Рави, Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев.
Йоан. 1:49
Ти си Христос, Син на Живия Бог.
Мат. 16:16
Светлите лъчи на жежкото източно слънце пронизваха весело усмихналите, вечно зелени листа на миртите, които се преплитаха с маслинените фиданки, проникваха през широките, разперени като покрив на шатра, листи на снажните палми, по-прекрасни от ония на Делос и се спираха върху красивата фигура на млада жена, която седеше сред разцъфналите портокали, изтегнала стройното си тяло върху градинската беседка. Малкото ѝ дете, чието миловидно лице отразяваше всичката прелест на майката, играеше около нея с буболечките из тревата.
Младата жена беше разгънала върху коленете си свитък, но не четеше. Тя втренчено гледаше пред себе си, цяла вдадена на мисли. За хубавите ѝ момински дни, прекарани в Нарбона под родителска стряха, за тихия бащин дом, за хубавото нарбонско небе, за прекрасните простори на свидната си родина ли мислеше тя? Или пък разсъждаваше върху прочетеното преди малко? Не — мисълта за родината сега я бе изоставила и не Виргилиевите мисли я занимаваха. Нейната мисъл я носеше няколко дни назад — тогава, когато отиваше да посети своето приятелско семейство — дома на Иаира, началника на синагогата, и видя Оногова, Чийто огнен поглед — тя помнеше добре това - не можа да понесе и биде принудена да сведе взори към земята.
Единствената дъщеря на Иаира и Саломея, младата цъфтяща Семида, беше заболяла и издъхнала в майчините си ръце. Жената на Пилата — Клавдия Прокула – отиваше
да изкаже своите съболезнования на приятелите си, към които, въпреки религиозните различия помежду им, се беше особено привързала. Когато наближи улицата, на която се намираше приятелският дом, слугите ѝ с мъка проправяха път за носилката ѝ, понеже тълпа се притискаше около дома. Като се спря пред входа, тя забеляза, че тълпата се отдръпна назад, за да стори път на група идващи млади хора, които околните наблюдаваха с учудване. Сред идващите тя видя един човек около тридесетгодишен, загърнат в мантия. Тя вдигна очи, но веднага пак ги сведе — не можеше да изтърпи Неговия силен поглед. Стори ѝ се, че гледа слънцето — челото му изглеждаше озарено от слънчево сияние. Неговите очи излъчваха едновременно и неизразима прелест, и таен ужас, очите Му изпущаха такъв блясък, който я сковаваше. Тя, без да знае защо, тръгна подире Му.
И... видя как Този Непознат взе ръката на Семида и повели: „Стани!“. Тя видя как очите на девойката се отвориха, как нежният цвят на живота разцъфна по устните ѝ, как протегна ръце към майка си:
— Мамо...
Клавдия не помнеше що стана след това. Но после тя не можеше да бъде спокойна — все огненият поглед на Непознатия ѝ се впиваше в съзнанието.
Тя искаше да се развлече, да пропъди мисълта си за Него, но напразно: не можеше да стори това хубавата, развеселена природа, майчинските ѝ жарки целувки, с които щедро обсипваше любимото си дете, стихваха, щом като пред нея заставаше Образът Му. И тя не можеше да владее повече волята си...
Слънцето клонеше вече на залез. Тя стана, повика детето си, взе го на ръце, притисна го до развълнуваните си гърди и обсипа румените детски ланитки със звучни целувки. Тя чувствуваше колко несвойствено направи всичко това, но не можеше инак — от известно време всичките ѝ майчински ласки и чувства към това дете, което ѝ беше най-любимото същество на света, се свеждаха само към целувката, и то тъй неловко предадена.
Утринната зора поруменяваше вече върховете на храма, когато Клавдия стана, с притиснато от ужас сърце, поради прекарания кошмарен сън. Но внезапно до слуха ѝ започнаха да долитат откъм центъра на града крясъци, които ѝ се струваха по-страшни от бученето на развилнял се океан. Тези крясъци започнаха да се чуват все по-наблизо и по-наблизо, тя долови, че под тежината на безчислената тълпа стене мраморната стълба, която водеше за преторията.
Измъчвана от неизвестността, тя взе на ръце сина си, обви го В пурпурното свое покривало и изтича при мъжа си. Приповдигна завесата на вътрешната врата на съдилището и остана зашеметена от гледката, която се изпречи пред нея. Тя видя Иисуса Назарея изправен пред трона на Понтия, с вързани ръце, изпокъсана одежда и окървавено чело. Кротостта, която лъхаше от Него, изпълни Клавдия със страх и ужас, защото в ушите ѝ още звучаха думите, които беше чула в съня си:
– Въздайте Ми кръвта, която пролях за вас!...
А вън разярената тълпа беснееше:
– Разпни! Разпни Го!...
Клавдия не можеше да понесе гледката., прибра се и се затвори в стаята си.
Какво значи това? — питаше се тя и тръпнеше от ужас. — Господи, — неволно прошепна тя името на Бога на Семида и Саломея, — какво значи това?...
Тя прати за Пилата.
—Иисуса Го заплашва смърт! — беше отговорът му.
– Но ти ще го защищаваш, нали? Ти имаш пълна власт да сториш това!
— Моята власт не е нищо друго, освен един призрак пред този бунтовнически и коварен народ, а пък аз бих страдал душевно, ако бъда принуден да пролея кръвта на Този Мъдрец . — Не, Понтий, не прави нищо на Този човек — Той е Бог! Не му прави нищо!...
Но... Христос биде предаден на мъки...
И когато разярената и задоволена тълпа Го видя в ръцете си, Клавдия в полуда изскочи извън преторията по посока накъдето беше отведен.
– Не правете нищо на Този човек!... Той е Бог!...
Но слабото застъпничество на една жена не можеше да
изземе надмощие над крясъците на тълпата...
Голгота, която върху своите каменни плещи години наред беше удържала труповете на мнозина престъпници, удържа и кръста на Праведника! Той беше разпънат, защото такава беше волята на служителите на Йехова. Той беше прикован на кръст, защото разярената тълпа искаше смърт, жадуваше кръв да ороси пасхалното ѝ агне.
Това беше воля, срещу която не можеше да се противопостави дори и прокураторът на Юдея — волята на тълпата!
Голгота...
Нощта на Изток вече обгръщаше с тъмен воал стихналия град, когато по пътя, откъм Голгота, будните забелязаха да се спуща черната фигура на жена, загърната в плащ. Тя слезе в града, но не навлезе навътре в него, а кривна из тесните крайни улици: Тя отиваше да търси учениците на Разпнатия...
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар