архимандрит Серафим
Това се случи някога в Юдея,
кога Христос с дванадесет мъже
от град на град вървеше, за да сее
със кротък лик, със поглед натъжен
на Царството небесно радостта
и чудните зърна на любовта.
В едно селце живееше вдовица.
Набожна, но нещастна беше тя.
Мъжът ѝ със отворени зеници
умря, преди да види син.
Смъртта без жал го грабна
като буен вихър
и стана в тоя дом зловещо тихо...
След месец появи се първенеца.
Усмихна се пак младата жена
и сляха се в плача на младенеца
сълзи и радост, мрак и светлина.
„О, Господи, бъди благословен !”-
шептеше тя в молитва всеки ден.
И мислеше се за щастлива майка,
когато се момчето ѝ роди.
Мечтаеше как то ще си играйка
и как ще спи на нейните гърди,
кога порасне как ще чурулика
и как ще почне “мамо” да ѝ вика!
Ала след време с ужас тя разбра,
че нейното дете е глухонямо,
че никога тез мънички уста
не ще да могат да ѝ кажат „мамо”.
И рана жива стана ѝ сърцето.
Но тя обикна повече детето...
Ох, не за радост бе родено то!
Създание клето, цял живот в мълчание
обречено да страда! Ах, защо
небето праща тези изпитания?
И майката с отровено сърце
над люлчицата кършеше ръце...
Порасна малкият във самота -
замислен, кротък, умен и послушен.
На майка тъжна радост във скръбта
той често беше в скутите ѝ сгушен.
Тъй сякаш искаше да проумей
какво му тя шепти, какво му пей.
Научи занаят - бе дърводелец.
Копаеше, подрязваше лози.
В полето бе същински земеделец,
а в къщи - лъч във майчини сълзи!
Обичаха го околните хора.
А тя във него виждаше опора...
Един ден случи се - той беше в полето.
Обглеждаше узрелите жита
и хвърляше тих поглед към небето
и бе щастлив сред тая самота.
И в своя свят на вечното мълчание
усети Божето свето дихание.
Отсреща му зададоха се люде.
Те късаха узрели класове
и стрити ги ядяха. Позачуден
загледа ги. Със тихи гласове
попитаха го нещо те. Но той
безмълвен бе във своя глух покой.
Към него те се леко приближиха
и всеки бе с приветливо лице.
Повториха въпроса. Радост тиха
усети той. Размаха две ръце
и даде с мъка тъп, невнятен глас.
Ах, той е ням! - разбраха те тогаз.
И в миг назад обърнаха глави.
А там пристъпваше Един Прекрасен
и Млад Човек сред житните треви
с Божествен Лик, със взор небесно ясен. .
"Учителю, виж тоя глухоням!
Смили се над недъга му голям!"
Христос се като полъх приближи.
И глухият видя как класовете,
раздвижени от вятър сякаш жив,
с поклони Му целунаха нозете.
И той неволно падна на колене,
почувствал неземно умиление.
Иисус над него нежно се наведе,
помилва къдравите му коси
и във очите му дълбоко вгледан,
едва докосна глухите уши
и сякаш с мълния го озари,
и рече с власт: „Прочуй! Проговори!"
И стана чудо! Звъннаха в ушите
на глухия преблагите слова!
Той тихия чу шепот на вълните
над люшнатите класове трева.
И нещо в миг раздвижи му езика
и той от радост скочи и извика!
„Спасителю, безкрай благодаря!”
С любов и топлота Христос му рече:
„За теб изгря днес радостна заря!
Ти, сине Мой, напълно здрав си вече!
Езика си на Бога посвети!
Делата Негови разгласяй ти!
И никога лъжа на демон гаден
да не излиза от тоз твой език!
За истината свята той е даден!
Бъди за истината мъченик!
Тя огрява, тя цери като лекарство!
Тя дава вход във Божието царство!
Сега върви! И знай, че ти си Мой!
Смили се Бог над твоята неволя.
Навред разказвай що ти стори Той,
и посвети Му ум, сърце и воля!...
И тръгна изцеленият младеж
със порив светъл и със свят копнеж.
Когато тропна къщната врата
и майка му излезе да го срещне,
той хвърли ѝ се живо на врата,
прегърна я, целуна я горещо
и изведнъж с вълнение голямо
за нейна изненада рече „Мамо!”
„О, чедо, ти говориш? Как така?!...
Кой, сине скъп, развърза ти езика?”...
И той разказа как Христос с ръка
докосна го и милостта велика
на Чудотвореца как осени го
и колко безвъзратно Той плени го...
„О, мамо, аз навеки съм Христов!
И Неговото слово ще разгласям!
За Него да живея съм готов
и да умра за Него съм съгласен!
Езика Той ми даде! Никой друг
над мен да има власт не може тук!”
„Да бъде тъй, дете и Бог на Авраама
със мир да осенява твоя път!
Поклон пред Неговата мощ голяма!
Иди и казвай - да узнай светът,
че е дошъл предсказаний Пророк
и че не ни е изоставил Бог!
А щом от път и слово уморени,
вий зажадувате за тих покой,
елате в твойта къщичка смирена
с Христа! Тук нека си отдъхне Той!
И мойто щастие ще е голямо
да ви прислужвам и да чувам „Мамо!”
с. Черни Осъм, 19 септември 1971 г.
кога Христос с дванадесет мъже
от град на град вървеше, за да сее
със кротък лик, със поглед натъжен
на Царството небесно радостта
и чудните зърна на любовта.
В едно селце живееше вдовица.
Набожна, но нещастна беше тя.
Мъжът ѝ със отворени зеници
умря, преди да види син.
Смъртта без жал го грабна
като буен вихър
и стана в тоя дом зловещо тихо...
След месец появи се първенеца.
Усмихна се пак младата жена
и сляха се в плача на младенеца
сълзи и радост, мрак и светлина.
„О, Господи, бъди благословен !”-
шептеше тя в молитва всеки ден.
И мислеше се за щастлива майка,
когато се момчето ѝ роди.
Мечтаеше как то ще си играйка
и как ще спи на нейните гърди,
кога порасне как ще чурулика
и как ще почне “мамо” да ѝ вика!
Ала след време с ужас тя разбра,
че нейното дете е глухонямо,
че никога тез мънички уста
не ще да могат да ѝ кажат „мамо”.
И рана жива стана ѝ сърцето.
Но тя обикна повече детето...
Ох, не за радост бе родено то!
Създание клето, цял живот в мълчание
обречено да страда! Ах, защо
небето праща тези изпитания?
И майката с отровено сърце
над люлчицата кършеше ръце...
Порасна малкият във самота -
замислен, кротък, умен и послушен.
На майка тъжна радост във скръбта
той често беше в скутите ѝ сгушен.
Тъй сякаш искаше да проумей
какво му тя шепти, какво му пей.
Научи занаят - бе дърводелец.
Копаеше, подрязваше лози.
В полето бе същински земеделец,
а в къщи - лъч във майчини сълзи!
Обичаха го околните хора.
А тя във него виждаше опора...
Един ден случи се - той беше в полето.
Обглеждаше узрелите жита
и хвърляше тих поглед към небето
и бе щастлив сред тая самота.
И в своя свят на вечното мълчание
усети Божето свето дихание.
Отсреща му зададоха се люде.
Те късаха узрели класове
и стрити ги ядяха. Позачуден
загледа ги. Със тихи гласове
попитаха го нещо те. Но той
безмълвен бе във своя глух покой.
Към него те се леко приближиха
и всеки бе с приветливо лице.
Повториха въпроса. Радост тиха
усети той. Размаха две ръце
и даде с мъка тъп, невнятен глас.
Ах, той е ням! - разбраха те тогаз.
И в миг назад обърнаха глави.
А там пристъпваше Един Прекрасен
и Млад Човек сред житните треви
с Божествен Лик, със взор небесно ясен. .
"Учителю, виж тоя глухоням!
Смили се над недъга му голям!"
Христос се като полъх приближи.
И глухият видя как класовете,
раздвижени от вятър сякаш жив,
с поклони Му целунаха нозете.
И той неволно падна на колене,
почувствал неземно умиление.
Иисус над него нежно се наведе,
помилва къдравите му коси
и във очите му дълбоко вгледан,
едва докосна глухите уши
и сякаш с мълния го озари,
и рече с власт: „Прочуй! Проговори!"
И стана чудо! Звъннаха в ушите
на глухия преблагите слова!
Той тихия чу шепот на вълните
над люшнатите класове трева.
И нещо в миг раздвижи му езика
и той от радост скочи и извика!
„Спасителю, безкрай благодаря!”
С любов и топлота Христос му рече:
„За теб изгря днес радостна заря!
Ти, сине Мой, напълно здрав си вече!
Езика си на Бога посвети!
Делата Негови разгласяй ти!
И никога лъжа на демон гаден
да не излиза от тоз твой език!
За истината свята той е даден!
Бъди за истината мъченик!
Тя огрява, тя цери като лекарство!
Тя дава вход във Божието царство!
Сега върви! И знай, че ти си Мой!
Смили се Бог над твоята неволя.
Навред разказвай що ти стори Той,
и посвети Му ум, сърце и воля!...
И тръгна изцеленият младеж
със порив светъл и със свят копнеж.
Когато тропна къщната врата
и майка му излезе да го срещне,
той хвърли ѝ се живо на врата,
прегърна я, целуна я горещо
и изведнъж с вълнение голямо
за нейна изненада рече „Мамо!”
„О, чедо, ти говориш? Как така?!...
Кой, сине скъп, развърза ти езика?”...
И той разказа как Христос с ръка
докосна го и милостта велика
на Чудотвореца как осени го
и колко безвъзратно Той плени го...
„О, мамо, аз навеки съм Христов!
И Неговото слово ще разгласям!
За Него да живея съм готов
и да умра за Него съм съгласен!
Езика Той ми даде! Никой друг
над мен да има власт не може тук!”
„Да бъде тъй, дете и Бог на Авраама
със мир да осенява твоя път!
Поклон пред Неговата мощ голяма!
Иди и казвай - да узнай светът,
че е дошъл предсказаний Пророк
и че не ни е изоставил Бог!
А щом от път и слово уморени,
вий зажадувате за тих покой,
елате в твойта къщичка смирена
с Христа! Тук нека си отдъхне Той!
И мойто щастие ще е голямо
да ви прислужвам и да чувам „Мамо!”
с. Черни Осъм, 19 септември 1971 г.
 |
| Христос върши чудеса, Фреска от катакомбата Виа Латина в Рим от IV век. |
Няма коментари:
Публикуване на коментар