Блудният син

 архимандрит Серафим

Бе свежо утро. Той излезе рано,
за да поеме неизвестний път
на волността, от грешна жад подмамен,
далеч от майчин взор, от бащин кът.
Баща си стар не любеше той вече.
Омразно му бе станало дома.
Той искаше със вятъра далече
да литне по широката земя.
Не трогнаха го майчините вопли,
ни ласките на кроткото сърце.
Той не съзря сълзите святи, топли 
и блъсна грубо нежните ръце.
Бащата дълго ощ стоя на пътя,
с отслабнал взор догонвайки сина.
А той със дух бунтовен, с поглед мътен
пое напред... в безвестната страна.
От устните му се лееше песен:
"Здравейте нови и свободни дни!
Привет на теб, о спътнико чудесен,
ти, мой копнеж по приказни страни"...
Тъй весел бе, че не е у дома си
послушен син на стария баща!
Взел златото наследствено - дела си -
той тръгна да се скита по света.
Далеч отиде, носен на крилата
на бурния стремеж към свобода.
Той вярваше - ще литне над земята
кат облак волен, плуващ без следа.
И ще отиде в някой край прекрасен,
де всичко е кат приказка и сън.
Там ще живее той кат цар всевластен
в градини чудни - сред цветя и звън!
Но ладията с бляновете смели
разби се още в първата вълна...
Не бе послушал той косите бели
и не намери чудната страна...
И скоро разпиля дела наследствен
в разпътни веселби и пиршества...
Животът взе да става зъл и бедствен,
и гордий блуден син склони глава.
Къде без бащина благословия
е бил съзидан нявга дом благат?
И кой на бунта в мътната стихия
е някога намерил благодат?
Кой щастие постигнал е без Бога,
над пропасти политнал горделив?
И кой не е ридал, обзет в тревога,
че нявга в родний кът е бил щастлив?
И блудний син, потърсил блудно рая,
намери вместо него своя ад...
Прахоса всичко той. И най-накрая
настъпи с беднотията и глад.
Напуснаха го прежните другари.
Отлитнаха крилатите мечти.
Преследвано от спомените стари,
сърцето му взе болно да тупти,
Окъсан, той започна да се моли
за работа, но срещна отказ вред.
И изоставен в своята неволя,
той тръгна хляб да проси бос и клет.
Едва се той домъкна без почивка
до портите на чужд и хладен дом.
Не грееше в прозорците усмивка.
Тук гледаха го всички мълчешком.
И никой с обич го не заговори.
Над него топъл нямаше покров!
Тук ни една врата не се разтвори,
за да го лъхне родната любов...
Той пратен бе да води стадо свини
из пустите поля на тоя край.
Бленувал нявга приказни градини,
осъмна бедния сред адски рай.
Мечти за волност, свобода и радост!
Къде остана този сън блажен?!
Напусто пропиля се светла младост!
Той волният, бе вече роб смирен!...
А страшний глад усилваше се още.
Ядеше той от свинската храна
и често взе да мисли цели нощи
за бащин дом, за родната страна...
Веднъж, когато свините пасяха
безгрижно, той се поотдалечи,
поседна и се вгледа, как горяха
на заника последните лъчи.
Зад облак, пламнал във пожар небесен,
се слънцето полекичка закри...
Свинарят, в мрачна размисъл унесен,
усети как го спомен озари.
Мрак падна... Веч Звездици затрептяха.
А в него кат че съмна, светло бе!
И ето сякаш две слънца изгряха
на скръбний дух във тихото небе!
И той видя над сенките на мрака
два святи лика - майка и баща!
И сила му не стигна... Той заплака,
и глухий плач отекна във нощта.
"Ще ида", рече той, "пак у дома си,
че тука мра от глад. Ще сведа лоб
и съкрушен, ще кажа на баща си:
О, приеми ме като сетен роб!"
Реши и стана. Свините остави
и тръгна пак обратно в дълъг път -
не с песен вече, а със плач сподавен -
да види пак любимий бащин кът.
Вървя безспир... Но вече не летеше,
а стъпваше с наведена глава.
О! Колко кален и виновен беше!
Сърцето му нашепваше това.
Най-сетне зърна родните дървета
и бащината къща между тях.
В тревога свята сви му се сърцето.
Той вгледа се нетърпелив и плах
"О, свиден бащин дом!" с въздишка рече,
"Аз пак те виждам - топъл и засмян -
и плача, че не съм достоен вече
да вляза в тебе като син желан"...
Сълзи горещи рукнаха в очите.
Целуна той свещената земя.
Ех, как би щял да бъде сред слугите,
един от тях, но само у дома!
Тук тихо детство той прекара.
И как щастлив бе нявга кат дете!
Тук две сърца го любеха без мяра.
Дали туптят по него още те?
Ах, как безумно той тогаз постъпи!
До смърт родителите свои огорчи,
без сам да подозира, колко скъпи
са в край далечен близките очи.
Дали за него тук си спомнят още?
Дали го любят пак като преди?
Или от спомените само лошите
събуждат гняв във бащини гърди?
Ах, Боже мой, сега ако го зърнат
във тия дрипи, що ли ще рекат?
Дали ще го приемат, или върнат?
Той толкоз лош бе! Ще ли се смилят?...
Но що е туй? Кой старец там се взира
от вратника? Смутен свинарят спря.
Позна баща си. Пулсът взе да спира...
Той крачка да направи не посмя.
А старецът, забравил старостта си,
се втурна, сграбчи го със две ръце,
че в дрипите позна той пак сина си
и го притисна до свойто сърце.
"О, сине, сине!" рече разтреперан,
"Де беше толкоз време до сега?
Защо напусна своя татко верен
и майка си обрече на тъга?"
И жарко го целуна по челото...
Свинарят проговори блед и тих:
"О, татко, веч не съм твой син, защото
пред теб и пред Небето съгреших!"
Разплакан даде заповед бащата:
"Тук донесете чисто облекло,
обувки, пръстен златен за ръката,
и край се туря на едно тегло!
Да бъде радост в цялата ми къща!
Да се заколи младото теле,
че моят син загубен се завръща,
че мъртвият възкръсна, оживе!"
И в тоя дом велика радост лумна!
Веселеха се майка и баща...
Над веселбата тиха и безшумна
усмихваха се ведри небеса...
Отдавна тази притча е изказал
Христос и скрил е смисъл тук дълбок.
Във нея Той съдбата е разказал
на целий свят, забравил своя Бог.
Че и светът е като син разпътен,
напуснал гордо Бащина стреха
и тръгнал сам да дири в път безпътен
щастлив живот в следите на греха.
А Църквата скърби кат майка нежна
за целий свят, потънал в срам и зло,
и чака, чака със любов безбрежна
да дойдат вси под нейното крило.
Отрекъл Бога, влюбен във земята,
светът бунтовен няма миг покой!
Той знай ли, че е роб на сатаната?
При Татка си ще ли се върне той?!...