Из „Преживяното“-част първа
Тодор Влайков
Имало е един особен момент в моя детски живот, който аз не съм бил в
състояние да видя и проумея и при който… Но нека го разкажа тук тоя
характерен случай, според както съм слушал за него от мама…
Намерила ме била веднъж някаква болест, която ме хвърля в силен огън.
Привечер болестта се влошава, огънят се усилва. Аз съм се унесъл в
безсъзнание…
Мама и татко се уплашват. Напарени са те: няколко деца вече на моята
възраст са изгубили; не щат ли сега да изгубят и мене? Какво да правят?…
Само един Бог може да помогне тука. Неговата помощ и Неговата милост
трябва да изпросят…
Мама ме взима полекичка в прегръдката си, като поддържа с грижлива
внимателност отпадналата ми и рукнала в огън глава, коленичи пред
куностаса, дето запаленото кандило озарява образа на света Богородица, и
вдига умоляващ, пропит с топла вяра поглед към Божата Майка, прегърнала
и тя своя Младенец. Тато изважда из долапа старото светче и се изправя
пред куностаса край мама благочинно, със запалена вощеница в ръка и
почва да срича полугласно и бавно някаква молитва за болник.
Ала ето по едно време аз сбръчквам челце, кихвам и – бавно отварям очи.
– Сполай ти, света Богородичке! – и мама с благодарност се прекръства.
– Слаба Богу, завръща са! – казва тато с облекчено сърце, като се навежда над мене и ме поглажда по челото. – Поспаднал му е огънят.
– Ето, тук отстрани и капчици пот… Завръща ми са, миличкото! Сполай ти, света Богородичке! – и мама пак се кръсти.
Тато се изправя отново пред куностаса. И почва сега пък да срича друга молитва. В очите му свети и радост, и чувство на голяма благодарност, и още по-силна вяра…
Аз съм заспал спокойно. И на другия ден съм бил почти оздравял…
При тоя разказ на мама, чрез който тя искаше да подчертае силата на топлата молитва, мен правеше впечатление както самата същност на случката -чудото с моето оздравяване, – така и дълбоката вяра, от която при онзи случай са били проникнати и тато, и мама…
Вечер мама си ляга много късно, след като аз заспал, а сутрин става много рано, та обикновено не я виждах кога се кръсти. Ала случвало ми се е някога -изкарал първия си сън – да се събудя от един слаб шум на тихо движение и от някакво вълнообразно шепнене, което ту се издига по-високо, ту се снишава. Отварям очи и се взирам. Пред куностаса слабо се очертава тъмна сянка. Тя се клати и навежда. Мама е. Чак сега ще си легне, та се кръсти пред куната. При всеки кръст ще преклони малко глава, а след третия ще направи дълбок поклон до земята. Изправи се – и пак кръстове, и пак поклон… В замрялата нощна тишина аз долавям и някои по-височко изказвани думи от шепота на нейната молитва… „Преблагий Господи“.. „Сладчайши Иисусе“… „Закрилнице наша пречиста Богородице“… „Мене грешната и недостойната“… Дълго още се кръсти и кланя тя. И вече затворил очи, нейният откъслечен шепот продължава да гали моя слух… Често пъти аз отново заспивам, без да дочакам края на молитвата й и без да усетя кога е дошла да си легне край мене…
Клепне ли според празник клепалото, мама веднага ще напусне работата си и бърза да запали кандилото. И когато малкото му пламъче радостно затрепка пред куната, тя смирено ще се изправи и сърдечно почва да се кръсти. Някой път, ако се случи да съм около нея, ще притегли и мен да се изправя и ще ме накара да се прекръстя, и да се помоля и аз…
На самия празник, натъкмила още от вечерта всичко, що е нужно за през деня, тя отрано се е стегнала и щом тато излезе да иде в черкова, и тя, взела няколко вощеници в ръка, чинно и с тихи стъпки ще се отправи след него.
От черкова тя се връща малко по-късно, че нейният вървеж е по-бавен. Влезе ли в собата, меко и сърдечно ще ни каже: „За много годин! Света Неделя да ни е на помощ!“ Па и тя като тато се изправя най-напред пред куностаса да се прекръсти. Ще извади след това из пазвата си свита бяла кърпа и внимателно ще я разгъне. „Носа ви благословия от черкова“ – ще рече и ще подаде по една нафорка каки и мен. Аз поемам нафорката и поглеждам мама в лицето. Сега то не е, каквото е всеки ден. Просветлено и като че одухотворено, по него грее една душевна красота, едно спокойствие и вътрешно задоволство. И повече от всеки друг път то ме облъхва със своята благост и топлота…
Като иде в килера да си промени горните дрехи, които пази само за черкова и за гости, и като тури сахана с приготвената за обеда гозба да се топли на мангала, мама ще положи възглавницата, що е изправена край прозореца, под куностаса, и ще се отпусне да поседне. Аз бързам да се привия до скута й. Тя ще ме помилва по главата…
Ще ми заразправя след това за някои хубави Божи неща: за крилатите ангелчета, що пазят децата от лоши работи, за света Богородица, дето е изписана таме на нашата куна, за малкия Иисус Христос и как Той, като порасъл, учил хората на добро, и колко обичал малките деца…
Няма коментари:
Публикуване на коментар