въпроса направо — без твоята деликатност. Ти всъщност ме питаш: защо досега нито ти, като свещеник, нито който и да било друг — в речи или статии — е могъл да възбуди в мене интерес към Христа? Така ли е?
– Да кажем, че е така. Засягаш ли се, ако точно това е питането ми?
– Защо? Кога твоята откровеност ме е обиждала? Добросъвестно зададеният въпрос не може да обижда. И аз ще се помъча да ти отговоря.
– Ще ти бъда признателен, ако разсееш недоумението ми.
– Моят отговор всъщност се съдържа в един пример. Да ти го разкажа... Един турист попаднал в планината на един извор, чиято вода му се сторила извънредно вкусна. Била кристално бистра и сладка.
– Такава вода никога не съм пил. Ще налея от нея да занеса на майка си, та и тя да ѝ се наслади – решил той и напълнил с нея един съд.
Като се завърнал в къщи, поднесъл водата на майка си:
– Това е най-сладката вода, която може да си представиш, майко! Сигурен съм, че и ти ще се възхитиш от нея. Вкуси я!
Майката поела съда с водата, отпила глътка от нея и за крайна изненада на сина ѝ направила гримаса на неудоволствие.
– Какво: не ти харесва ли? — попитал синът разочаровано.
— Водата е топла и блудкава — отвърнала майката.
Но не мисли, че ти си се излъгал в своята преценка, когато си я пил горе, в планината. Не се съмнявам, че там тя е рядко вкусна. Но знай, сине мой, че водата има истинския си вкус само когато я пиеш от извора ѝ.. .
– Не изказвай заключението, отче! — избърза да каже оздравяващият. — Разбрах приложението на този пример в нашия случай. Когато съм чел Евангелието, аз съм пил вода от Извора! И очарова ме водата Му!
– А ние, посредниците между Извора и жадните, предаваме водата с променен вкус — често неприятен за мнозина. Затова ти бяха тъй неприятни въпросите, с които исках преди да те заинтересувам, драги мой!
– Именно това разбрах, че искаш да подчертаеш с примера си.
— Аз, въпреки това, считам, че за носителите на Живата Вода (ти си прочел в Евангелието, че Иисус се сочи като извор на Жива Вода) е предоставена възможност да я предават в истинския ѝвкус и качество. Всеки християнин, запленен от Христовото благовестие, може да отнесе със себе си и предаде и на другите Живата Вода такава, каквато е в Извора, ако почерпи не само водата, но и светостта и чистотата на онзи планински Връх, от Който тя извира. Нам се дава начинът, по който можем да носим Христа в себе си в истинската Му величина: ако попием в своите сърца Неговото божествено учение тъй, че то да стане наша плът и кръв. Не само да се прекланяме пред Христовото учение и да поучаваме в него, но да живеем по повелите на това учение, да живеем тъй, както Христос живееше. Тогава ние сами ще бъдем извори на живото Христово учение и то не ще избледнява и изблюдява при преподаването му на другите. Както виждаш, въпросът се свежда до вярата на дело.
– Далеч отиде, отче, в самообвиненията. Но аз не ще ти противореча, защото това обвинение вземам и върху себе си. То тежи еднакво върху всички, които се наричат християни, които са кръстени в името на Христа...
Продължително мълчание застана между двамата приятели.
Когато гостът стана да си отива, двамата си стиснаха ръцете с топла сърдечност.
Свещеникът бе вече на улицата. Посрещнаха го пак изобилни снежни пеперуди, които продължаваха да се сипят от небето и да се блъскат закачливо в очите на минувачите. Но сега снегът бе смогнал да застеле земята с бяла покривка — чиста и пухкава. Белотата му беше ослепителна — блещеше в очите и ги уморяваше.
Свещеникът крачеше бавно и мислеше: за чистотата на снега и за замърсяването му, когато полегне върху земята, овалян от калта и смазан от стъпките на минувачите. Той можеше и такъв пример да приведе в отговор на въпроса на своя енориаш. Неволно в ушите му зазвуча прекрасният стих на Псалмопевеца: „Умий ме, и ще бъда по-бял от сняг! При всяка утринна служба той четеше този стих, но никога досега той не му се беше сторил наситен с толкова жизнен смисъл, както сега.
— По-бял от сняг!... — звучеше в сърцето му. — Господи Иисусе, не ме лишавай от благодатната Си помощ. Дай ми воля и сили да подражавам на Тебе, да вървя по Твоите благословени стъпки, по чистия Твой път на истината и любовта! Ти, Извор на моята вяра, помогни ми да претворя тази своя вяра в дело!...
Няма коментари:
Публикуване на коментар