Дълбоко се е врязало в паметта ми и извънредно тържественото му посрещане, и извънредно тържествената негова служба, и онова, което по време на службата... Но нека да разправя за всичко според както съм го запомнил.
Вече цяла неделя все за това се говори - за пристигането на владиката. Очакваше се то като някакво необикновено събитие. Ние, децата, не бяхме виждали дотогава владика, та горяхме от любопитство да видим какъв ли ще да е тоя голям и важен човек. Възрастните са посрещали наистина и други път владика, но той бил грък и затова посрещането му не им било присърце. Но след като народът толкова се е борил да махне гръцките владици и борбата му най-после се увенчала с успех, ето че идва сега наш си владика, българин. И това е, което днес пълни сърцата на всички с особена радост и кара ги с нетърпение да чакат уречения ден.
Дочакахме го. Отрано още и двете клепала - и дървеното, и желязното - захващат да клепат тържествено, като за Великден. Заизлязват хора от всички къщи празнично пременени и със сяйнали лица и насочват се из пътя, що води към касабата, към Златица. И ние, учениците, също празнично пременени, събрани в училището, нареждаме се двама по двама - най-напред по-малките, след тях по-
големите - и поведени от учителите, тръгваме из пазарския път пристигаме на края, дето вече е почерняло от свят. Разделя ни там учител Александър на две редици. Едната поставя от едната страна на пътя, другата - от другата страна. Пред едната редица застава сам той, а пред другата се изправя учител Никола.
Пристигат и свещениците. Те всички са с най-хубавите си одежди, в каквито се обличат само на голям празник. Пред тях момчета носят свещниците и херувимчетата, а млади хора -високите черковни хоругви. Подире им вървят някои от първенците и други по-стари хора. Свещениците и първенците се спират по средата на пътя, между двете наши редици. Прииждат още някои закъснели хора и след туй движението вече спира. Цялото село се е струпало и накитило от двете страни на пътя. Отвред се чува тих говор, който се обръща в глух шум. Погледите на всички са насочени към пътя за Златица. Нетърпението става голямо. Шумът се засилва.
„Нещо черно се показва горе на Бакаджик” - извиква някой от тия, що са се накачили по издигнатините край пътя. „Движи се! Кола и конници са!” „Той ще да е, той!” „Иде, иде!...” Колата и конниците, слезли вече от високото, се изгубват в низината. Става едно размърдване между струпания свят. Свещениците се покашлюват и почват да си оправят одеждите. Учител Александър, като оглежда двата реда ученици и им прави знак да стоят мирно, а на нас, по-големите, напомня да бъдем готови с песните, излиза и той по-напред и се изправя до свещениците.
Ето ги, провидяха се пак. Наближават. Кола, впрегната с четири коне, а от страните ѝ по един конник. „Каква хубава кочия!” „Не е кочия, а каляска.” „Каляска!” - повтарям и аз в себе си. „Я виж, на конете ездат заптиета! „Те му са сеизи... Като на паша...”
Каляската спира. В нея са двама души с попски дрехи. Единият, млад човек, с малка руса брада, бързо се изправя и пъргаво слиза от каляската. Важно и някак изтежко, подкрепян от онзи с русата брада, слиза и другият, едър, с широко лице и с голяма обла брада. „Владиката, владиката...” - зашепва се наоколо. В това време
нашите свещеници, които са се приближили до каляската, едно-гласно запяват: „Многая лета, владико свети!” След тях, по даден от учител Александър знак, подхващаме и ние същата песен. Владиката, вдигнал десница, тържествено благославя целия народ. Свещениците подир туй един по един се навеждат и благоговейно му целуват ръка. Пристъпва след тях и учител Александър. Ще му целува и той ръка. Не. Изправен почтително пред него, почва с висок глас нещо да говори. Слово му държи. И долавям: „... честити сме... тържество на народното дело... архипастир от нашия род...” Като свършва, навежда се, та целува ръка на владиката, който го благославя, и после бързо се отдръпва към нас. Дава ни знак и поведени от него и от учител Никола, запяваме песента, която бяхме научили за изпитанието и която винаги пеехме с възторг:
Ден тържествен, празник всенароден.
Тържествувай, тържествувай, български народе,
ти духовно вече си свободен...
При това гръмогласно и въодушевено наше пеене аз усещах някакъв трепет в душата си. Гледам, и всички хора наоколо са обхванати от такова трепетно чувство. Тържествен ден наистина и тържествен час, изпълнен с чуден възторг!
След като се изреждат и първенците, както и някои по-стари хора да целуват ръка на владиката, който сияе от душевно задоволство, става едно раздвижване. Свещениците, херувимчетата и хоругвите се обръщат и бавно поемат пътя назад към село. Събират се и нашите две редици една до друга и тръгваме след тях. От двете ни страни като два буйни потока се разлива и се понася струпаният свят. А като хвърлям поглед назад, виждам и владиката, който важно пристъпя, заобиколен от свещениците и първенците.
„Къде ли ще идем сега?” - В черкова, то се знае. Че ето, и клепалата със своето ситно и весело тракане зоват света към там.
Вечернята в черкова се отслужва по един тържествен начин. Владиката, наметнат с черно було върху калимявката и облечен в морава мантия от коприна и злато, с дълга пола отзад, носена от две момчета, стои во владишкия трон, който е престлан с нов килим, и от време на време пее и той с ясен, малко сдържан глас.
След вечернята струпалият се в черковата и около нея народ се разотива. Разотиваме се и ние, учениците. И всички с нетърпение зачакваме утрешния ден, когато литургията ще бъде отслужена от самия владика.
Заранта отрано още от всички краища на селото, както това става на Коледа или на Великден, светът се застичва към черкова. И когато стигам и аз, тя е вече препълнена. Едвам се промъквам измежду навалицата, за да ида при своите другари.
В черковата цари необикновена тържественост и особено велелепие. Запалени са всичките полюлеи, а големите свещници са грейнали от купове свещи. Владиката сега е в олтара. Той е облечен в позлатени одежди, а на главата му корона, по която блестят скъпоценни камъни. Като някой цар! Наоколо му са всичките свещеници в своите лъскави одеяния. Учител Никола отсреща високо издига своя макамлия глас и пее с такава въодушевеност, с каквато никога сякаш не е пял. Приглашат му стройно някои от по-големите ученици, а всички ние равномерно държим исо. И свещениците в олтара също се стараят да изказват своите напевни възгласи по-хубаво от други път. А пред олтара младият онзи русобрад поп, дето вчера дойде с владиката, облечен сега в особени одежди, не като на свещеник, гръмовито, с дебел глас, произнася разните ектения. Дякон бил той, владишки дякон.
Дохожда ред до „Святий Боже”. Запяваме го ние с такава сила и с такова въодушевление, че цялата черкова заехтява! Поемат го после и свещениците от олтара. А дорде пеят те, излиза пред царските врата владиката, с два свещника в ръцете си, единият с три, другият с две свещи, и почва да благославя с тях народа. После с вдигнати нагоре очи той велегласно произнася някаква молитва към Господа. Тъй внушително и с такава дълбока сърдечност изказва той тази нечувана дотогава молитва, че думите ѝ се забиват право в сърцата ни.
След евангелието, което дяконът прочита от владишкия трон, владиката се изправя посредата на царските врата със сребърна патерица в ръка и започва да държи слово. Говори той свободно и важно. Думите му, все избрани, чисто български, тук-там са промесени и със старинни, черковни слова и изрази. Започнал от прочетеното евангелие, той намества някаква притча Христова, заговорва после за Царството Божие, за чисти сърца и за нравствени добродетели и неусетно преминува към днешния живот и днешните нрави на хората... Трябвало, казва той, да избягваме гордостта и суетата и да бъдем винаги скромни. Скромно трябвало и да се обличаме, като изоставим пагубното и съблазнително разкошество... И заговарва сега за нещо близко нам, за нещо познато на всинца ни в село: за това, дето жените се труфят с жълтици и пришиват към сукманите си скъпи украси. Това докарвало съкрушително разстройство в имотното положение на семейството, а можело да предизвика и някои грозни злополучия. Напомня тук и за оная кървава случка, станала неотдавна в наше село, която потресе всички хора...
То бе тъкмо на Великден. През нощта, когато клепват клепалата за първо възкресение, младият търговец Димитър Мартинов, дето седи в долна махала под баира, тръгва за в черкова с майка си и със своята невеста, която като всички млади жени и моми в наше село носи върху нагръдките си дълга връв жълтици. Додето били още в тяхната уличка, ето че изскача из тъмното някакъв човек, спуща се към невестата и задърпва връвта с жълтиците. Невестата страховито извиква. Мъжът ѝ се спуща да я защити. Ала в същия миг отневиделица изскача и друг човек, налитва връз Димитра и замахва с нож. Димитър изохква като заклан и пада на земята. Записква и майката. Пищи и невестата. Притичват се хора от махалата. „Какво е станало?” „Заклаха го, сина ми заклаха” -вика като луда майката. „Кой го закла?” „Хайдути пусти! В турски дрехи...” „Къдя са?...” Няма ги. Изчезнали са... Запалват свещ и виждат какво е станало. Димитър лежи с лице, обляно в кръв. Носът му е отсечен и виси на кожата. Невестата е като обезумяла. Тя е с окървавени ръце. Кръв тече от шията ѝ. А връвта с жълтиците я няма. Разбират: заради тях, зарад жълтиците, е станало цялото това злощастие... Та сега за това злощастие споменува и владиката в своето слово. И като казва още няколко думи, той издига глас и внушително изрича нещо особено, нещо нечувано:
„Отсега нататък - казва той, - които жени се китят с жълтици, проклятие да бъде тям от Бога!...” „Проклятие!....” Но чакай, чакай, той продължава... „И които носят по сукманите си кенета, и тям да бъде проклятие!...”
В миг всички остават като потресени. Ала бързо се окопитват. И глух шепот се понася отвред... „Прокле ги!...” „Прокле ги!....” „Жълтиците и кенетата прокле...”
Владиката завършва своето слово с някои още поучителни и Божи работи, но последните думи не се изслушват вече с прежното внимание. И до края на службата, макар тя да продължаваше все тъй тържествено, вече не се възстанови онова възторжено и благоговейно настроение, което владееше по-рано. Защото личеше, произнесеното от владиката проклятие бе развълнувало душите на всички хора.
И когато след отпуск на черкова заедно с някои другари си тръгвам нагоре за към дома, като вървят на купчинки мъже и жени, чувам, все за него, за проклятието, си приказват. А и в къщи, щом се прибират мама и байко, за него пак отварят дума.
„Страшно нещо било това проклятието! - дума сякаш на себе си мама, която все още е дълбоко потресена. - Като вдигна оня глас и взе да го изрича, тръпки ме побиха. Който смее, нека носи сега жълтици.” „Ами кой ли ще му е казал на владиката за това нещо?” - намесвам се и аз. Тази мисъл още от черкова ме занимаваше. „Първенците трябва да му са разправиле. Че всички свестни хора бяха викнали „аман!” от тия женски жълтици. Па като стана и онова почудище, дето зарад пустите жълтици отсякоха носа на оня чивяк...” „И него ще са разправиле на владиката, нали, мамо?” „То се знае!” „Ами... защо ли пък трябваше и кенетата да се прокълнат - нерешително се обажда и байко. - Зарад тях, слава Богу, никакво почудище не е станало. А пък какво хубаво украшение са те...” „Украшение ли? Ама питай майките, питай бащите, питай и мъжете колко им чини тям това украшение! Че като гледат една от друга, всички моми и невести, и най-сиромашките, зеха да ги носят. И с кривача пари трябва се да дадат на Нонко Кенаджията. А отде ще ги земат сиромасите? Добре, добре стана, че и тях проклеха!” - завършва мама, която, както се вижда, напълно одобряваше страшното проклятие. А и тато при обяда като никога заговарва и той и отваря дума за станалото в черкова, което също така напълно одобрява.
Подир това вече жълтиците, с които дотогава тъй много се кичеха моми и невести, съвършено изчезват. А и разноцветните копринени и сърмени кенета, обшивани по полите и нагръдките на сукманите, и те се премахват - няма ги вече никакви. И Нонко Кенаджията, дето седеше близо до нас в Горната улица и който бе отворил, както казваха, нещо като „фабрика” за кенета, сега се принуждава да затвори своята „фабрика” и става обикновен ткаля/тъкачница/", какъвто е бил и по-рано.
Няма коментари:
Публикуване на коментар