архимандрит Серафим
Седят около масите овални
мъже, жени със пламнали сърца.
Искри виното в чашите кристални.
Доволни светят весели лица.
И шум, и глъч, и огън във главите,
и надпревара в песните, шегите!
Тук пее млад полупиян човек.
Там друг във Зоя впил е поглед грешен.
До него трети бута с хумор лек
съседите си: "Вижте, как е смешен!"
И гръм от кикот... Слабости и мощ
боричкат се забавно цяла нощ.
Смехът се лее като весел дъжд,
що пролет млади ниви оросява.
Но както там и тука изведнъж
се сипва гръм над веселата врява.
"Хей, чуйте!" - втурва се мъж млад,
засмян
"Открили го!" ... "Кого?"... - "Мартиниан!"
"Що думаш?" - скачат всички на крака.
"Мартиниан? Ковачът? Хубавецът?
Но де са го открили? Как така?
Врагът на наште пиршества? Беглецът?"...
-"Ех, много просто: станал бил монах
в пустинята - далеч да е от грях!
Случайно някои са го видяли,
когато се е молел насаме.
А той, щом сетил стъпки от сандали,
побягнал и се мушнал между две
финикови дръвчета. Там в скалите
добре била колибката му скрита."
"Но кой е този млад Мартиниан?"-
запитва Зоя, пламнала в желания.
-"Не ще го знаеш", - казва Адриан:
"Отскоро ти си в нашата компания.
А той откак изчезна и замина,
отлитна вече не една година!
Той хубав беше... Снажен и висок!
По него все въздишаха момите.
Но погледът му тих и черноок
избягваше лицата на жените.
Най-често срещаха го в Божи храм.
Той всяка сутрин молеше се там.
А после ще запретне той ръкави,
в ковачницата своя ще се свре,
издига чук със мишците корави
и нещо пее тихо и кове:
Чудак бе той! Със странен плам в очите!
Красив, но скрит... И чужд на веселбите".
-"Ах, как бих щяла да го видя аз!" -
отронва Зоя с лумнало вълнение.
Тя чувствува, че огнената страст
подклажда нейното въображение.
Тук скучно ѝ е... Нови търси тя
за свойто честолюбие цветя.
Внезапно смела мисъл я огрява.
Тя става и с издигната ръка
сред глъчката безмълвие въдворява
и казва: -"Чуйте, аз ще облека
на мойта баба дрипавите дрехи
за по-големи в любовта успехи!"
-"Ха, ха, ха!"- смях прелива от сърцата.
Пред Зоя всички тука са слуги!
Те не веднаж от смях са на земята
попадали при нейните шеги.
Но тя по ред изглежда всички властно,
и малкото лице е по-прекрасно!
-"Аз истина, а не лъжа говоря!
Тъй преоблечена ще ида аз
с Мартиниан веднаж да се преборя
и да го покоря на мойта власт!
Ще видите, макар да е монах,
ще го склоня, ще го склоня към грях!"
-"Отлично!... Браво!"... -гръмват одобрения.
-"Хей, напълнете чашете докрай!"...
-"Наздраве, Зоя! Тръгвай вдъхновена!"
-"С успех делото да се увенчай!"
-"Па доведи Мартиниана тука -
със нас да пей, с нас чашката да чука!"
II
В пустинята, де вятър глух ечи,
край хълм скалист, сред няколко дръвчета,
спотайва се от хорските очи
самотна малка хижа под небето.
Но кой ли клетник се е приютил
в дома гостолюбив на самотата?
Или злодей пък някой се е скрил
във скута мълчалив на тишината?
Не, тук живей мъж честен, обладан
от свят копнеж да угоди на Бога.
Красивият и млад Мартиниан
тук бори се със плътската тревога!
Той не избяга подло от света,
за да прикрий бездарност, престъпления
или позорен грях на младостта!
Не! Той бе чист в нечистите вълнения!
Кой можеше в света да разбере,
каква борба кипеше му в душата?!
И той реши, че ще е по-добре
да търси Бога сам във тишината.
Избяга от красивите жени,
че той усещаше, как те пленяват
сърдечните му чисти глъбини,
и как от Господа го отклоняват.
А той на Бога беше обещал
живота си от онзи ден, когато
спаси го Бог от смърт. И бе сдържал
до днеска обещанието свято!
И всеки ден със нов копнеж в гърди
растеше той към Божите олтари
и плачеше под светлите звезди
и любеше горещо всички твари...
III
Една нощ ветровита, непрогледна
отшелникът дочува изведнъж,
че някой пред колибката му бедна
се спира.. .Вън плющи проливен дъжд.
-"Кой идва в тая късна доба тука?
Покоя ми кой търси да смути?"
А в бурята отвънка все се чука
настойчиво на тихите врати.
-"За Бога! Помогни, добри човече!
Загубих се във тая тъмна нощ!
Едва дойдох в дъжда и нямам вече
в плътта си изнурена капка мощ!"
Мартиниан е ужасен... Той чува
приятен женски глас като на сън.
И буря почва в него да бушува
по-яростна от бурята навън!
"Спаси ме от смъртта, човече Божи!
Пронизват ме студени ветрове!
И страх ме е сама в нощта, че може
да ме разкъсат диви зверове! "...
Отшелникът се чуди, що да стори!
Да я отпъди?!... Как ще се реши!
Вратата си пък ако ѝ отвори,
в съблазън ще погинат две души!
И тъй и инак зло!.. Ще полудее
във раздвоение дух млад, нетвърд!
Тя вън ли е, това е смърт за нея!
А вътре ли, - за него туй е смърт!
-"О, Боже Всемогъщи, помогни ми!
Не ща убиец да ѝ стана аз!
Но и не искам Твойто свято име
да помрача с греха на плътска страст!"
Той палва свещ с трепереща десница,
и малкото прозорче светва в миг.
А вън е непрогледен мрак, тъмница!
Не вижда той прибуления лик.
Напъва взори тъмни в тъмнината,
но струва му се, че е станал сляп!...
"Ах, туй е просекиня! Ей торбата,
в която носи просения хляб!"...
Въздъхва облекчен монахът беден.
Вратата скръцва и нахлува хлад.
В сиянието на свещта тъй бледен
е образът на тоя инок млад!
Дошлата с любопитство го разглежда
под свойто покривало крадешком.
По нея виснат дрипи от одежда.
Тя - види се - е скитница, без дом.
"Аз щях насмалко грях велик да сторя!"-
си мисли той и гледа настрана.
"Но все пак трябва бодро да се боря!
Макар и дрипла, тя е пак жена!"
Трикрако столче мълком ѝ донася,
кладе ѝ огън да я сгрей в студа
и плодове финикови поднася -
да хапне след туй лутане в дъжда.
Па казва кротко: - "Страннице несретна,
стопли се и прекарай тук нощта!
Но щом на изток пак зората светне,
иди си смиром рано сутринта!"
А сам във вътрешната си килия
се скрива с тъмен във душата смут,
че страст гори го!: Боже, угаси я!
Той моли се и тръпне като луд.
Пред него светят старите икони.
Той гледа с умоляващо лице
към Иисуса, прави сто поклони
и дига, кърши пламнали ръце.
"О, Господи, от мене грях извира
и ме залива! Гина, гина аз!"
Той скача бързо, грабва в миг псалтира
и почва трескав да чете на глас.
Минава час, минават два... В простора
звезди трептят... Дъждът е вече спрял.
Мартиниан е капнал от умора,
че дрямка на очи си не е дал.
Той ляга, премалял от изнемога,
придремва малко, буди се и пак
в кошмар потъва... Сепва се в тревога
и се ослушва: Вън е още мрак:
IV
След бурята се съмва... Вън нощта е
отминала оттатък зад рида.
На изток златното небе сияе
по-чисто, по-кристално след дъжда.
Жената се събужда, бързо скача,
поглежда през прозорчето навън,
разтрива сънените си клепачи,
и всичко ѝ се струва весел сън!
Парцалите от себе си съблича,
изважда от торбата куп неща,
във най-богати дрехи се облича
и цяла лъха младост, красота!
Изящна брошка бодва на гърдите,
обкичва с гривни голите ръце,
окачва обиците на ушите
и гизди, маже бялото лице.
Па мисли си: "Нощес бях парцалива
кат облачно небе в дъждовна нощ.
Сега съм като утрото красива
и пълна със пленителност и мощ!...
Вратата откъм вътрешната стая
изскърцва леко. Младият монах
се появява, но замръзва смаян:
че го напада ужас, смъртен страх!
Какво е туй? Магия? Привидение?
Да вярва ли на своите очи?
Сърцето му тупти, тупти в смущение.
Той изумен стои и все мълчи.
Най-сетнс сякаш се от сън събужда,
над себе си добива малко власт,
оглежда строго странницата чужда
и казва все пак с разтреперан глас:
-"Отде дойде във мойта малка
килия, за да ме смутиш?
Коя си и с каква цел жалка
дошла си да ме уловиш?"
-"Аз, отче, същата съм, дето
ти снощи във дъжда прибра.
За гостолюбието, което
оказа ми, благодаря!"
-"Но ти бе в дрипи, в плащ окърпен!
В гласа ти имаше сълзи!
А днес си горда, в дрехи скъпи!
Кога се тъй преобрази?"
-"Ще обясня, почакай само!
Живея в Кесария аз.
За тебе чух един път тамо
да се говори между нас.
Описаха тъй младостта ти,
че пламнах аз и се реших
сама да зърна хубостта ти.
И с радост виждам - не сгреших!
Ти сякаш син си на небето:
тъй строен, снажен и красив!
Откакто ти видях лицето
единствен ти си в мене жив!
И оттогаз съм неспокойна.
О, завладей ме в твойта власт!
Нима не съм за теб достойна?
Виж, млада, хубава съм аз!"
Пристъпва тя към него нежно
и хваща бледата ръка.
Той дръпва се и безнадеждно
със смут говори ѝ така:
-"Недей, недей се доближава
до мойта неспокойна плът!
Аз инок съм. Недей поставя
душата ми на кръстопът!
Обети огнени изрекох!
Греха в сърцето изгорих!
На Бога жертва се обрекох
и искам да съм светъл, тих!
Не ме докосвай с пръсти хищни,
че огнен плам тече по тях!
Недей запалва в мен предишни
пожарища от смърт и грях!
Иди, иди си ти оттука,
че чакам аз Небесен Гост!
Аз вярвам, скоро ще почука
на моето сърце Христос.
Макар че цял горя от жажда,
не ща да пия от греха!
Недей в мен огъня подклажда!
Аз любя над плътта духа!
Защо ме с пламенни измами
влечеш към неизбежен ад?
Ти съюзяваш се с плътта ми,
със нейния греховен глад!
Но моят дух коварни ласки
не ще да пожелай дори!
Смъкни красивите си маски!
Аз знам, зад тях се демон крий!
Какво са твоите украшения
пред трънния венец Христов?
Над твоите плътски изстъпления
ме тегли Божата любов!
Пред временната ти наслада
аз предпочитам и смъртта!
О, остави ме тъй да страдам
на кръста сладък на Христа!”
Замлъква той, а тя възправя смело
главата си и гледа го в лице.
Не се отчайва тя във свойто дело.
Успех очаква нейното сърце.
И ту със страст поглежда го ехидно,
ту дръзко със изпъчени гърди
се смее във очите му безстидно
и търси начин да го подлуди.
-"Какви сте вий монасите ужасни!
Побегнали далече от света!
Отрекли се от сладости прекрасни!
В пустиня скрили младост, красота!
Че де е ползата от тоя подвиг?
Защо томите се от глад и пост?
За обич във света се чува повик!
Нима в пустинята се крий Христос?
Елате във живота, сред борбите
и насадете там духа Христов!
Защо се тъй боите от жените?
Нима е грешна тяхната любов?
Нали великият апостол Павел
нескверно брачното легло призна?!
Че и Христос е брака благославял!
Апостол Петър имаше жена!
Аврам, Исак, Мойсей семейни бяха,
и Бог се разговаряше със тях!
Нима с тях ангели безплътни щяха
да дружат, ако бракът беше грях?!
А кой бе Божията звънка лира?
Не бе ли туй певецът цар Давид?
Псалмите му звучат като ефира!
А той бе женен и бе тъй честит!
Недей се ти от радости отказва!
За нас са те! Бог тъй ни е създал!
Дай да се насладим! Недей ми казва,
че някакъв обет си Богу дал!"
Тя бързо хваща го и го прегръща.
А той, треперещ, блед, с измъчен лик,
тревожно към вратата взор извръща
и казва: "Чакай, чакай още миг!
При мен понякога монаси идат
от монастирите в околността.
Не искам - как грешиме - да ни видят.
Ще станем за съблазън на света!"
Излиза той. Гори в огън главата...
Вълни заливат го от странен смут...
Да го погълне, ако ще земята!
Решен е той! О, Боже, той е луд!
Край тясната пътечка, що извива
нагоре към скалите, сяда той.
В безмълвната пустиня поглед впива,
но всякъде мъртвило и покой.
Сърцето ще се пръсне от тревога!
Той чува го в таз мъртва тишина!
Да се откаже ли сега от Бога
за тази млада, хубава жена?!
Полъхва го на утрото вълната,
гърдите му горят във адски плам!
Поглежда той дома си и в душата
се погнусява в миг от всичко там!
Над него с укор тих сияй небето!
Не може той молитви да шепти.
Тъй осквернено вижда си сърцето!
Смили се, Господи, над него Ти!...
Какво да прави?...Мигом връхлетява
в душата му решителност света.
Ей сухи съчки там! Той бързо става
и сбира клонки, пръчки и листа.
В килията се като вятър втурва,
наклажда огън буен и голям,
сандалите си дървени изува
и хвърля се във лумналия плам!
Ох, иска той в пламтящата стихия
нечистият му плам да изгори!
Изпълва пушек малката килия.
Таванът свети в кървави зари!
Жената го поглежда ужасена.
А той мълви: "Прости ми. Боже мой!
Плътта ми беше от греха пленена!
Тежко ми! Пак ще найда ли покой?!"
Той пада премалял в страни и шъпне
молитви из утихналата гръд.
Жената със нарастващ ужас тръпне,
защото я словата му горят!
"Какво е този бързо гаснещ огън
пред огъня пламтящ във вечността!
Ах, угасни ти, страст, ти зла тревога!
Аз искам да живея в чистота!"...
Светец бил той!...А тя блудница гнусна,
дошла душата му за да смути!
Той гледа я и мърда бледи устни:
-"О, сестро, сестро, що направи ти!"
Тя тутакси над него се навежда,
целува раните му с трепет тих
и гузно със боязън го поглежда:
-"Прости, човече Божи! Съгреших!"
Па накити и скъпи дрехи свлича
и в огъня ги хвърля. След това
пак в просешките дрехи се облича
и казва със решителни слова:
-"В града си няма да се върна вече!
Днес турям край на блудните си дни!
Ще ида в някой манастир далече,
за да оплаквам грешни младини!"
Тя сълзи лей...Той Бога благославя...
Лъч позлатява сведени глави.
Тя тръгва. Той с молитва я отправя:
-"Бог нека твоя път благослови!"
Седят около масите овални
мъже, жени със пламнали сърца.
Искри виното в чашите кристални.
Доволни светят весели лица.
И шум, и глъч, и огън във главите,
и надпревара в песните, шегите!
Тук пее млад полупиян човек.
Там друг във Зоя впил е поглед грешен.
До него трети бута с хумор лек
съседите си: "Вижте, как е смешен!"
И гръм от кикот... Слабости и мощ
боричкат се забавно цяла нощ.
Смехът се лее като весел дъжд,
що пролет млади ниви оросява.
Но както там и тука изведнъж
се сипва гръм над веселата врява.
"Хей, чуйте!" - втурва се мъж млад,
засмян
"Открили го!" ... "Кого?"... - "Мартиниан!"
"Що думаш?" - скачат всички на крака.
"Мартиниан? Ковачът? Хубавецът?
Но де са го открили? Как така?
Врагът на наште пиршества? Беглецът?"...
-"Ех, много просто: станал бил монах
в пустинята - далеч да е от грях!
Случайно някои са го видяли,
когато се е молел насаме.
А той, щом сетил стъпки от сандали,
побягнал и се мушнал между две
финикови дръвчета. Там в скалите
добре била колибката му скрита."
"Но кой е този млад Мартиниан?"-
запитва Зоя, пламнала в желания.
-"Не ще го знаеш", - казва Адриан:
"Отскоро ти си в нашата компания.
А той откак изчезна и замина,
отлитна вече не една година!
Той хубав беше... Снажен и висок!
По него все въздишаха момите.
Но погледът му тих и черноок
избягваше лицата на жените.
Най-често срещаха го в Божи храм.
Той всяка сутрин молеше се там.
А после ще запретне той ръкави,
в ковачницата своя ще се свре,
издига чук със мишците корави
и нещо пее тихо и кове:
Чудак бе той! Със странен плам в очите!
Красив, но скрит... И чужд на веселбите".
-"Ах, как бих щяла да го видя аз!" -
отронва Зоя с лумнало вълнение.
Тя чувствува, че огнената страст
подклажда нейното въображение.
Тук скучно ѝ е... Нови търси тя
за свойто честолюбие цветя.
Внезапно смела мисъл я огрява.
Тя става и с издигната ръка
сред глъчката безмълвие въдворява
и казва: -"Чуйте, аз ще облека
на мойта баба дрипавите дрехи
за по-големи в любовта успехи!"
-"Ха, ха, ха!"- смях прелива от сърцата.
Пред Зоя всички тука са слуги!
Те не веднаж от смях са на земята
попадали при нейните шеги.
Но тя по ред изглежда всички властно,
и малкото лице е по-прекрасно!
-"Аз истина, а не лъжа говоря!
Тъй преоблечена ще ида аз
с Мартиниан веднаж да се преборя
и да го покоря на мойта власт!
Ще видите, макар да е монах,
ще го склоня, ще го склоня към грях!"
-"Отлично!... Браво!"... -гръмват одобрения.
-"Хей, напълнете чашете докрай!"...
-"Наздраве, Зоя! Тръгвай вдъхновена!"
-"С успех делото да се увенчай!"
-"Па доведи Мартиниана тука -
със нас да пей, с нас чашката да чука!"
II
В пустинята, де вятър глух ечи,
край хълм скалист, сред няколко дръвчета,
спотайва се от хорските очи
самотна малка хижа под небето.
Но кой ли клетник се е приютил
в дома гостолюбив на самотата?
Или злодей пък някой се е скрил
във скута мълчалив на тишината?
Не, тук живей мъж честен, обладан
от свят копнеж да угоди на Бога.
Красивият и млад Мартиниан
тук бори се със плътската тревога!
Той не избяга подло от света,
за да прикрий бездарност, престъпления
или позорен грях на младостта!
Не! Той бе чист в нечистите вълнения!
Кой можеше в света да разбере,
каква борба кипеше му в душата?!
И той реши, че ще е по-добре
да търси Бога сам във тишината.
Избяга от красивите жени,
че той усещаше, как те пленяват
сърдечните му чисти глъбини,
и как от Господа го отклоняват.
А той на Бога беше обещал
живота си от онзи ден, когато
спаси го Бог от смърт. И бе сдържал
до днеска обещанието свято!
И всеки ден със нов копнеж в гърди
растеше той към Божите олтари
и плачеше под светлите звезди
и любеше горещо всички твари...
III
Една нощ ветровита, непрогледна
отшелникът дочува изведнъж,
че някой пред колибката му бедна
се спира.. .Вън плющи проливен дъжд.
-"Кой идва в тая късна доба тука?
Покоя ми кой търси да смути?"
А в бурята отвънка все се чука
настойчиво на тихите врати.
-"За Бога! Помогни, добри човече!
Загубих се във тая тъмна нощ!
Едва дойдох в дъжда и нямам вече
в плътта си изнурена капка мощ!"
Мартиниан е ужасен... Той чува
приятен женски глас като на сън.
И буря почва в него да бушува
по-яростна от бурята навън!
"Спаси ме от смъртта, човече Божи!
Пронизват ме студени ветрове!
И страх ме е сама в нощта, че може
да ме разкъсат диви зверове! "...
Отшелникът се чуди, що да стори!
Да я отпъди?!... Как ще се реши!
Вратата си пък ако ѝ отвори,
в съблазън ще погинат две души!
И тъй и инак зло!.. Ще полудее
във раздвоение дух млад, нетвърд!
Тя вън ли е, това е смърт за нея!
А вътре ли, - за него туй е смърт!
-"О, Боже Всемогъщи, помогни ми!
Не ща убиец да ѝ стана аз!
Но и не искам Твойто свято име
да помрача с греха на плътска страст!"
Той палва свещ с трепереща десница,
и малкото прозорче светва в миг.
А вън е непрогледен мрак, тъмница!
Не вижда той прибуления лик.
Напъва взори тъмни в тъмнината,
но струва му се, че е станал сляп!...
"Ах, туй е просекиня! Ей торбата,
в която носи просения хляб!"...
Въздъхва облекчен монахът беден.
Вратата скръцва и нахлува хлад.
В сиянието на свещта тъй бледен
е образът на тоя инок млад!
Дошлата с любопитство го разглежда
под свойто покривало крадешком.
По нея виснат дрипи от одежда.
Тя - види се - е скитница, без дом.
"Аз щях насмалко грях велик да сторя!"-
си мисли той и гледа настрана.
"Но все пак трябва бодро да се боря!
Макар и дрипла, тя е пак жена!"
Трикрако столче мълком ѝ донася,
кладе ѝ огън да я сгрей в студа
и плодове финикови поднася -
да хапне след туй лутане в дъжда.
Па казва кротко: - "Страннице несретна,
стопли се и прекарай тук нощта!
Но щом на изток пак зората светне,
иди си смиром рано сутринта!"
А сам във вътрешната си килия
се скрива с тъмен във душата смут,
че страст гори го!: Боже, угаси я!
Той моли се и тръпне като луд.
Пред него светят старите икони.
Той гледа с умоляващо лице
към Иисуса, прави сто поклони
и дига, кърши пламнали ръце.
"О, Господи, от мене грях извира
и ме залива! Гина, гина аз!"
Той скача бързо, грабва в миг псалтира
и почва трескав да чете на глас.
Минава час, минават два... В простора
звезди трептят... Дъждът е вече спрял.
Мартиниан е капнал от умора,
че дрямка на очи си не е дал.
Той ляга, премалял от изнемога,
придремва малко, буди се и пак
в кошмар потъва... Сепва се в тревога
и се ослушва: Вън е още мрак:
IV
След бурята се съмва... Вън нощта е
отминала оттатък зад рида.
На изток златното небе сияе
по-чисто, по-кристално след дъжда.
Жената се събужда, бързо скача,
поглежда през прозорчето навън,
разтрива сънените си клепачи,
и всичко ѝ се струва весел сън!
Парцалите от себе си съблича,
изважда от торбата куп неща,
във най-богати дрехи се облича
и цяла лъха младост, красота!
Изящна брошка бодва на гърдите,
обкичва с гривни голите ръце,
окачва обиците на ушите
и гизди, маже бялото лице.
Па мисли си: "Нощес бях парцалива
кат облачно небе в дъждовна нощ.
Сега съм като утрото красива
и пълна със пленителност и мощ!...
Вратата откъм вътрешната стая
изскърцва леко. Младият монах
се появява, но замръзва смаян:
че го напада ужас, смъртен страх!
Какво е туй? Магия? Привидение?
Да вярва ли на своите очи?
Сърцето му тупти, тупти в смущение.
Той изумен стои и все мълчи.
Най-сетнс сякаш се от сън събужда,
над себе си добива малко власт,
оглежда строго странницата чужда
и казва все пак с разтреперан глас:
-"Отде дойде във мойта малка
килия, за да ме смутиш?
Коя си и с каква цел жалка
дошла си да ме уловиш?"
-"Аз, отче, същата съм, дето
ти снощи във дъжда прибра.
За гостолюбието, което
оказа ми, благодаря!"
-"Но ти бе в дрипи, в плащ окърпен!
В гласа ти имаше сълзи!
А днес си горда, в дрехи скъпи!
Кога се тъй преобрази?"
-"Ще обясня, почакай само!
Живея в Кесария аз.
За тебе чух един път тамо
да се говори между нас.
Описаха тъй младостта ти,
че пламнах аз и се реших
сама да зърна хубостта ти.
И с радост виждам - не сгреших!
Ти сякаш син си на небето:
тъй строен, снажен и красив!
Откакто ти видях лицето
единствен ти си в мене жив!
И оттогаз съм неспокойна.
О, завладей ме в твойта власт!
Нима не съм за теб достойна?
Виж, млада, хубава съм аз!"
Пристъпва тя към него нежно
и хваща бледата ръка.
Той дръпва се и безнадеждно
със смут говори ѝ така:
-"Недей, недей се доближава
до мойта неспокойна плът!
Аз инок съм. Недей поставя
душата ми на кръстопът!
Обети огнени изрекох!
Греха в сърцето изгорих!
На Бога жертва се обрекох
и искам да съм светъл, тих!
Не ме докосвай с пръсти хищни,
че огнен плам тече по тях!
Недей запалва в мен предишни
пожарища от смърт и грях!
Иди, иди си ти оттука,
че чакам аз Небесен Гост!
Аз вярвам, скоро ще почука
на моето сърце Христос.
Макар че цял горя от жажда,
не ща да пия от греха!
Недей в мен огъня подклажда!
Аз любя над плътта духа!
Защо ме с пламенни измами
влечеш към неизбежен ад?
Ти съюзяваш се с плътта ми,
със нейния греховен глад!
Но моят дух коварни ласки
не ще да пожелай дори!
Смъкни красивите си маски!
Аз знам, зад тях се демон крий!
Какво са твоите украшения
пред трънния венец Христов?
Над твоите плътски изстъпления
ме тегли Божата любов!
Пред временната ти наслада
аз предпочитам и смъртта!
О, остави ме тъй да страдам
на кръста сладък на Христа!”
Замлъква той, а тя възправя смело
главата си и гледа го в лице.
Не се отчайва тя във свойто дело.
Успех очаква нейното сърце.
И ту със страст поглежда го ехидно,
ту дръзко със изпъчени гърди
се смее във очите му безстидно
и търси начин да го подлуди.
-"Какви сте вий монасите ужасни!
Побегнали далече от света!
Отрекли се от сладости прекрасни!
В пустиня скрили младост, красота!
Че де е ползата от тоя подвиг?
Защо томите се от глад и пост?
За обич във света се чува повик!
Нима в пустинята се крий Христос?
Елате във живота, сред борбите
и насадете там духа Христов!
Защо се тъй боите от жените?
Нима е грешна тяхната любов?
Нали великият апостол Павел
нескверно брачното легло призна?!
Че и Христос е брака благославял!
Апостол Петър имаше жена!
Аврам, Исак, Мойсей семейни бяха,
и Бог се разговаряше със тях!
Нима с тях ангели безплътни щяха
да дружат, ако бракът беше грях?!
А кой бе Божията звънка лира?
Не бе ли туй певецът цар Давид?
Псалмите му звучат като ефира!
А той бе женен и бе тъй честит!
Недей се ти от радости отказва!
За нас са те! Бог тъй ни е създал!
Дай да се насладим! Недей ми казва,
че някакъв обет си Богу дал!"
Тя бързо хваща го и го прегръща.
А той, треперещ, блед, с измъчен лик,
тревожно към вратата взор извръща
и казва: "Чакай, чакай още миг!
При мен понякога монаси идат
от монастирите в околността.
Не искам - как грешиме - да ни видят.
Ще станем за съблазън на света!"
Излиза той. Гори в огън главата...
Вълни заливат го от странен смут...
Да го погълне, ако ще земята!
Решен е той! О, Боже, той е луд!
Край тясната пътечка, що извива
нагоре към скалите, сяда той.
В безмълвната пустиня поглед впива,
но всякъде мъртвило и покой.
Сърцето ще се пръсне от тревога!
Той чува го в таз мъртва тишина!
Да се откаже ли сега от Бога
за тази млада, хубава жена?!
Полъхва го на утрото вълната,
гърдите му горят във адски плам!
Поглежда той дома си и в душата
се погнусява в миг от всичко там!
Над него с укор тих сияй небето!
Не може той молитви да шепти.
Тъй осквернено вижда си сърцето!
Смили се, Господи, над него Ти!...
Какво да прави?...Мигом връхлетява
в душата му решителност света.
Ей сухи съчки там! Той бързо става
и сбира клонки, пръчки и листа.
В килията се като вятър втурва,
наклажда огън буен и голям,
сандалите си дървени изува
и хвърля се във лумналия плам!
Ох, иска той в пламтящата стихия
нечистият му плам да изгори!
Изпълва пушек малката килия.
Таванът свети в кървави зари!
Жената го поглежда ужасена.
А той мълви: "Прости ми. Боже мой!
Плътта ми беше от греха пленена!
Тежко ми! Пак ще найда ли покой?!"
Той пада премалял в страни и шъпне
молитви из утихналата гръд.
Жената със нарастващ ужас тръпне,
защото я словата му горят!
"Какво е този бързо гаснещ огън
пред огъня пламтящ във вечността!
Ах, угасни ти, страст, ти зла тревога!
Аз искам да живея в чистота!"...
Светец бил той!...А тя блудница гнусна,
дошла душата му за да смути!
Той гледа я и мърда бледи устни:
-"О, сестро, сестро, що направи ти!"
Тя тутакси над него се навежда,
целува раните му с трепет тих
и гузно със боязън го поглежда:
-"Прости, човече Божи! Съгреших!"
Па накити и скъпи дрехи свлича
и в огъня ги хвърля. След това
пак в просешките дрехи се облича
и казва със решителни слова:
-"В града си няма да се върна вече!
Днес турям край на блудните си дни!
Ще ида в някой манастир далече,
за да оплаквам грешни младини!"
Тя сълзи лей...Той Бога благославя...
Лъч позлатява сведени глави.
Тя тръгва. Той с молитва я отправя:
-"Бог нека твоя път благослови!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар