В „Свети Крал"- Тодор Влайков

 Из „Преживяното", част трета

Тодор Влайков
Според както бях свикнал от дома, в празник аз винаги отивам на черкова. Отивам сега в катедралния храм „Свети Крал” с трите високи кубета. В неделен ден и на голям празник там се служат две служби. Първата почва много рано. След като се свърши, идва пък втората литургия. Тя захваща към 10 1/2 часа.
Ето, и днешния неделен ден, станал по-рано, бързам да ида в „Свети Крал”, та да заваря първата служба. Когато тя свършва и черковата се изпразва, излязъл вън на двора, аз оставам да се навъртам там, за да дочакам и втората литургия.
По едно време почват да идват на групички ученици от нашата гимназия. Те са от хора, който пее при втората литургия. Ей го и моят съгражданин и съсед Илчо чичов Ифтимов, че и той участвува в хора. Идват и неколцина съученици. Заприказвам с тях.
Изведнъж заехтява мощно „бам-бум” - гръмва изтежко голямата камбана. Ето го, че идва и регентът на хора, Николаев -младият ни учител по пение в гимназията. Учениците се прибират вътре и шумно се заизкачват горе в женското отделение. Качвам се и аз с тях и сядам отстрани в един трон. Хорът се нарежда на колело около регента. Той нещо им разправя, после удря с двурого железце по ръката си, взема тон и започва тихо да подпява някакви откъслеци от песни, като се обръща ту на една, ту на друга страна. Учениците с нисък глас повтарят същите напеви. В това време доле в черковата почват да прииждат богомолци. Свит в своя ъгъл, аз ту учениците от хора наблюдавам, ту гледам какво става доле.
Влизат в храма важни офицери, с лъскави униформи, придружени от своите госпожи, които са облечени в разкошни рокли. Руски офицери са те. Идват и млади български офицери и пзравят се по-отстрани. Идват и разни господа с цивилни дрехи. Някои от тях пристъпят изтежко и нареждат се най-отпред големци някакви ще да са. Влизат и много други хора. Черковата почти се изпълва.
По едно време става особено раздвижване. Отваря се път по средата. „Князът иде, князът иде!...” - достига шепот чак до мене. Ето го и него. Пристъпя той важно и излека се покланя на една и на друга страна. Излиза насреща му владиката, облечен в своите сърмени дрехи, с кръст в ръка. Князът целува кръста, па отива, та се покачва на своя трон. Висок, строен, с продълговато красиво лице, облечен в блестяща офицерска форма, той привлича погледите на всички. Не вдигам и аз очи от него. Какъв хубавеляк! Какъв представителен! Това е той князът на България, вождът на свободната наша държава, за какъвто тъй много съм мечтал и толкова съм копнеял в годините преди Освобождението! И чувствувам в душата си едно радостно задоволство и нещо като гордост...
Черковната служба започва. Един дякон с гръмовит глас изнася ектенията. Отпява хорът. Пее той на няколко гласа. И много хубаво излиза. А когато запява „Молитвами Богородици” и „Святий Боже”, все тъй на няколко гласа изведнъж, още по-хубаво е. И аз се унасям да го слушам. Облажавам тия мои другари, дето пеят в хора. Колко ми се искаше и аз да можех да вляза в него! Молил съм се на регента, на Николаева, няколко пъти съм се молил да приеме и мен в хора. Отказва. Не съм имал глас като за в хор. Много ми бе мъчно. Ех, няма що.
Службата продължава. Владиката меко, но внушително произнася от царските врата своите възгласи. Сладкогласно, в чудно хубаво съзвучие пее хорът припевите и песните си. Доле черковата, дето са запалени всички полюлеи, е изпълнена с отбор свят. А там на своя трон стои изправен нашият княз. Блясък, велелепие и особена тържественост царят в големия храм.
Тоя блясък и тая тържественост ме омайват. Ала не будят те у мене благоговейно чувство. Седи ми някак като че не в Божи дом, а на някакво парадно празненство се намирам.
По си обичам аз да ида на първата литургия, когато храмът е пълен с прости хорица и когато църковната служба много ми наумява службата в нашата селска черкова. Ще си пална тогава свещица пред малкия иконостас, дето е близо до входните врата, ще се прекръстя от сърце, и ще целуна иконата. Ще ида след това пред олтара, там от дясната страна има дълъг един ковчег, обкован отгоре със сребърни украшения, в който се съхранявали мощите на свети Крал, и ще целуна благоговейно крайчеца му. Че, помня, мама винаги с възторг и с голямо вдъхновение разправяше за мощите на светии, които могли да правят чудеса. Отивам после, та се изправям отстрани зад множеството и смирено се заслушвам в Божествената служба. Служеше при тая черкова и един свещеник от наше село, поп Тодор се казваше, възстар човек, който произнасяше възгласите с голяма умилителност и сърдечност. Него аз го слушах с най-голяма наслада. Хубаво пеят и певците от двете страни пред аналоите. Тоя от дясната страна пее като нашия учител Симона. И пълни се душата ми през време на службата с набожно чувство. Всякога, колчем бях нещо угнетен или загрижен, или пък нещо болнав, ще се помоля топло и от все сърце. И вярвах, че молитвата ми стига до Божия престол. Защото винаги след това се чувствувах ободрен и получавах облекчение.
По едно време се завежда ред всички ученици задължително да посещават празничен ден черковната служба. Ще се съберем в едно старо здание зад църквата, ще дойде учител да провери кои присъствуват и след това влизаме в храма. По време на службата накои от учениците стоят нехайно, шумят, говорят. Тяхното волно държане отвлича и мен вниманието, та не мога да се съсредоточа и да слушам черковната служба с нужното благочиние. Туй изиква у мен недоволство. И често пъти аз се принуждавам да се отделя от своите другари и затулен в някой кът, спокойно и с благоговейно чувство се заслушвам в Божествената литургия.