ПРОПОВЕДНИКЪТ- Станислав Ваклинов

Подвизавай се с добрия подвиг на вярата.
1 Тим. 6:12
Вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва.
Иак. 2:17
Продължителното пътуване с парахода, както обикновено бива в такива случаи, сприятели пасажерите — хора от различни възрасти и положения. Някои от пътниците играеха шах, табла или карти, а останалите наблюдаваха напрегнатостта, с която участвуващите се бяха вдали в играта. Или пък времето се убиваше с инцидентно подемани разговори за незначителни неща, с разказване на забавни случки.
Пътуваше и един свещеник — млад, с приветлива външност и, личеше, с буден ум.
Една от спътничките, възрастна дама, чужденка, омъжена за българин, подкачи разговор с него за свещеническото призвание и служба.
Акцентът, с който чужденката говореше български, звучеше особено приятно и когато тя начеваше разговор, повечето от пътниците се струпваха около нея да я слушат.
— Трябва да ви предупредя, отче, — започна тя с гърлено натъртване на Р-то, — че аз имам брат свещеник. Като виждам вас, спомням си един случай от неговата служба от преди доста години. Тогава той беше в първите стъпки на кариерата си. Стажуваше. Като стажант, трябваше веднъж да замести в църковната служба един заболял свещеник в село, отстоящо на няколко километра от града. Беше през летните дни. Аз пожелах да придружа брата си и да се възползувам от разходката, каквато представляваше пътуването до селото.
Тръгнахме рано, преди зазоряване. Утринната ведрина ни свежеше и бодро чувство изпълваше гърдите ни. Движехме се сами, под песенния съпровод на птичките, които пърхаха в клоните на крайпътните дървета. Дълбоко встрани им пригласяше поток.
По едно време в здрачината пред нас се мярна сянка на човек. Като понаближихме, видяхме, че човекът носеше върху плещите си тежък чувал и едва креташе.
Пътят започваше да става стръмен — трябваше да превали доста висок хълм. Преди да начене стръмнината, човекът спря да почине и ние го настигнахме. Беше старец, изнемощял и грохнал. А товарът го бе толкова изморил, че старецът бе се съвсем задъхал. Едва можа да отговори на поздрава ни.
Брат ми се приближи до чувала на стареца, опита тежината му и веднага, без да се колебае и без да каже нещо, се наведе и го прехвърли на своя гръб.
– Да вървим!
– Не, не... не бива... аз сам!.. . — възпротиви се старецът. — Аз... не бързам... Полека-лека... ще стигна... задъхано и смутено сричаше той и се стараеше да отклони брата ми от желанието да му помогне.
Но брат ми с решителни крачки пое стръмнината. Старецът заситни зад нас, все още запъхтян.
Превалихме хълма — и селото се показа. Бе се вече разсъмнало. Навлязохме в селските улици, започнали да се оживяват от раздвижилите се ранобудни селяни.
Срещнатите ни поздравляваха и с любопитство се заглеждаха в непознатия им носач.
Брат ми отнесе товара до дома на стареца, който не знаеше как да се отблагодари. По навлажнените му очи личеше как цени сторената му услуга.
Отидохме в църквата и богослужението започна.. Аз застанах в един кът и започнах да разглеждам вътрешността на спретнатата и благоукрасена църква, докато молитвата ме погълна.
Постепенно храмът се изпълни се богомолци. Службата приближи към своя край и брат ми излезе на амвона. Започна проповед. Спокойно и плавно се заредиха отбраните му слова. Но тутакси ми стана неприятно: още с излизането му на амвона, богомолците се раздвижиха. Из църквата се понесе шепот. Това ме смути и раздразни. Счетох, като израз на недостатъчно уважение към госта свещеник, който не само по моя преценка, изпъкваше като рядък проповедник.
Доста време шепотът не спря. Навеждаха се един към друг богомолците, споделяха тихо помежду си нещо и едва тогава установяваха пак погледите си върху проповедника. Но впечатлението ми беше, че не внимаваха в словото му.
Шепотът стигна и до мене. Аз дадох ухо и дочух тихото предаване:
– Та не е ли това същият, който рано сутринта носеше на гръб чувала на стареца?...
Трепнах. Неволно и аз отклоних вниманието си от проповедта, вдадох се в мисъл за това, що бе направило впечатление на тези, които бяха видели брат ми с чувала на гърба. И нишката на братовата ми проповед се скъса в моето съзнание.
Аз престанах да слушам това, що говореше. В мене зазвуча друга проповед — проповедта, която всъщност владееше почти всички богомолци в тази празнична утрин: проповедта на проявеното добротворство към немощния старец. И постъпката на брата ми в онзи момент  започва  да расте в съзнанието ми, добиваше все по-големи и по- големи очертания, които засенчваха всичката увлекателност и сила на вдъхновеното му слово. Уверена бях, че когато, след свършека на службата, богомолците се струпаха да целуват ръка на младия непознат свещеник — с това те му изразяваха благодарността си не толкова за прекрасната проповед, която едва ли бяха изслушали изцяло, колкото за непринудено проявената на дело негова вяра, която бе определила пътя му на свещенослужител.
Не ще и дума, че брат ми беше трогнат от оказаното му внимание. По лицето му цъфтеше радост. Тя продължаваше да го владее и когато поехме обратния път.
– Как излезе проповедта? — попита ме той с нескрито възторжено чувство. Личеше, че му бе драго да чуе и от моите уста заслужената похвала.
– Но коя проповед? — усмихнатло изразих недоумение аз.
– Та колко проповеди произнесох, за да ме питаш коя? 
— Две!....
Стана му обидно.
– Ти се шегуваш. Аз те питам сериозно.
—    Съвсем не се шегувам, братко. Две проповеди ти произнесе тази сутрин и по-красноречива и силна беше проповедта ти преди църковната служба — тази, която започна пред аудитория само от двама души: мене и старецът. Но сигурна съм, че тя достигна до сърцата на всички богомолци.
Брат ми разбра думите ми. Лека руменина пропълзя по лицето му и той мълчаливо сведе поглед към земята.
... Силно вълнение разклати кораба и за известно време мълчание заседна в групата около чужденката. После един от компанията се обърна към свещеника:
—    Какво ще кажете вие за случая, отче?
—    Мислите ли, че моето изказване в този момент може да има някакво значение. Само по себе си разказаното е ясно и убедително. Но ако трябва, изводът му да се направи от мене, ще кажа само това: макар, че способността на човека да говори е дадена, за да може той да изразява своите чувства, мисли и убеждения, — въпреки това — не думите са най-силното изразно средство.

 Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов