из „Преживяното", част първа
Тодор Влайков
Седа в собата при мама и чета. Откъм пътя се дочува весел глъч. Деца от махалата си играят пред нашия вратник. Техният глъч ме примамва. Дощява се и мен да ида да си поиграя. Мама ме не пуща. Моля ѝ се. Пак не се съгласява. „Нали, като ходи преди пладне на фурната, си поигра на пътя. Днеска ти стига толкова. Сега да си поучиш...”
По едно време ставам. Искам да изляза. „Къдя?” „На двора ще ида. Имам нужда.” „Да ма не излажеш?” „Не ща.” „Ами ако ма излажеш?” „Ако те излажа, така да ми остане пръстът” - и посочвам показалеца си свит на кука. „То не бива да се кълне чивяк, че е грехота, ама нали даваш дума...” И аз излизам.
Като свършвам работата си на двора, померям да се върна. Но глъчката на децата пред вратника е тъй примамлива!... Ще ида само мъничко да ги погледна, само от дупката на портата...
Някои от другарчетата ме съзират. Почват да ми подвикват и да се закачат с мен. Отвръщам на закачките... па се забравям и без да сетя, отварям вратника. Излизам при тях. Малко по малко заигравам се и аз...
Изведнъж се сепвам. Нещо като че ме бодва. Веднага напущам играта и бързо изтичвам у дома. В собата влизам някак гузен. Мама ме изглежда с недоволство. Укор се чете в очите ѝ. „Видя ли, че та подлъга дяволчето!... - Смутено свеждам очи към земята. - Ти не само мен, ами и Дяда Господа излъга... - Смущението ми става още по-голямо. - И ако сега той ти направи пръста крив?...” Цял изтръпвам... Нали Дядо Господ всичко може... И несъзнателно, да го запазя сякаш от очакваната беда, аз турям показалеца, с който се заклех, в устата си...
„Какво да чиним сега, а? - пита тя някак загрижено. Аз я поглеждам с тревожно очакване. - Да са помолим на Дядо Господ, давно ти прости. Той е добар и милостив...” „Добар е и милостив” - повтарям шепнешком. И тя отрежда: „Трябва да направиш сега пред куната четирисе поклоне!...” Четирисе!... Колко много!... Ама щом трябва...” И с примирение тръгвам след мама към куностаса.
Изправям се. Най-напред тя самата се прекръства и покланя до три пъти. Накарва след това и мен да се кръстя, да правя дълбоки поклони и да се моля за прошка. Почвам да се кръстя, да се кланям чак до земята и усърдно да думам: „Прости ма, Дядо Господи!” Повтарям го това, потретвам го, правя го много пъти. То се върши вече като от само себе си. Ала в същото време зад машинално повтаряните думи на молитвичката други думи се нареждат в мисълта ми: „Ще ма прости сега Дядо Господ, ще ма прости!”... И смътно ме осеня някаква вяра, някаква увереност, че това ще бъде. И душата ми се пълни с особено, неизпитвано дотогава чувство, с нещо тайнствено. И усещам, че ми става леко, хубаво...
В празничен ден след пладне често ще пододе у нас някоя бедна женица от махалата: я стрина Геновица Синигерката, на която мъжът е забягнал нейде по Загорето и тя прекарва в немотия с малкото си момченце, я там отгоре леля Куна, далечна мамина рода, която много години влачи тегловен вдовишки живот и с мъка отглежда многобройната си челяд, я баба Гинчовица, дето седи по-доле от нас, край Мемишовци, и живее със своята възрастна дъщеря в голяма оскъдица, дребничка, слабомощна и много разговорна бабичка, я пък друга някоя жена. Мама ще посрещне гостенката с присъщата ней сърдечност, ще я покани да седне, па ще я заразпитва как си прекарва и как си живуват дома. Гостенката с готовност ще разправи за своя живот и с открито сърце ще си изприкаже всичко, що ѝ тежи на душата. Ще сложи после мама паралийчето да я погости. И ще се впусне сега пък тя самата да приказва на гостенката. Приказките ѝ неусетно се насочват към черковни и към Божи работи, за които винаги разправя с топло чувство и с увлечение...
Кога ни дойде на госте някоя от тия добри женици, обичах и аз да бъде наоколо. Че гостенката винаги ще ме погали и ще ми каже някоя хубава дума, а нерядко ще ми даде и нещичко - леля Куна например всякога ще ми напълни кривачката със сладки шушелки. А сложи ли мама паралийчето, ще седна все и аз до нея. И колко ми се вслаждаше набързо приготвената гозбица. Когато пък мама почне своите чудни приказки за Божите работи. наред с гостенката и аз цял се унасях да я слушам...
Ето, разправя тя с необикновена живост за поклонението си в Кричимския манастир... Тръгнала е цяла дружина. И волски кола има с тях. Тато наредил да повозват и нея. Ала тя не искала, ами се пеши върви. Че не било видовно, когато идеш на манастир, да се не поизмъчиш малко из пътя... Минуват през една голяма и страшна гора. Влизат в Пазарджик - оня ми ти пълен с неизгледни чаршии град! Минуват и през моста на Марица. Той е дълъг, дълъг... Долапете под него не могат да се изброят. А реката се разляла - край ѝ се не види!... Ей го най-напокон и манастира. Над какво висине е издигнат, над какви страшни скали и пропасти! А под него клокочи реката - Кричимската тека, - буйна, разпенена, страх да та съвземе! В манастира - високи чардаци, целият двор с калдъръм. Под един бряст голяма чушма. От няколко чучура шурти бистра като сълза и студена като лед вода... Около манастира малка поляна, а над нея гора, гора - до висинето! Всичко е дивно и хубаво!...
И каква служба служиле на самия храмов празник, на Света Богородица!... А литията след службата, тя пък била най-чудното нещо!... Изнасят всички хоругви. Двама души са понесле голямата чудотворна икона на света Богородица. До нея върви старият игумен. Той е облечен в сърмо и злато, като владика. Около него са и всички калугере, все в хубави одежди. След тях - народ, народ - море! По едно време иконата са нещо размърдва, почва да са тегли, иска сякаш да избяга, да отлети нанякъде. Народът се сепва. Настава голямо смущение. Тия, що носят иконата, едни едри и силни мъже, са люшкат насам-натам, стискат я със се сила и едва я удържат... А кога пристигат на оброчището, дето ще са свети вода, що да видят: от очите на света Богородица капят сълзи... Плаче Пречистата и жалостива Майка Божия!...
- Ами защо плаче? - пита с потресено недоумение стрина Геновица. И защо е искала да бяга?
- Защото сме много грешни, сестро! - пояснява с трогателна увереност мама. - Грешни са станале хората. Грешни сме всички. Та зарад нашите грехове света Богородица налиташе да избяга. И като я задържаха, тя взе да рони сълзи...
Стрина Геновица издълбоко въздъхна, а мама все тъй вдъхновено продължава своя разказ...
...Като вижда сълзите на света Богородица, целият народ пада на колене. Игуменът коленичи и той и с умилителен глас почва да чете дълги, дълги молитви за разкаяние и за прошка. Най-напокон света Богородица престава да плаче. Умилостивила се е добричката наша закрилница. Измолила е тя от своя Божи син прошка за прегрешенията ни. И тогава всички хора с облекчение се изправят...
- Ех, грешни сме, невясто Геновице, много сме грешни. Ама Дядо Господ и света Богородичка са милостиви, та като им са помолим от си сърце и като са разкаем, те ще ни простят прегрешенията - завършва мама с огрени от вяра и надежда очи.
От гостенката се откъртва сега облекчителна въздишка... А аз, цял в унес и почуда, дълго след туй оставам под силното впечатление на тия дивни неща, дето ги разправи мама...
Други път мама ще заприкаже за житието на свети Алексия, человек Божий. Тя го е слушала това житие още като момиче в бащиния си дом, кога са го чели братето ѝ. И запомнила го тъй добре, че сега, като го разправя, сякаш сама го чете. Запомнил съм и аз доста нещо от тоя трогателен разказ, който съм чувал от нея няколко пъти...
- Така бил живял и така са скончал блажений Алексия, человек Божий. И зарад праведния му живот сподобил го Дядо Господ да са посвети и мощите му надарил със сила да правят чудеса - завършва мама. И като се прекръства благоговейно: - Свети Алексие, Божий угодниче, моли Бога за нас грешните! -добавя с молитвено умиление.
- Моли Бога за нас грешните - повтаря гостенката и кръсти се и тя с дълбока вяра.
Прекръствам се несъзнателно някак и аз, едва дошел на себе си от захласа, с който слушах чудното житие на свети Алексия.
Някога пък, като отвори дума пред гостенката за човешките слабости и прегрешения и за дяволите, които ни съблазняват, мама ще вземе да разправя за митарствата, през които преминала душата на блажена Теодора, дорде стигне до рая. Аз следя този неин страховит, ала в същото време и увлекателен разказ с трепет в душата и силно преживявам всички моменти и завои на това чудно пътуване...
...Кога наближил последният час на блажена Теодора, заобикалят я няколко страшни дяволе... Виждал съм ги аз тях, дяволете, изписани у чичови Савови на щампата, дето я донел от Света гора: едни черни, едни рогагти, с дълги опашки, с големи, закривени нокти, очите им - живи въглени, с изплезени огнени езици, а из устата им излиза пламък... Заобикалят тие страшни дяволе блажена Теодора, скърцат зъби и яростно налитат да грабнат душата ѝ и да я занесат в маката/мъката-ада/. Ала ето, явяват са два светли ангела с бели дрехи. Те са хубави... хубави... Лицата им греят като слънце. На раменете си имат големи бели криле. „Махнете са оттук! - викат на дяволете. - Блажена Теодора са е покаяла за греховете, дето ги е вършила на младини, и живяла е напокон свят живот, та сега е вече праведница!” Дяволете са гърчат и превиват от яд, ала няма що - избягват... „Нека! Дано са запелеят вдън земя!...” Ангелите взимат тогава душата на праведницата и политат нагоре... „Колко ли ще е хубаво да се фърчи високо по небето!...”
...Колко ли хубаво ще да е в рая!... Неизгледна градина... зелени поленки... лехички с най-миризливи цветя... кичести дървета с алени череши, червени ябълки, жълти круши. Наоколо летят крилати ангелчета и свирят със сребърни свирчици... Отгоре грее голямо ясно слънце... И навсякъде топло и много, много светло...
Когато мама свършва приказката, забравил страховните неща, аз чувствувам в душата си само радост и възторг...
Чудотворната иконата на Св. Богородица Пазарджишка
Няма коментари:
Публикуване на коментар