Нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов... И ние имаме от Него тази заповед: който люби Бога, да люби и брата си.
1. Йоан. 4:7, 8, 21
Не мислете за себе си високо, а носете се смирено.
Рим. 12:16
По-големият между вас да ви бъде слуга.
Мат. 23:11
— Колко хубаво е тук! Виждам всичката прелест на тази градина, а въпреки това, не знам защо чувствувам някак притеснено сърцето си. Нещо ми тежи.
Този, който каза тези думи, свърна очи към спътника си — млад и строен военачалник, от когото сякаш очакваше разсейване на обезпокоения свой дух.
— От времето е, царю! И от грижите. Малко ли грижи тегнат върху един владетел като тебе! — опита се да го успокои военачалникът, негов зет. — Впрочем, и моята душа е смутена — но известна ми е причината за това. Аз исках...
Младият мъж не се доизказа. Царят неочаквано се спря, отправил погледа си към прегърбената фигура на един старец, който работеше нещо в една леха и увлечен в работата си, не забеляза приближаващите се.
— Кой е този старец?
Царят произнесе въпроса с особен глас, в който се примесваха дълбока изненада с известна плахост.
— Къде съм го виждал — тъй познати ми са чертите му!.. Това градинарят ли е?
— Да, — отвърна кратко младият мъж и впи поглед в лицето на тъста си: то беше променило до неузнаваемост своя израз. — Но какво ти стана, царю?
— Къде, къде?.. Къде съм го виждал?... — напрягаше паметта си царят. Личеше, че това напрежение му се отразява мъчително.
Обезпокоен не по-малко, спътникът му наблюдаваше с участие тази съвсем неочаквана появила се тревога.
— Да не би да е казал и на тебе?... — неволно отрониха устните му.
— Казал?... Какво казал? ...
Но този въпрос беше зададен механически. Мисълта на царя беше заета само в насоката — да принуди своята памет да се изясни.
— А, да, спомних си! — каза изведнъж и изрече това с облекчението на претоварен до изнемогване човек, освободил се от товара. — Да, да, същият беше!... Но какво ли означава този сън?...
Зетят се помъчи да овладее своето смущение и да отклони мисълта на владетеля.
— Не заслужава един сън такова внимание, царю!...
Но това успокоение бе изказано съвсем несигурно. И едва ли не физическа омаломощеност овладя младия военачалник.
— Сънувах нощес, — проточено, като насън, произнесе царят, — че велможите са при мене на съвет, а сред тях, застанал властно над всички, един непознат старец... същият като този. Извисява се той над всички и от осанката му се излъчи подчиняваща сила. Ей тъй, чувствуваш я, а не можеш да я изразиш. Не — не съм виждал лице с такъв израз!... И каква поразителна прилика с този старец!.. Аз искам непременно да зная кой е той!... Защо не ми кажеш, питах те вече за това?
— Но ти трябва да се успокоиш! — пак несигурно и виновно продума зетят. — Не е нужно да се вълнуваш. Защо се поддаваш на един сън? Та кой не сънува? Всъщност, какво ти се е присънило? Нищо, което да оправдае тревогата ти. Една обикновена прилика — какво от туй?
Но такава прилика... поразителна! А изразът на лицето му!...
Царят сякаш, че бълнуваше — тъй произнасяше думите. Зетят му се мъчеше да го успокои, но сам губеше своето собствено спокойствие. Преди няколко дни този същият старец му каза нещо, което засягаше монарха. Не искаше да го приеме за истина, но смущаваше го това, че мъдрец, какъвто бе старецът, му го бе казал. А ето сега образът му преплетен в съня на царя — и предизвиква такава тревога!
Това е един пленник, — започна да обяснява зетят за градинаря нарочно отдалеч — едно, за да отклони донякъде мрачното настроение на владетеля, а и самият той да се съвземе от смущението. — Малко особен е случаят, по който той попадна тук. Неотдавна този старец ми се представи с чудновато предложение: да приеме робското положение на едного — млад пленник, комуто, в замяна, да се върне свободата. Отхвърлих отначало тази молба, дори ме разсърди тя, но после се съгласих, като узнах, че старецът е изкусен градинар. И го взех тук. И, както виждаш, работи в градината...
— Това ли е всичко за него?
— Да... колкото се отнася до начина на отзоваването му тук.
— Но ти узна ли, кой в същност е този човек?
—Не съм се интересувал повече за него. Гледа си добре работата... Обаче...
— Какво „обаче“? — попита царят и очите му се разкриха широко.
Смущението на зетя се увеличи. Без да иска изпусна дума, която заинтригува царя. Той замълча известно време, загледан в нозете си.
— Ти криеш нещо от мене. Мъчиш се да разсееш безпокойството ми, а сам не си ли със същото настроение? Погледни ме в очите и — говори!
Военачалникът се подчини. Вдигна очи и погледна тъста си.
— Слушам, царю!
Въздъхна тежко и заговори:
— С този старец аз имах възможност често да приказвам. Винаги при разходка из градината или когато ми носеше плодове и цветя, аз го заговарях. Направи ми още отначало впечатление, че не е като другите градинари, че знае много, че е умен. Понякога го смятах даже за мъдрец — тъй чудни за обикновен човек биваха изказваните от него мисли. Питах го няколко пъти, каква в същност е професията му, той все твърдеше, че е градинар.
— А кой беше пленникът, когото той замести? Негов син, или?
— Не разбрах такова нещо. Старецът се представи с майката на пленника — измъчена, бедна жена. Тогава, да призная, не се и запитах за причините, поради които този старец се е решил да се прости със собствената си свобода, за да възвърне свободата на другиго. Изтъкна единствен мотив, който аз приех като истински: че той е стар и по-лесно ще може да понася робството, а младият има нужда от свобода.
— Какви разговори водеше ти с него?
— Най-различни. Но той е особено оригинален, говори, както казах, умно и напоследък започнах едва-ли не да чувствувам нужда всеки ден да беседвам с него. Обикнах този старец. Вчера, обаче, между другото в разговора, той ми каза нещо, което ме смути...
— Това ли искаше да ми кажеш преди? — с нетърпелив интерес запита царят.
— Точно това... макар че се колебаех и не можех да се реша. Мислех си, ако не е истина казаното ми от стареца, няма нужда да те занимавам с него — то е толкова несериозно, а ако е истина...
— Кое ако е истина?... Защо не говориш направо?
— Не само смут, но и страх изпитвам, царю. Защото — действително страшно е то... Ако, разбира се, е истина! Но не — то не може да бъде истина! Не може!
— Та кажи го най-после! А аз чувствувам, че е истина, без да зная какво е! Сигурен съм, че този старец не е обикновен човек. Това, че го видях насън, че ти е казал нещо за мене... Нали за мене ти каза?...
— Да.
— Именно?...
— Ще предам точно думите му: — Скоро — каза ми той — ще се случат с тебе важни неща. Цар Рикс ще умре неочаквано. Ти гледай да не се отдалечаваш от столицата, защото в противен случай, друг някой ще вземе властта и царската корона.
Не можа зетят да възпре тръпката, която полази по тялото му, като съобщи на царя казаното му от стареца. Замълча и дълго не вдигна очи да погледне своя тъст, чийто престол според думите на стареца, скоро щеше да наследи той.
Ясно! — издума цар Рикс и гласът му прозвъня като металическа плоча. — Ясен ми става сега и сънят. Не, този старец не е случаен човек!
Но нямаше гняв, нямаше страх в думите на царя. Те бяха произнесени равно, без чувство. Само гласът звучеше някак не негов.
— Аз искам да говоря с този човек. Прати го веднага при мене! — каза повелително Рикс и тръгна, като лунатик, към двореца.
Малко след това старецът градинар му се представи.
Рикс напразно искаше да долови по израза на стареца отговор на занимаващия го въпрос. Старецът гледаше смирено и кротко и с нищо не издаваше по-особеното си положение от това, което заемаше в момента.
— Старче, — проговори с треперлив глас царят, — нещо ми казва, че погрешно са те поставили на мястото на градинаря. Искам да зная кой си и трябва откровено да ми кажеш това. Сигурен съм, че ти не си градинар. Мъдрец си ти и... пророк. — Последните думи Рикс произнесе провлечено и с въздишка. — Ти трябва да явиш пред мене кой си. Не се плаши — нищо не ще ти бъде сторено!
— Никога не съм се плашил в живота си, царю, и сега чужд е за мене страхът.
— Но защо криеш личността си?
— Нужно ли е да се знае за един роб повече от това, че той е готов да изпълнява всяка работа, която му се възлага? Аз съм роб.
— Знам това! Ти доброволно прие тази съдба, за да освободиш другиго от робство. Какъв ти е освободеният?
— Ближен.
— Ближен?... Не разбирам. Какво значи тази дума?
— Всеки човек е на човека ближен. Хората помежду си са братя.
— Братя? Всеки на всекиго? И аз на...
Рикс не се доизказа. Но погледът му, отправен към излизащия в това време с поклон прислужник — роб, издаваше мисълта му. Старецът веднага я схвана.
— Да, — произнесе той със заразяваща кротост. — Ти и този, който изпълнява заповедите ти, сте — братя.
Царят беше поразен от дързновението на непознатия чужденец. Но не го разгневиха думите му: той считаше стареца за пророк и предварително се бе примирил с всичко онова, което можеше да узнае от него.
— Ти си християнин, — безстрастно продума той. — Това според вярата ти ли е?
— Точно според нея!
Мигом царят долови промяна в лицето на стареца. От него се заизлъчва някаква необикновена сила, властност. Очите се задържаха неподвижно върху изпитателното лице на царя.
— Виждам, че ти искаш да узнаеш всичко, царю, и затова ще ти кажа. Не считай обаче, че заслуга искам да си припиша като сторя това... Майката на освободения младеж чула, че аз съм помогнал на някои със средства — да откупят от вас, вандалите, близките им пленници. И дойде при мене със също такава молба заради своя син. Но всичко, що имах, аз бях свършил. Единственото, което можех да предложа, беше — да предоставя самия себе си в откуп за сина ѝ. Тя не прие отначало това, но после се съгласи. Майка!
Царят жадно поглъщаше думите на стареца. Последният замълча, но Рикс нетърпеливо подкани:
— Ти не каза всичко!
— Какво още те интересува, царю? Искаше да узнаеш, какъв ми е освободеният!
— Не само това, а и кой си ти! Ти не си, в никакъв случай не си градинар! Мъдрец си — и не само мъдрец!
Натежа главата на царя от спластените безпокойни мисли, той я подпря с ръка и задиша тежко. Изпитваше страшна мъка от напрежението на паметта — мъчеше се да си припомни нещо.
— Струва ми се, бях чувал за едного, който подпомагал близките на пленниците за откупуването им. Ти си...
— Казвам се Павлин, епископ на Нолан.
Ръката на Рикса се свлече от челото. Той вдигна глава и погледна стареца с очи като на удавник. Това трая няколко мига. После неочаквано царят се вдигна, едва-едва пристъпи към епископа и като труп се свлече в нозете му.
— Прости ми!... Аз не знаех, че на такъв човек като тебе е възложен робски труд... Чудна е твоята вяра, пророк си ти... Но аз ще изкупя вината си: искай от мене — всичко, каквото пожелаеш и — ще го имаш. С дарове ще те отпратя в твоята земя, където хората имат нужда от тебе. Искай!
— Виждам Божията благодат да озарява и твоя ум, царю! — благо произнесе епископ Павлин. — Тази готовност да ме освободиш от плен и да ме отпратиш с дарове, говори за готовността на твоето сърце да се освободи от незнанието за Бога и да принесе от своите дарове пред Неговия престол. Ти ме освобождаваш — благодаря ти. Аз ще тръгна към моето отечество и, сигурен съм, че дотогава Бог вече ще се настави и в твоето сърце... Ти ми предлагаш дарове. Ето моето желание: освободи всички пленници и ги пусни да се върнат в своето отечество.
— Ще бъде това. Но искай за себе си!
— Какво повече мога да искам за себе си аз, един епископ на Христа? Това ще бъде най-голямата награда за мене!
— Чудна е твоята вяра! Всички ли християни са такива?
— Който искрено преживява своята вяра, не може да бъде друг. Тъй ни заповядва нашият Бог: да се обичаме един друг; да жертвуваме себе си за другите.
— Да се обичаме един друг!... Дай ми тази твоя вяра, чудни старче! Дай ми да почувствувам нейната сила, тъй както ти я чувствуваш... Да се обичаме един друг!... Колко хубаво е това. И това го заповядва Той, твоят Бог! О, и аз... и" аз вярвам в твоя Бог!...
— Блажен си за тази вяра, царю!...
И старият епископ се наведе, та пое в прегръдките си сломения вандалски цар. Този се вдигна едва-едва, без да снеме поглед от лицето на светия епископ. И чуден беше този променен поглед на царя: той искреше в тихо смирение, никога досега неизпитвано.
— Блажен си ти! — промълвиха пак с бащинска нежност устните на епископ Павлин. — Ти вярваш в Бога, нали?
— Вярвам! — твърдо произнесе Рикс, едва възпирайки овладяващата го немощ.
Старецът го задържа по-крепко в прегръдките си, после бавно освободи едната си ръка, вдигна я нагоре.
— В името на Отца, и Сина, и на Светия Дух... кръщавам те...
С тиха тържественост бяха произнесени тези слова. Непознати светлини озариха широко разтворените очи на вандалския цар, върху устните му цъфна незнайна усмивка. После по тялото му се разля немощ — но не бе съпроводена с ужас, а всяваше някакво чудно облекчение.
— В името на Отца... и Сина... и на Светия Дух... — като далечно ехо повториха устните на новокръстения.
И тялото му се опъна в предсмъртна тръпка — и тежко се отпусна в ръцете на епископа. Този бавно се сниши, положи мъртвеца върху пода и кротко го осени с кръстния знак.
Из "Живата вяра"- разкази на Станислав Ваклинов
Няма коментари:
Публикуване на коментар