(Разказ на архиерей)
По плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен.
Мат. 7:20-21
Горко вам... задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота.
Мат. 23:27
След отпуст църква, в уютния митрополийски салон имаше прием по случай имения ден на Архиерея.
Митрополитът, сериозен и делови човек, в прекрасно разположение на духа след вдъхновено отслужената Литургия, седеше между гостите си — и с с всекиго разговаряше на подходяща тема.
– Радостен бях да видя на днешното богослужение и нови богомолци! — забеляза между другото той, като спря усмихнатия си поглед върху един от гостите, крайно почтен и добър негов епархиот, към когото изпитваше особено уважение.
Въпреки че това изказване нямаше характер на упрек, този, за когото се отнасяше то, се посмути, но се постара да прикрие смущението си също с усмивка.
– О, напълно грешите, владико! — извиси глас някой от гостите. — Напротив, той е един от най -редовните посетители на църквата. Вие сте прав дотолкова, доколкото не сте го забелязвали досега, но той е като митаря: не излиза пред другите, а си е избрал място най-отзад, в затулен кът, дето не се вижда.
– Не знаех това. Извинявам се тогава. Виж как, без да иска, човек понякога, вместо похвала, изказва обида. Виноват съм и моля за прошка.
И се засмя широко — да подчертае, че забележката му не е с умисъл да засегне някого.
Помълча малко, после сериозно каза:
– Направената ми бележка всъщност ми припомни един случай - на показна и на скрита църковност, — който мога да ви разкажа, ако желаете. . .
* * *
Веднъж бях приятно изненадан от неочаквано посещение. Някогашен мой състудент от академията, с когото отдавна не бяхме се виждали, ми се представи заедно с един свой колега. Пътували по служба, във връзка с някакви проучвания. Интересуваха се от някои църкви в епархията. Разбира се, почувствувах се приятелски задължен да им съдействувам, като им предоставя на разположение ползата си и сам да ги придружа.
Потеглихме. Пролетният ден ни се усмихваше приветливо и ни обещаваше ободряваща разходка.
В няколко часа посетихме две села и спряхме пред църквата на трето. Тук църквицата представляваше особено интересен обект. Малка, старинна, взидана в земята, още отвън спираше вниманието с интересната си архитектура.
Спуснахме се по няколко стъпала. Още с прекрачването на прага моят отдавнашен познайник направи смирен поклон и се прекръсти с видимо благоговение. Другият ни спътник пък бе веднага запленен от разкрилата се обстановка. Оригиналната стенопис го грабна. За мене лично беше интересно да наблюдавам него — с какъв възторг и увлечение се загледа в изтърканите и потъмнели от времето фрески. Струваше ми се, че долавях как очите му попиваха цялата мистична красота на творчеството на незнайните древни творци, отразили върху тези стени своята вяра и преклонение пред Бога. Забелязах как със смущение сне шапката си, пропуснал да стори това своевременно. В същото време приятелят ми се доближи до него и тихо, но с нескрита показност му направи бележка:
– Ти забрави сякаш, че се намираме в църква. Пропусна да се прекръстиш!
Засегнатият трепна, вдигна ръка и набързо стори кръст— неловко и смутено като дете. Протекоха обаче няколко мига и той забрави своя пропуск — отдаден наново на очарованието си.
Разглеждахме дълго. Гостите ми си взеха бележка за интересуващото ги — и излязохме от църквицата. Проектирахме до вечерта да посетим още две селски къщи.
Колата, готова, ни чакаше вън. Селски деца я бяха заобиколили и я разглеждаха с любопитство. Някои се бяха закачили по стъпалата ѝ и ѝ се радваха.
Шофьорът изсвири със сирената — да ги отпъди. Децата се отстраниха в очакване да видят потеглянето на колата. Настанихме се и потеглихме. Едно дете, по-смело от другите, се затича, догони колата и със скок се намери върху стъпалото ѝ. Обаче не можа да се задържи с ръце, политна —и падна.
Извикахме на шофьора да спре. Слязохме веднага и грабнахме неподвижно просналото се върху земята дете.
– Карай право в града — в болницата!
Шофьорът даде пълна скорост.
Настроението на състудента ми се помрачи.
– Неприятен случай! Отклоняваме се — ще се обърка планът ни. Трябваше предварително да отпъдим по-настрана немирниците! — сбърчваше вежди той.
– Не може ли да се увеличи още повече скоростта? — тревожно отправяше въпрос към шофьора другарят му.
Стигнахме в града за сравнително кратко време. Обезпокоеният ми гост едва изчака да спре колата пред болницата, грабна момчето, което все още не идваше на себе си, скочи от колата и тичешком го отнесе в болницата.
Ние останахме да го чакаме в колата.
Тревога свиваше сърцата ни и мълчахме.
Мина доста време. Спътникът ни не се връщаше. Старият ми другар започна пак да проявява неспокойствие.
– Сбърка ни се работата. Изгубихме ценно време... И още се бавим... Сякаш сме свободни и нямаме друга работа. Какво струва да го остави — и да се върне веднага, та да продължим пътя си!
Най-после очакваният се зададе. Лицето му издаваше засилена тревога.
— Вижте какво — не ме чакайте! Малкият е зле контузен. Животът му е в опасност. Налагало се веднага да се оперира. Аз ще остана... Не ме чакайте!...
Архиереят замълча. Всички продължавахме да го гледаме изпитателно — с очакване да завърши разказа си с логичен извод.
Но той не стори това. Мълчаливо гледа известно време в една точка пред себе си, после бавно вдигна очи и ги отправи към отсрещната стена. Ние проследихме неговия поглед върху стената висеше картина — великолепно изображение на Христовата притча за добрия самарянин. Над изнемощял, изранен и пребит юдеин се бе бащински надвесил и подкрепяше силите му чужденецът самарянин, човекът от враждебното племе, а в дъното на картината се губеха силуетите на неговите близки — и по кръв, и по вяра — на левита и свещеника. Образът на самарянина бе огрян от светлина — и засенчени бяха храмовниците, тези, които бяха пренебрегнали най-свещения свой дълг към ближния...
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар