Странник бях, и Ме прибрахте...
Доколкото сте сторили това на едного от Моите най-малки братя, Мене сте го сторили.
Мат. 25:35, 40
Не само с хляб ще живее човек,
а с всяко слово, което излиза от Божии уста.
Мат. 4:4
Зимата вилнееше с всичка сила. Дни наред навалелият сняг сковаваше бронята си, за да се пречупи в нея всеки опит на прокуденото във висините слънце да прати топъл лъч върху земята. Улиците бяха почти безлюдни. Снегът скриптеше остро под стъпките на мяркащите се тук-там забързали минувачи — и отекваше в бялата тишина като болезнен хрипот.
Надвечер долетя лъх на ветрец, който съвсем бързо, с всяка минута, засилваше пристъпа си — за да почне много скоро ледената му ласка да се впива като мъчителни игли в телата на хората. Приближаващата се нощ заплашваше да бъде една от най-мразовитите. По улицата се показаха групички деца, които се връщаха от училище. Сгушени в дрешките си, забързали — изплашени от студа, разпрострял своята власт дотолкова, че сякаш бе успял да прогони от детската природа обикновеното разположение към зимата и жаждата да се използва снежният ѝ дар за радост и забава.
На една пресечка едно момиченце се отдели от другарчетата си, но още на завоя вълна студен въздух го плисна тъй, че то неволно простена и вдигна чантата си да закрие лицето си, което едва издържа жестоката целувка на вятъра. Детето се спря и се огледа. Нужно бе поне за миг да се заслони някъде, да попремине непоносимата болка, причинявана му от страшния студ. Домът, приветливият и топъл дом на родителите му, бе много близко, но детето бе тъй омаломощено, че му се струваше невъзможно да го достигне скоро.
На няколко крачки стърчеше незавършената постройка на едно здание. С усилие момиченцето закрачи към него, притича до една от ъгловите прегради и се свря в нея — с лице към стената. Чувствуваше се, като че ли и тук е преследвано от мразовития вятър, настървен да забие в лицето му своите безжалостни игли.
— Студено е много, нали, малко момиченце!... — прозвуча неочаквано един глас. Кротък и топъл беше той, но изплаши изненаданото дете. То трепна и се извърна задъхано.
В друг, близък ъгъл бе седнал един старец. Като го видя, уплахата на детето се увеличи и то понечи да побегне. Но усмихнатият поглед на стареца, от който поглед се излъчваше особена благост го задържа на мястото му. Не смогнало още да овладее честото си дишане, момиченцето не отговори нищо.
— Студено, нали! Страшна зима, каквато и от детинство не съм запомнил! — продума пак старецът, и приветливостта на неговия глас бе тъй изявена, че детето се успокои веднага. — Ти измръзна, нали, малката? Тук не е топло, но поне е закриляно от вятъра. Ще си починеш и ще притичаш до къщи: там вече ще се стоплиш.
— Да... — почти несъзнателно проговори момиченцето, което не можеше да си обясни присътствието тук на този старец, който, както се бе настанил, изглеждаше, че не смята скоро да напусне своя ъгъл.
Виждам, връщаш се от училище; в кой клас си?
— В четвърти.
— А как се казваш?
— Марийка.
— Хубаво име имаш, на Света Богородица. Хубаво... много хубаво... — Старецът повтаряше откъслечно думите и в това време бе разгънал една чанта, като търсеше нещо в нея. — Ела, Марийке, виж какво ще ти дам.
Детето приближи.
— Познаваш ли кой е на тази картинка?
Старецът извърна към момиченцето една малка картинка-иконичка.
— Да: това е Света Богородица с Детенцето си.
— Твоята покровителка, чието име носиш. Вземи и запази си този ѝ образ. И моли ѝ се — тя винаги ще те закриля.
Детето пресегна, та пое картинката и смутено изрече.
— Благодаря!
И едва сега, съвсем успокоено, се осмели да запита:
— Но ти, дядо, не ще ли си ходиш? Гледам, седнал си като да стоиш дълго време. Ще се простудиш...
— Виж милото дете как се грижи за старите хора! Не се тревожи, добро сърце, удобно ми е тук: тук ще нощувам.
— Тук ще нощуваш? Сигурно живееш далеч и не можеш да си отидеш при този студен вятър? Но през нощта тук ще стане още по-студено.
— Нищо ми няма. Господ е добър към всички. А аз не съм оттук. От другаде съм, пристигнах в този град преди малко... Но ти вече си почина — трябва да си вървиш; като се заседя така, може и да настинеш. Ти си малка, слабичка. Хайде, върви си — и Господ да е с тебе! И не забравяй да се молиш на Света Богородица!
Бащинският му глас звучеше с такава сърдечна повелителност, че Марийка не можа да възрази, сбогува се и забърза към дома си.
— Колко е хубаво у дома! И топло! А вън... — И само припомнянето за ужасния студ накара Марийка да почувствува ледени тръпки.
— Слава Богу, топло е у дома. Но колко хора нямат топливо... — загрижено допълни майка ѝ.
Детето устреми своите умни очи към майка си. Често пъти то чуваше от нея да изказва състрадание към тези, които носеха в живота кръста на нерадостна съдба, но досега то не приемаше съчувствията ѝ с такова участие. Сега думите на майката докоснаха по-чувствително малкото му сърце. Марийка седна замислено на стола и се загледа в малката картинка, която бе получила от стареца. Неведнъж — и по картини, и по икони тя бе виждала образа на Светата Майка, но в тази малка картинка сега той ѝ се стори някак по-особен.
— Мамо!
— Кажи.
— Защо има бедни хора?
— Е, така е. И богати, и бедни хора има — такъв е светът... Колко хорица има изложени на студ... — повтори със загриженост пак добрата жена.
— Но не може ли всички да имат и топливо, и храна... всички да живеят добре?
— Хубаво би било да е така, но... кой знае?
Изведнъж, озарена от внезапна мисъл, Марийка каза:
— Мамо, като се прибере татко, ще го помоля за нещо.
— Но баща ти е тук, в стаята си. Не поиска да замръкне в този студ. Лошо е вън.
— Тогава отивам при него: ще го помоля... едно добро дело да направим.
Последните думи детето изрече неуверено и със стеснение. Направи крачка да пристъпи към стаята на баща си, но се спря и се загледа пак в картинката.
— Тази картинка ми я даде един старец. Ей там, в новостроящото се здание на банката.
И Марийка разказа за случката.
— Старецът каза, че там щял да нощува. Не бил от тук. Но аз мисля, че в този студ той не ще издържи... А у нас е топло... И място има...
Майката разбираше много добре, какво искаше да каже малката ѝ дъщеря. Проявеното детско състрадание трогна сърцето ѝ, но нещо ѝ пречеше да почувствува радост от тази проява. Тя познаваше добре мъжа си, познаваше неговата суровост и безразличие към участта на другите и си помисли за разочарованието, което ще изпита детето, когато, недай Боже, като предложи на баща си хрумналата ѝ идея, получи отказ.
Кой знае, — помисли изведнъж, — може би пък да се съгласи, от обич към детето...
Действително суровият иначе баща имаше особена слабост към дъщеря си. Той я обсипваше с внимание, с непрекъснати подаръци, поради което детето никога не бе имало случай да добие представа и за жестокостта на живота. Наистина, за бедните и мизерствуващите учителят често им говореше във време на урок — и четяха децата за тях, и домашни съчиняваха за дълга на всеки човек да подпомага по-бедните и нещастните. И Марийка съчиняваше хубави такива домашни, но истина бе, че детското ѝ въображение — при обстановката, в която протичаше животът ѝ, мъчно можеше да си представи какво всъщност е немотията и мизерията. Не особено се замисляше и когато виждаше по-бедните си другарчета, облечени в износени и окъсани дрешки.
За миг майката допусна, че разположението на съпруга ѝ към детето може да надделее над безразличната му природа, сама се обнадежди донякъде и реши да насърчи и детето и желанието му.
— Иди, кажи на баща си. Помоли го...
Бащата работеше нещо върху бюрото си. Когато Марийка влезе, той вдигна глава, усмихнато отговори на поздрава ѝ, целуна приближилата се детска главица, помилва я и поиска да продължи заниманието си.
Сърцето на момичето заудря ускорено. Как да почне? Детският поглед зашари по бюрото, върху което бяха разхвърляни книжа, сякаш искаше да схване важността на бащината ѝ работа и да прозре като как би се отзовал той след като бъде отклонено вниманието му.
— Хайде, иди при майка си, пък аз да свърша тук малко работа, — потупа я той по рамото, и тази покана смути малката ходатайка. Тя се почти разколеба, помисли да излезе без да изпълни намерението си, но спомни пак за стареца и това ѝ вдъхна смелост.
— Татко, — почна тя направо, — моля те да повикаме един беден старец, който е сега на улицата, да нощува у дома. Ще измръзне — навън е толкова студено!...
Бащата погледна дъщеря си със сериозен поглед. Тази молба, изречена неочаквано и непосредствено го озадачи неприятно. Той поиска да отвърне веднага с отказ, но като видя израза на детското лице, който говореше по-убедително от словата, думите му се възпряха. Няколко секунди гледа той дъщеря си, застанала сега пред него в някакво особено смирение, от което се излъчваше подчиняваща сила. Какъв ли повод извиква това странно желание?
— Какъв старец? Някой просяк или безделник, разбира се! — побърза да отговори на своя въпрос сам.
— Не знам какъв е, но той в този студ е на открито и няма къде да пренощува.
— Знам ги аз такива... Обикалят, тропат по домовете, та дано някой се хване на уловката им и ги пусне, а после задигат каквото могат.
— Но този старец не моли за подслон... Не е просяк.
Той се е решил да спи вън, но като го видях .. като се стоплих тук и помислих за студа... |
Гласът на Марийка започна да звучи като в унес. На бащата се стори, че ей-сега тя ще заплаче. Побърза да предотврати това, привлече към себе си дъщеря си, обласка я и проговори по-меко.
— Разбирам те добре, мое дете. Виждам, че имаш добро сърце, състрадателно сърце, но ти не познаваш хората. Колко престъпници и крадци има между хората, а най-вече такива се срещат между скитниците. Беден бил, а защо не е богат? Всеки човек би могъл да уреди сносно живота си, стига да се потруди. А бедните са бедни най-вече от леност...
Момичето се отдръпна изведнъж и прати към баща си поглед, от който излитаха пламъчета.
— Татко!...
Повече не можеше да възрази. Но това „татко!“ бе тъй изказано, че бащата се почувствува без основа.
Няколко мига този поглед на Марийка говореше на сърцето му. После детето сведе глава и свърна да излезе из стаята.
— Добре, — стана изведнъж от мястото си бащата, нека дойде... твоят старец.
Момичето бе вече до вратата. Преди да я отвори, то се извърна и загледано неопределено пред себе си, промълви тихо:
— Благодаря, татко!
Вечерта се бе вече спуснала. Вятърът се усилваше непрекъснато и смразяваше всичко. Марийка забърза, придружена от баща си, към постройката, където се бе приютил старецът.
Той седеше в своя ъгъл, свит на купчина. Като видя своята нова познайница, той се усмихна приветливо, но се помъчи да отклони поканата.
— Добре ми е тука. Една нощ ще се прекара как да е. Не искам да стеснявам никого със своето присъствие. Благодаря ви много, но тук искам да остана...
Детето улови ръката му и настойчиво поиска да го вдигне от мястото.
— Не, ще дойдеш, ще дойдеш у дома! Там е топло.
Покана отправи и бащата — кратка и суха, но сърдечността на детето бе особено убедителна за стареца. Той бе принуден да се съгласи, наведе се да вземе чантата си и тръгна.
Вкъщи се опита пак да отклони проявяването на внимание към него — смущаваше се от това. Той искаше да остане в коридора — достатъчно било за него, че е закрилян от вятъра. Когато пък, след настояванията, влезе вкъщи, богатата обстановка и топлият въздух съвсем го объркаха. Можеше да се каже, че досега не бе имал случай да срещне от страна на хората, на богатите хора, такова съчувствие. Направи усилие да се запази спокоен, но не можа да възпре сълзата, която блесна в окото му — тъй бе затрогнат. Без да може с думи да изрази овладялото го чувство, той протегна ръка, та привлече детската глава и я замилва — дълго, унесено.
Обстановката, неочакваната любезност на майката и детето, долавяната сдържаност на бащата, възпираше думите на стареца и той мълчеше. Изпълняваше, със смущението на дете, изискванията на домакините. На вечерята той също мълчеше, замислен. Отговаряше при запитванията откъслечно — с да и не. Едва когато се заинтересуваха за живота му, той се почувствува задължен да заговори обширно — трябваше да знаят кому са оказали гостоприемство.
Разказа старецът за себе си. Бил чиновник. Имал семейство — жена, деца. Добре живеел години наред, докато преживял нещастие: изгубил жена си, децата си. Останал сам. Трагично понасял самотата. Унинието му станало постоянен спътник, отчаяние от живота често го навестявало. Дълго търсел утеха и най-после я намерил... в Бога.
Старецът произнесе последната дума след малка пауза и веднага хвърли поглед към мъжа, после към жената-интересуваше се как се приема изповедта му.
Мъжът слушаше с безразличие и когато долови погледа на госта, вдигна за момент глава, усмихна се принудено, като не преставаше да държи вниманието си съсредоточено в храненето. Жената слушаше с разкрити очи. Марийка бе забравила яденето си и също слушаше с интерес.
Старецът не говореше мъдрости, не разказваше и обикновени неща. Но в гласа му имаше нещо, което навеждаше към размисъл.
— Единствена утеха намерих в Бога...
Въпреки сдържаността и простотата, с която бе изказана тази изповед, тя докосна две сърца, които таз вечерният студ бе настроил особено чувствително. Долови това старецът — и се насърчи. Заговори с по-сигурен глас.
— В самотата си заживях с Бога. На Него се оставих. Тръгнах да обикалям познати и непознати градове и села, и със слабите си сили да спомням на хората за Него. Разпространявам Словото Божие, картинки, иконички. Придобия ли за хляба, доволен съм. Какво повече мога да желая? Изгубих всичко — само собствения си живот запазих. За тялото много малко е нужно. Повече е жадна душата ми.
Старецът замълча. Смущаваше се от мисълта, че може да отегчи с приказките си. Мълчаха всички. Когато свърши вечерята, гостът, като че за да свърже благодарността си с предишната своя мисъл, продума:
— Не ще забравя тази вечеря. Нахранихте ме — и повече душата ми се нахрани. Смущава ме това, че може би тежест да е за вас моето присъствие, но се успокоявам: вие ме приемате в името на Бога. Бога приемате вие, Който е казал в Своето Евангелие, че който приеме едного от малките Му братя в Негово име — самия Него приема. Смущавам се, че ви притеснявам, но от друга страна се радвам, че с това притеснение Ви създавам възможност... Бога да приемете.
Бащата на Марийка трепна. Не си ли въобразява много този старец? Какво започна да говори той? Уж е смирен, а виж с колко дръзка увереност изрече странни думи! Но веднага реши: вманиачен нещастник — и поиска да не мисли повече за него. Той изпитваше страшна неприятност от присъствието на този неочакван гост, когото бе приел не от състрадание. Примиряваше се с туй, че това нежелателно гостуване ще продължи само една нощ — и тя ще се прекара как да е.
Настанен в топлото легло, старецът не се поддаде на изкушението да прекрати странническия си живот. Тук бе уютно, топло. Вън зимата бушуваше с пълна свирепост, но той не помисли нито за миг да бяга от нея. Душата му бе стоплена и той знаеше, че и вън да излезе, пак не ще почувствува студ. Той беше дълбоко затрогнат. Мислеше за сърдечността на малката Марийка. И намираше, че нейната радост, радостта ѝ от това, че е успяла с детските си сили да прояви добротворство, е не по-малка от неговото доволство. Колко безкористие има в тази проява! И тъкмо това ѝ безкористно я прави от наглед тъй обикновена толкова значителна и ценна. А какво щастие е — не да чуеш, а да почувствуваш непосредствено-проявата на едно такова безкористно добротворство!
Странникът почувствува това щастие!
Нощта превали. Гостът взе чантата си — трябваше да върви. Пак бе принуден да отклонява сърдечни настоявания — да остане, докато студът отслаби яростта си.
— Благодаря! Благодаря! Не е студено много, постоплих се. Особено тук — много ми е топло.
Ръката му се бе сложила на сърцето. Тя трепереше, но не от немощ — от вълнение.
— Не мога ви се отблагодаря за добросърдието. Този, Който е отгоре, Той да ви отплати вместо мене. Нали в Негово име ме приехте...
Погледът на странника се спря върху мъжа и стори му се, че доволство прочете по лицето му. Не бе ли доволството извикано от това, че се е свършило едно отегчение?
Усмивката на домакина не беше пропита с безкористие. Старецът долови това и отново се почувствува смутено задължен да се отплати. С какво? Докато мислеше няколко мига, ръцете му почти несъзнателно разкриха пълната чанта и извадиха... едно Евангелие.
— Заповядайте... Ако искате да приемете този подарък като отплата...
— Няма нужда да се отплащате!
Мъжът пое малката книжка — все тъй безучастно усмихнат и я остави настрана.
— Прощавайте, не за отплата, — забърка се в смущението си старецът, — но и аз искам да ви оставя нещо за спомен... Сбогом!
Бащата на Марийка отвори пътната врата.
Студена вълна напираше отвън и с дързост връхлетя през дадения ѝ пропуск.
Странникът я пресече и пое из улицата.
Бащата се върна, разтреперан от студ. Едва сега почувствува състрадание към стареца. Каква ли бърза работа го принуди да си тръгне?
Търговският дух на богатия човек не можеше да намери оправдание за постъпката на стареца. Странна заетост на странен човек!
Топлината в стаите на богатия дом не бе позволила да разцъфнат цветя по прозорците. Стъклата бяха облени в пот — замъглени. Мъжът приближи до един прозорец, разтри с длан матовата влага по стъклото и погледна към улицата. В студената мъгла едва личеше силуетът на стареца, който се отдалечаваше.
Накъде? Може би сам не знаеше. Той отиваше по своята работа — да изпълнява своя дълг и своята служба, както сам ги разбира. Но едно беше съвсем ясно: няма корист в неговата служба. Тя се повелява от душата му — тя е служба за душата му.
Замисли се търговецът. В своите сделки и сметки той не е срещал такъв обект — душата. Какво е тя?
Един въпрос, който те кара да се замислиш. Какъв повод може да го извика? Разбира се, не се прочита той в страниците на обемистите счетоводни книги. Ако бе тъй, търговецът не би си го задал едва сега. Сега, когато студът впи в него една своя игла тъй дълбоко, че докосна сърцето му, за да потърси връзката си с друго едно сърце, което може би считаше, че най-щедрата отплата за оказаното му гостоприемство може да бъде само сърдечното — благодаря!
Марийкиният баща се отдръпна от прозореца. Увлечен от някаква мисъл, той пристъпи към мястото, където бе оставил подареното му от странника Евангелие, взе книгата и бавно влезе в кабинета си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар