Тази е победата, която победи света — нашата вяра. Йоан. 5:4
Блажени сте, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене.
Мат. 5:11
Живеем ли — за Господа живеем; умираме ли — за Господа умираме; следователно, живеем ли или умираме — Господни сме.
Рим. 14:8
Ще бъдете мразени от всички, заради Моето име. Но, който претърпи докрай, ще бъде спасен.
Мат. 10:22
Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.
Мат. 10:28
Видях и душите на обезглавените заради свидетелството Иисусово и заради Словото Божие, и ония, които се не поклониха на звяра, нито на образа му. . . Те оживяха и царуваха с Христа.
Откр. 20:4
Нощта сдипляше бавно тъмния си плащ, заедно с който тегнеше върху сънната земя и задухът на южното лято. Но все още сънят напираше върху клепачите на хората. Над града лежеше още тишината — тежка като съня в задушната нощ.
Неочаквано странна смесица от звукове ливна като струя из една от улиците. Тиха песен се преплиташе с острия звек на окови. Не беше скръбна песента, напротив — бодра радост се излъчваше от нея, но тръпки извикваше съчетанието ѝ със звука на желязото, което се докосваше в пронизващ речитатив с каменната настилка на улицата.
Зад стъклото на един прозорец се мярна образ на мъж. Прозорецът се разтвори чевръсто и едни очи се загледаха неспокойно по посоката, отдето долиташе шумът.
– Пак нова група! Докога ли ще продължава тази сеч над невинни хора ?...
Този въпрос не бе изказан гласно. Но той за многократен път изникна сега в съзнанието на младия мъж, който със сърдечно участие се отнасяше към съдбата на едно множество хора, които всекидневно, на групи, биваха отвеждани по път, от който няма връщане. Една единствена обща вина имаха те: отказ да принесат жертва на боговете.
– Вина ли е това? — питаше се постоянно мъжът и в никакъв случай не можеше да я приеме като такава. — Но защо беше и това упорство у тези бледолики мъже и жени, младежи и старци, които всекидневно, оковани във вериги, водеха към тъмниците — и оттам на сеч? Чудно изражение имаха техните лица — той се взираше във всяко едно от тях и винаги се убеждаваше, че изразът на всички е един и същ: те излъчваха неземна кротост, грееха в чудна одухотвореност.
Той беше виждал лица на престъпници. О, страшен беше отпечатъкът на порока върху тях! Виждал беше и други — задържани по съмнение и осъдени без вина. Техните лица изразяваха безкрайна мъка и протест срещу тези, които са дръзнали да подвъргнат на наказание невинността им.
Но тук нямаше ни едното, ни другото. Жестоката заповед на императора Максимилиан събираше всеки ден десетки и стотици християни — смирени хора и примерни граждани, чийто живот бе окрилен от едно особено вдъхновение, наричано от тях вяра в Разпнатия.
И за тази вяра те трябваше да умрат. Нямаше поръчение на властта, което те да не са изпълнили, нямаше повинност, към която те да не се отнасяха най-добросъвестно.. Но когато излезе императорската заповед — всеки римски гражданин, заподозрян в измяна на държавната религия, да принесе жертва на боговете и, при отказ, да бъде убиван — тогава се занизаха върволиците, обречени на смърт.
Каква беше тази упоритост у тези кротки и дисциплинирани поданици на Рим? И на що се дължеше тя? Младият мъж не можеше да си отговори. Непонятни бяха и него пречките , които да не позволяват извършването на това тъй незначително, според него, изискване. Едно поклонение пред идолите — толкоз малко се иска и тъй лесно изпълнимо е това: ни е особен труд, ни с жертва е свързано то! Но ето — десетки, стотици, хиляди откази! На що се дължат те? — Вярата не им позволявала! Вярата на християните. Каква е тази вяра?
Тази същата вяра сега извиква тихата песен, която с пеперудени криле се носи над улиците на сънния град в тази душна египетска утрин. Вдъхновени слова се съчетаваха в химн — за Незалязваща Светлина, която води към вечен и непреходен живот.
Непонятни слова! Непонятен възторг, овладял сърцата на мъченици, устремени към смъртта.
Звекът на оковите като острие се забива в слуха на човека, а едновременно с това, колко успокоение влива в душата тази песен! Към кое да насочиш слух? Не можеш да решиш: и едното, и другото се налагат, мимо волята ти, с неотразима сила — и те поставят пред една странна неизвестност. И те привеждат към размисъл.
Тъй биваше с младия мъж всякога, когато виждаше окованите групи християни, устремени към смъртта. Воин беше той. Но неговата сърцатост и смелост се стопяваше и чезнеше при вида на това множество от слаби, от немощни люде. Вчера всеки ги виждаше такива. Днес в неговите очи те израстват в съвършено друг ръст — с непозната сила и мъжественост, за да застанат в утрешния ден гордо пред смъртта. И — без тръпка. Напротив — с невъобразимо спокойствие, с радост дори. С песен! Да виждаш как чезне светлината за очите ти... и — да пееш за Незалязваща Светлина, да долавяш пристъпа на черна нощ — и да пееш за Непреходен Ден, да чувствуваш стъпките на смъртта и костеливите ѝ ръце да те докосват — и да не изпадаш в ужас, а — да пееш за вечен живот! Загадка е тази песен.
Ето тази загадка караше воина често нощем да накърнява спокойствието си и да се отправя към влажните тъмници. Те бяха препълнени с християни. Отиваше той там, подкупваше ключарите и влизаше вътре — при осъдените на смърт.
Първият път любопитство го отведе натам. Той срещна по улиците една група християни, чу песента им, видя израза на несмутимо спокойствие по лицата им. И ги посети в тъмницата — искаше да разбере тайната на извършеното от тях престъпление, което не бяга от наказанието, а го посреща с радост.
– Каква е вината ти?
– Не принесох жертва на идолите.
И — усмивка. Усмивка на радост, не — на неизразим възторг, на вдъхновение!
– Та нима е толкоз трудно това?
– Да... Невъзможно е за мене. Моята вяра не ми позволява.
– Вярата ти? Каква е тази вяра?
– В истинския Бог — в Разпнатия!
– Но смърт те чака — ти знаеш ли заповедта?
– Да.
– И не тръпнеш пред смъртта?
– Нима е страшна тя?... Ето, Той, Учителят, нашият Бог я прие с готовност — не се побоя от нея. А вярата ми в Него ме насочва по Неговите стъпки. Той прие смъртта заради мене, заради тебе, заради всички хора. И я победи!... Няма смърт — има вечен живот!
– Отде знаеш това?
– От Него.
– Кой е Той?...
На всеки един поотделно воинът задаваше все тези въпроси и все тези отговори получаваше. И последният му въпрос беше — кой е Той? Повече не питаше. Оттук започваше да слуша — за живота на слезлия от Небето Божи Син, за Неговата обич към света, за словото Му, за безпримерната Му себежертва заради човеците, за Неговото възкресение — за вечния живот при Него.
– И за мене ли умря Той?
– Да, и за тебе. И за твоето спасение.
– Спасение... От какво?
– От злото. От греха... За да заживеят всички според законите на сърцето и любовта. О, какво щеше да бъде, ако всички заживеехме по тези закони!
Воинът спираше поглед върху веригите и несъзнателно устните му промълвяха:
– Нямаше да има окови...
– Виждаш ли! Нямаше да има вражди, а само обич между братя.
— Това е хубаво, но ето... ти ще умреш утре — и веригите са на тебе. Къде е любовта, за която се пожертвува твоят Бог и за която ти умираш? Какво е постигнато?
— Но аз не съм последният. След мене идват хиляди, милиони. Ще дойдеш... и ти... И нашата редица не ще прекъсне дотогава, докато се въдвори на земята Неговият, Божият закон — законът на любовта.
Милост нахлуваше в сърцето на воина и го изпълваше с нежност. И — с жажда да направи и то малък подвиг за тези, които понасяха другия — големия, незаменимия подвиг.
Роса овлажняваше очите на здравия мъж, смирение привеждаше устните му към студените окови на осъдените на смърт — и сипеше по тях целувки. Оковите бяха разранили месата. С предана грижовност воинът изчиства раните, превързваше ги.
Не веднъж и не два пъти правеше това той. Многократно идваше нощем в тъмницата — носеше храна на осъдените и призори се връщаше. И чудно: тези безсънни нощи не му носеха умора — с бодрост го даряваха. Той правеше жертви, даваше — а липса не чувствуваше. Връщаше се с придобитие — с наситена, обдарена душа.
И сега: пак металичен звек — и песен. Той се наведе през прозореца — да види лицата на новите обреченици на смъртта. Седмина бяха. Стъпките им бяха уверени, песента — бодра, лицата им — с израза на всички онези, които минаха преди тях: в тях се отразяваше душата.
Отминаха. Воинът знаеше пътя им. И когато новата нощ донесе мрак и над града се настани пак тишината и сънят, той се запъти отново към тъмницата.
И заразпитва. И заслуша. И се погрижи за раните. Той бе усвоил навик. Все едно и също като преди питаше — все едни и същи бяха отговорите. Но не му дотягаше: сякаш във всеки повторен въпрос той влагаше нови въпросителни ноти, сякаш долавяше във всеки отговор, напълно еднакъв с предшествуващите, нови слова. И с ново вдъхновение той изпълняваше самарянската си грижа.
Всяка нощ повтаряше едно и също — всяка нощ му разкриваше нещо ново и всяка нощ той си отиваше с жажда по нещо, от което чувствуваше липса.
Вярата на мъчениците бе запалила светлинни и в неговата душа. Техният Бог бе станал и негов, тяхната обич към Христа бе възпламенена и в неговото сърце. Той се прекланяше пред подвига им — завиждаше на силите им да понесат този подвиг.
– Блажени сте, братя, че ще влезете скоро в радостта на Господа, за Когото пострадахте до кръв. Блажени сте, защото Всевишният сам със Своята десница ви плете неувяхващи венци на небето. Вратите на небето са отворени за вас — защото страдате за Христа. Помолете Го да бъде милостив и към мене — един от тези, които вярват в Него; които Го обичат, които искат да пострадат за Него, но нямат сили за това...
– Брате мой, — с ласка докосваше сърцето му немощен глас, — знай, че Той ни е заповядал да се стремим към съвършенство. А никой, който се страхува поради Него, не може да бъде съвършен. Никой не жъне, преди да посее, никой не се прославя, преди да пострада. Който вярва в Него, не трябва да се страхува от вярата си. „Който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен“ — е Неговият най-силен завет. Вратите на небето са отворени само за онзи, който не се плаши, когато се затварят земните врати за него...
Колко тихо засъхналите устни отрониха последните думи! Воинът трепна и се взря в лицето на окования. Устните му продължаваха да се движат — бледи и безкръвни като смин.
– Дай ми капка вода.. . Братко!. . .
Не звук изрече това братко. Сърцето беше, което се разпусна със сетна сила — за да не се свие след това.
Когато грижовните ръце поднесоха съсъда с вода до устните — те бяха студени. Един страстотерпец прекъсва земния си живот, преди да бъде посечен.
Утрото завари нощния посетител в тъмницата — не мръднал от мястото си, приласкал в своите прегръдки безжизненото тяло на един от седмината. Разсъмнал беше денят на присъдата...
– А ти, римски войник, какво правиш тук?
Не отговори. Не чу и въпроса дори. И тръгна той с окованите, причислил се сам към групата им.
Застанаха пред управителя. Усмихнат беше той. Непонятна радост на човек при вида на човешко страдание!..
– Седмина бяха, а виждам шест — къде е седмият?
блеснаха в злорадство зъбите на управителя.
– Аз съм седмият! Той свърши своя подвиг — мене остави да го заместя в страданията му!
– Ти?... Кой си ти?
– Воинът Уар, началник на Хианийската рота.
– Римски войник! Предател!...
– Войник на истинския Бог! Изповедник на вярата в Него.
– Да бъде участта ти като на шестимата! Отведете ги на смърт!
Не трепна ни мускул по лицето на Уар — новия воин Христов. Сияние огря това лице — и разцъфна то в радост. Управителят махна нервно с ръка. Вратите се разтвориха и стражата поведе осъдените.
Звекнаха оковите и с техния звек проеча и тежката стъпка на новия осъден.
Протрептяха ноти на тиха песен — неземна песен.
Пееха седмина, които отвеждаха на смърт.
Пееше и воинът Уар...
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар