Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание.
1Кор. 3:9
Ние сме Христово благоухание пред Бога за онези, които се спасяват, и за онези, които гинат: на едните сме смъртоносен дъх за смърт, а на другите — живителен дъх за живот.
2Кор. 2:15
Непоносим задух тегнеше върху земята. Въздухът трептеше, нажежен от слънцето. Равнината се бе спотаила от премала. И тишина бе наоколо — всичко се бе скрило от жегата, а тези, които бяха вън, омаломощени понасяха теготата ѝ.
Задъхан и сякаш също премалял от огнения пек, извиваше из равнището своята гъсенична снага пътническият влак. Омарата го оплиташе в сивата си паяжина. Кълбата дим, които бълваше из комина си, се събираха на облак, после постепенно се разтапяха във въздуха и го правеха още по-тежък.
В едно от купетата на влака пътуваха трима души, единият от които беше свещеник. Горещината и скуката се понасяха тежко от пътниците. Прозорецът бе отворен и макар че влакът се движеше с голяма бързина, нито струйка хлад не освежаваше тежката атмосфера. Дрямка, по-скоро отмалялост и леност, притваряше клепачите на пътниците, обхванати от едно желание: да проспят разстоянието, което имаше да пропътуват. Но задухът им пречеше и на съня.
Страшна жега! - въздъхна по едно време единият, прозина се и изпружи ръце. Личеше, че му бе доскучало да се унася в лъжлива дрямка и чувствуваше нужда да се поразсее.
Стана от скамейката, приближи се до прозореца, хвърли през него безцелен поглед, пак даде воля на прозявката си, свърна та излезе в коридора, повъртя се, без да знае какво да стори, после се върна и седна до втория спътник с намерение да поведе разговор.
Третият спътник, свещеникът, седеше мълчаливо в своя ъгъл и търпеливо понасяше тягостното пътуване.
– Жега! Огън! — задуха в пазвата си този, който бе обладан от досада и нетърпение. — Тежко се понася!
Пораздвижи се и като се наведе към другаря си, зашепна доверително:
– Ние не можем да понася ме, че сме разсъблечени, а какво ли ще е на попа!
Тази забележка бе съпроводена по-скоро с подигравка, отколкото със съчувствие.
– Сигурно му е още по-тежко! — безучастно отвърна другият. Не личеше у него охота да води разговор.
Но това не отчая първия. Доближи се повече и пак поде с шепот:
– Да си призная, не мога да разбера що за служба е това, попската! Кому ли полза принася тя?
И отсече презрително:
— Безполезна служба!
Тази категорична отсъда не предизвика отговор. Другият на свой ред зарея през прозореца поглед по непрестанно сменяващите се картини.
Речитативната песен на колелетата отмерваше превалящото време и напомняше за отхвърленото разстояние.
Мина доста време, малко по малко жегата се отпущаше, започна да става по-поносимо. Хладината възвръщаше бодростта на пътниците.
– Докъде пътувате? — отправи пак въпрос към съседа си словоохотливият пътник.
– След две гари слизам. А после — пешком!
– Пешком ли? Току-виж, че ще бъдем пак спътници! Да не би и вие да отивате до К... ?
– Да! Един ни е пътят, значи. Това е добре. При ходенето — с другар е по-леко.
– Досега пътят ни беше досаден. Но през гората ще ни бъде дори приятно.
– Не ще и дума.
Крайната гара за двамата пътници дойде и те се приготвиха да слизат.
По-нетърпеливият избърза напред, другият го последва, след като отправи любезен поздрав към свещеника за сбогуване.
Скочиха на гарата и веднага поеха.
– Ти поздрави попа, а? — подсмихнат поде пак разговорливият. — Ти може би уважаваш поповете — прощавай, но за себе си пак ще кажа: никаква полза не съзирам от службата им и ей тъй, не мога да ги гледам. Колкото жегата ми правеше тежко пътуването дотук, двойно по-тежко го чувствувах от присъствието на този чернокапец!
– Да мислиш и да чувствуваш тъй — твоя работа е. Няма смисъл да спорим, нали! — равнодушно отвърна другият. — До тук те е отегчавало присъствието на свещеника и ако продължаваш да си спомняш за него, макар и в разговора ни — не ще ли ти досади съвсем? Не струва да си разваляш настроението точно сега, когато вече навлизаме в гората.
– Разбира се, че съвсем не ми е приятен такъв разговор! Но ей тъй, не мога съвсем да се освободя от раздразнението, което ми причини този наш спътник.
Пътят през гората беше наистина приятен. Пешото ходене не изморяваше пътниците, а може да се каже, че сега те си отпочиваха от задушния влак.
Лек повей люлееше горските листа, които трептяха в тиха мелодия. А веселото цвъртене на птичките пътниците приеха като поздрав и радостно ускориха крачките си. Гората ги облъха с приятна ведрина.
Бяха навлезли доста навътре, когато този, който беше проявил повече спокойствие във влака, понамали хода си и съвсем неочаквано запита спътника си.
— Ти днес беше в банката. Колко пари изтегли от там?
Запитаният трепна в изненада и спря. Спря и другият. Изненадата
веднага премина в уплаха, когато срещна погледа на придружаващия го. Този поглед беше съвсем различен от предишния. Остър, пронизващ. От крайчеца на устните на спътника лъхаше ирония. За изненадания това бе заплаха.
– От каква банка?... Кога?... Ти отде знаеш?... — забъркано заразпитва той.
– Излишни са въпросите ти, приятелю. Аз питам и ти трябва да ми отговориш!
– Но кой си ти?... И какво те интересува къде съм бил и какво съм правил?
Уплахата на изненадания човек се превръщаше в ужас.
– Няма смисъл да губим време в безполезни разговори. Ето, аз вече не те питам, а ти заповядвам: дай изтеглените тази сутрин от банката пари! Ако упорствуваш — и тях ще загубиш, и с живота си ще се простиш! Ти ме виждаш, знаеш и своите сили. Или предпочиташ да се поборим?
– Но какво искаш от мене? — вече през сълзи простена нещастният човек.
– Казах вече. А ако искаш да размислиш — една минута ти стига. Решавай!
Разтреперани пръсти заразтваряха чантата. Дълго време се суетяха те в нея, докато най-после извлякоха няколко пачки банкноти.
Ръката се протегна към спътника, като продължаваше да трепери.
В този момент стана нещо още по-неочаквано. Остротата в погледа на спътника се пречупи изведнъж, очите му приеха предишния си израз — доверчив и благ, и върху рамото на продължаващия да трепери от уплаха се сложи блага ръка.
– Не бой се, приятелю!... Успокой се, нищо не ще ти сторя!...
– Но как?... Ти нали искаше... парите... — с хълцане засрича треперещият глас на човека, който не можеше да разбере що стана.
С топлота и ласка отвърна гласът на другия:
– Не се плаши! Аз никога не ще си позволя да те ограбя или убия, защото от свещеника, службата на когото ти считаш за безполезна, аз се научих, че трябва да обичам ближния си и да живея честно.
В миг сякаш настана тишина в гората. Поне до слуха на изненадания престана да долита шумолът на горските листа и цвъртежът на птичките. Стори му се, че нозете му останаха без почва под себе си, че нещо под него се разтвори и той започна да потъва надълбоко... после постепенно се заиздига — докато се усети пак стъпил върху земята. Някаква сънна завеса се свлече от очите му и той погледна с разбиращи вече очи своя спътник. Този му се усмихваше. И пак изведнъж — слухът му се разтвори и започна да поема трепета на познати, много често чувани звуци, които едва сега му се сториха някак особено прелестни, проникващи дълбоко в цялото му същество. Това бяха звуци на камбана. От църквицата на близкото село се звънеше за вечерня.
Непреживяно досега спокойствие облъха душата на само допреди малко тръпнещия в ръцете на ужаса пътник. С възторжено чувство той издигна ръка, сне шапката от главата си и смирено се прекръсти...
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар