Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си, за да стане омилостивение за нашите грехове.
Йоан: 4:9-10
Никога малкото градче Витлеем не беше виждало толкова много хора. Старци, мъже, жени и деца — с коли, на осли и пеша, се бяха стекли тук от различни краища на страната, събрани от заповедта на кесаря за преброяване на населението. Според тази заповед всеки трябваше да се запише там, отдето произхожда родът му. Сега бедните жители на градчето се увериха, че то всъщност бе дало кърма на немалко родове.
Всички странноприемници бяха препълнени. Частните домове — също. А постоянно прииждаше народ. По неволя мнозина трябваше да прекарат приближаващата се нощ на открито — по улиците.
А нощта се спусна — тъмна и студена. Обезпокоиха се безприютните пришълци за немощните свои близки, за децата си. И вратите на домовете се разтваряха наново, за да приемат домакините с добри сърца още гости, примолили им се за подслон.
Един възрастен човек се приближи до една висока порта и нерешително почука. Никой не се обади. Повтори. Пак никакъв отговор. Той стана настойчив и продължи да чука. Резето на вратата щракна и сърдит мъж се показа през нея.
– Какво си затропал толкова късно?
– Моля за подслон — само за тази нощ.
– Само ти не си навън, върви си! Не виждаш ли, че всичко е претъпкано!
– Не за мене моля. Близък човек имам — слаба жена, току-що станала майка. Приютете нея и малкото — да не се простудят.
– Не искам за никого да знам! — грубо отвърна стопанинът и понечи да затвори вратата.
Човекът прекрачи прага и настоя.
– Съжали се поне за малкото дете — без постелки и завивки е. А е студено навън.
– Виж го, нахалника! — възмути се стопанинът и изблъска грубо навън непознатия.
Тежката порта се затвори с трясък.
Пришълецът, огорчен от безсърдечието на витлеемеца, закрачи бавно към окрайнините на градеца, където в изоставена влажна пещера една млада майка (по чудесен начин) бе добила мъжка рожба.
А този, който затвори вратата пред очите му, бе поразен в същия миг от неочаквано нещастие: ръката, която отблъсна пришълеца, се вдърви изведнъж...
***
Минаха години. Стопанинът на къщата с високата порта не можеше да се похвали, че благополучни бяха дните за него след онази нощ, когато прояви жестокосърдие и отблъсна кротката молба на непознатия пришълец. За него беше съвсем безспорно, че нещастието, що го сполетя, се дължеше тъкмо на жестокосърдието му. Бог го бе наказал заради сторения грях.
Съвестта му го мъчеше. Той се каеше за своята постъпка, засили молитвите си към Бога, търсеше сам случаи да проявява добротворство — да измие своя грях и да излекува недъга си.
Веднъж той чу, че в страната се появил един чуден Човек, Който увличал всички със словото Си и вършил чудеса. Закопня грешникът да чуе това слово и тръгна да търси чудния Човек.
Той скоро Го намери.
На брега на едно езеро се бе стекъл множество народ. Очите на всички бяха отправени към езерото, където, изправен в една лодка, висок Човек говореше. Лицето Му беше продълговато и бледо, русите Му коси се спущаха на вълни върху раменете.
Сухоръкият приближи и се сля със слушателите. Заслуша и той. Чудните слова на непознатия плениха и него. Той слушаше без насита и чувствуваше да се влива в душата му облекчение и радост.
Говореше чудният Човек за обич между хората, за милост към онеправданите, за състрадание към нещастните и бедните, за снизхождение към грешниците.
Добре ли чу сухоръкият? Да, той каза за грешниците. Той говори за снизходителни обноски към тях. И те носят сърца. И в тях може да проникне разкаяние, а към това разкаяние може да се подтикнат не с грубост, а с благо отношение.
Сухоръкият забрави за себе си. Той се чувствуваше в друг свят, където го отнасяха словата на непознатия Човек от лодката — в света на радостта и доволството. Той забрави за своя недъг. Почувствува парливата влага на обилни сълзи под очите си и вдигна ръка да ги изтрие.
Чудно! Той вдигна недъгавата, сухата своя ръка! Но не разбра това. Едва когато Проповедникът от лодката свърши, витлеемецът погледна ръката си и дълго стоя изумен: тя беше оздравяла!
Сълзите от очите затекоха поройно. Но сега той не опита да ги изтрие. Разбута с ръце навалицата и се затича към Проповедника, който беше излязъл на брега с вдигнати за благослов ръце.
Без да може да произнесе дума, витлеемецът се свлече с хълцания в нозете Му и дълго стоя така. Сълзите му не преставаха да текат и да влажнят земята пред стъпките на чудния Проповедник.
Това бяха покайните сълзи на един човек, който преди повече от тридесет години отказа да приеме в своя дом една света Майка с Младенеца си — Същият, от Чиито свети нозе сега не искаше да вдигне главата си.
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар