Св. Николай Велимирович
Евангелие
за богатия риболов
Лк.
5: 1 – 11, Зач. 17
Бог е Подателят на всички блага. Всеки Божий дар е съвършен и то съвършен в
такава мяра, че кара хората да се удивляват. Чудото не е нищо друго, а дар
Божий, на който хората се удивляват заради съвършенството му. Ако
хората биха били в райска чистота и безгрешни, те не биха чакали Бог да
възкреси мъртвите, или да напълни мрежите с риба, или да умножи хляба, па да
кажат: „Ето чудо!“, а за всичко сторено от Бога, а
за всеки миг и дъх от своя живот биха казали: „Ето чудо!“. Но след като грехът
станал за хората навик, чрез греха всички безбройни Божии чудеса станали за
човека безразлично ежедневие. За да не би от навика човекът съвсем да оглупее,
отпадне и оскотее, Бог, по Своето милосърдие към болното човечество, добавил
още чудеса към Своите безбройни чудеса. Та само и само да пробуди човека и да
го отрезви от мрачния душегубен навик да гледа на чудото като на нещо
обикновено. С всяко Свое чудо Бог желае: първо – да напомни на хората,
че Той непрестанно бди над света, като го управлява по Своята всесилна воля и
мъдрост; и второ – че хората без Него не могат да направят нищо добро. Никакъв
труд не успява без Божията помощ. Никакъв посев без Божието благословение не
дава жътва. Цялата, насочена срещу Божия Закон, човешка мъдрост, не е в
състояние сама на себе си да принесе някакво благо, дори и колкото синапово
зърно. Ако пък за известно време, тя [човешката мъдрост] принася някаква полза,
то определено, тя принася полза поради Божията милост, която за някое време не
се отдалечава и от най-отявлените Божии противници. Защото Бог е човеколюбив и
не отмъщава веднага, а търпи дълго и очаква покаяние. И защото Той желае всички
хора да се спасят и да познаят Истината.
Замаян от навиците на този свят, човек понякога си мисли, че може да направи
нещо добро без Бога, та чак и против Бога и Божия Закон. Понякога на фантазьора му се струва, че може от само себе си да
стане добър или богат, или мъдър, или славен. Но това фантазиране или бързо го
разочарова, вразумява го и отрезнял го връща към Бога, или го отнася в мътния
порой на света, докато съвършено не изгуби човешкото си достойнство, и докато
като сянка не се предаде в ръцете на невидимите зли сили. А онзи, който гледа
на този свят като на истинско[1]
чудо Божие, на себе си като на чудо между чудесата, непрестанно изследва
посоките на пътищата на Промисъла в този необхватен и удивителен низ от чудеса.
Такъв може да каже само това, което е казал и апостол Павел: Аз насадих,
Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито
който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте (I Коринт. 3: 6 –
7). Подобна мисъл изразява и пословицата, която я има у много народи: „Човек
предполага, Бог разполага“. Човек чертае планове, а Бог ги приема или
отхвърля. Човек предлага мисли, думи, дела, а Бог ги утвърждава или отрича. Кое
утвърждава Бог? Онова, което е Негово, онова, което е от Него. Всичко, което не
е Негово и не е от Него, или което не е подобно на Него, Бог отхвърля. Ако
Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите ѝ. Ако
зидарите зидат в Божие Име, ще съзидат палат, та макар техните ръце и да са
слаби и материалът да е малко. Ако пък зидарите зидат в свое име, против Бог,
тяхното дело ще се разруши, както се разрушила и Вавилонската кула. Не
само Вавилонската кула се е разрушила в историята, а и многобройните такива
кули, които са зидали отделните светски завоеватели с намерението да съберат
всички народи под един покрив – под своя покрив, и под една ръка – под своята.
Разпаднали са се в пепел и безбройните кули от богатства, слава и величие,
които са градили отделни хора с намерението те да завладеят Божиите творения
или Божиите човеци, и да бъдат като малки богове. Но не се е разрушило онова,
що са зидали апостолите, светителите и останалите Божии угодници. Многобройни
човешки царства, сътворени от човешката суета, са изчезнали като сянка, а
апостолската Църква и днес я има и ще остане права и върху гробовете на много
от днешните царства. Дворците на римските кесари, които са воювали против
Църквата, лежат в пепелта, докато християнските пещери и подземните катакомби
до ден днешен стоят. Стотици царе и крале са владеели Сирия, Палестина и Египет
– по музеите от техните мраморни дворци са запазени отделни счупени плочи,
докато манастирите и лаврите, които Божиите молитвеници и постници са строили
по същото време, и то из клисурите и пясъчните пустини, стоят и до днес, и в
тях, без прекъсване, петнадесет или седемнадесет столетия към Бога се възнасят
молитва и ухание на тамян. Няма такава сила, която може да разруши Божието
дело. Дворците и градовете на безбожниците се рушат, а колибата Божия стои.
Онова, което пръстът Божий подпира, стои по-сигурно от онова, което целият свят
подпира с плещите си. Никоя плът да се не похвали пред Бога (I
Коринт. 1: 29). Защото всяка плът е като трева, която чака да преминат дните и
да се превърне в пепел. Нека всесилният Господ ни запази от мисълта, че можем
да постигнем нещо добро без Неговата помощ и Неговото благословение! Нека и
днешното евангелие да ни послужи като предупреждение, та такава суетна мисъл да
не се зачева в нашата душа. Защото днешното евангелско четиво говори точно за
това как всеки човешки труд е напразен, ако не помогне Бог. Докато Христовите
апостоли сами ловели риба, не хванали нищо; а когато Христос заповядал да
хвърлят мрежата още веднъж в морето, се хванала толкова риба, че мрежата се
раздрала.
Но
ето как звучи целият разказ: В това време Иисус, като стоеше при
Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите,
излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на
Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше
народа. Това бил един от случаите, когато много народ се бил събрал да
чуе от Христовите уста Божието слово. За да Го видят и чуят всички, Той не
можел да избере по-добро място от един рибарски кораб. А на брега стояли два, и
рибарите били заети с плавене на своите мрежи. Тези кораби не са нещо
по-различно от обикновени рибарски платноходки, каквито и днес се употребяват
на Генисаретското езеро. Корабът, на който се качил Господ, бил на рибаря
Симон, по-сетне – апостол Петър. Господ, значи, замолил Симона малко да
отдалечи кораба от брега и след като Симон сторил това, Той седнал и започнал
да поучава народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към
дълбокото и хвърлете мрежите си за ловитба. Влизайки в лодката, Господ
предварително имал предвид няколко добри цели, които искал да постигне. Първо –
от лодката е по-лесно да поучава да бъде полезен за народа, хранейки душата му
със Своето сладко учение. Второ – като знаел, че рибарите са загрижени и тъжни,
защото тази нощ не били уловили нищо, Той желаел да ги утеши с богат улов на
риба и тъй да задоволи техните телесни и други външни потребности. Защото Бог
се старае за нашето тяло, както и за нашата душа. Той е Онзи, който дава
храна на всяка плът (Пслм. 135: 25). Трето – Господ искал да
нахрани душите на Своите избраници с вяра в Него и в Неговата всесила и
всемилост. И най-накрая, което е и най-важното, Господ искал очевидно да покаже
на Своите ученици, а чрез тях и на всички нас, че с Него и чрез Него за
вярващите всичко е възможно, както и че всички усилия и напъни на хората
без Него са празни, както били празни мрежите на рибарите, които цяла нощ
ловили, но нищо не уловили. Щом Господ постигнал едната цел с поучението на
народа, той веднага се насочил към друга. Затова заповядва на Симон да отплува
към дълбокото и отново да хвърли мрежата.
Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме и нищо не
уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха
голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите,
които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй
напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Симон още не знае кой е
Христос; той Го нарича само Наставник и му отдава почит, както правели и
мнозина други. Но той още е далеч от вярата в Христа като Син Божий и Господ.
Най-напред се оплаква, че цяла нощ се трудили и не уловили нищо. Но от уважение
към Христа, като към добър и мъдър Наставник, той се съгласява да Го послуша и
отново хвърля мрежата. Христос никога не възнаграждава човешкия труд така,
както възнаграждава послушното сърце. Искреното Петрово послушание било толкова
голямо, че той веднага постъпил според Христовите думи, макар че трябва да е
бил много изморен, недоспал, измокрен и ядосан след нощния безрезултатен труд.
Затова неговото послушание бързо било възнаградено с Христовата милост и
послушанието на рибите. Защото Онзи, който е сътворил рибите, им заповядал със Своя
дух да се съберат и да напълнят мрежата. Рибите са неми и Господ не им
заповядал с глас да влязат в мрежата, както с глас заповядал на бурния[2]
вятър да престане и на бушуващото море да утихне. Не с глас и думи, а със
силата Господня, рибите отплували на мястото, на което им било заповядано. С
толкова събрана риба Господ възнаградил нощния труд на рибарите, разпръснал
тяхната грижа и задоволил техните външни потребности. Така Той постигнал и
втората Своя цел за този ден. Виждайки такова количество риба, каквото през
живота си не били виждали, Симон и останалите, които били в кораба, дали знак
на другарите си да им дойдат на помощ със своята лодка. И не само Симоновия
кораб се напълнил, а и корабът на Иаков и Иоан – Симонови другари, и то така,
че от големия товар без малко не потънали. Вероятно щели и да потънат, ако
Господ лично не присъствал там.
Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си
от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обзе него и всички,
които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова, и
Йоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. Уплашен от
невижданата гледка, Симон пада на колене пред Христа. Той и за миг не се
усъмнил, че такъв улов трябва да се дължи на Христовото присъствие в кораба. А
не на неговия (Симонов) труд. Този случай така потресъл Симоновата душа, че той
вече не нарича Христа Наставник[3],
а Господ. Защото и други хора могат да бъдат наставници, ала Господ е само
Един. Като слушал как от кораба край брега Христос казва на народа мъдро
поучение, Симон го нарекъл Наставник. Виждате ли колко делото е по-важно от
думите? И ние, като говорим най-приятни думи, хората ни наричат учени, но само
ако с дело покажем онова, за което говорим, хората ще ни нарекат Божии човеци.
Вероятно и Симон, като слушал Христовите слова, мислил в сърцето си: „Колко
хубаво и мъдро говори!“. Виждайки това, Всевидецът на всички сърца и същества,
завел Симон в дълбокото, за да му покаже, че Той и върши онова, което казва. Но
чуйте какво Симон казал на Господ. Вместо да прояви своята благодарност за
такъв велик дар и своето удивление от това чудо, той казва: Иди си от
мене! Не молели ли и хората от Гадара Христос да си отиде от тях,
когато Той изцелил бесноватия? Да, но не от същите подбуди като Петър.
Гадаринците отпращали Христа от себе си от користолюбие, защото им било жал за
свинете, които демоните издавили, когато Господ ги изгонил от човека. Впрочем
Петър казва: Понеже аз съм грешен човек. Поради чувство за своята
греховност и недостойнство той моли Господ да си отиде от него. Това чувство за
собствена греховност в присъствието на Бога е скъпоценен камък на душата.
Господ го цени повече от всички формални химни на удивление и благодарност.
Защото човек, ако и да пее много химни пред Бога на удивление и благодарност, а
не чувства своята греховност, нищо не го ползва. Това чувство на греховност
води към покаяние, от покаяние към Христос, а с Христос към възкресение.
Чувството за собствената греховност е началото на пътя на спасението. Когато
някой дълго се е лутал по кривите пътища, на него му остава само да тръгне по
този път и повече да не се отклонява от него, нито наляво, нито надясно. Какво
помогнала молитвата на онзи фарисей, който, мислейки, че благодари на Бога,
благодарил в храма на себе си? Не той бил оправдан от Бога, а онзи митар, който
се удрял в гърдите и се молел на Бога: Боже, бъди милостив към мене
грешника! (Лк. 18: 13). Но, ето, това е началото на Петровото школуване
на вярата в Христа. Ще дойде време, когато той по съвсем друг начин ще говори
на Господа. Ще дойде време, когато много от Христовите последователи ще си
отидат от Христа, и когато Петър ще каже на Господ: Господи, при кого да
отидем? Ти имаш думи за вечен живот (Иоан 6: 68). А сега, в началото,
уплашен от Господнята сила, той Му казва: Иди си от мене!
Но страх обзел не само Петър, а и неговите другари – Иаков и Иоан – Зеведееви
синове, и всички останали, които били с него. Всички те започнали със страх от
Господа, а завършили с любов към Него. Както е и написано: Начало на
мъдростта е страхът Господен (1: 7). Но на Петровия страх, коленичене и
възклицание благият и всевиждащ Господ отговаря: Не бой се; отсега ще ловиш
човеци. Т.е. „Този свят е море от страсти. Моята Църква е кораб, а
Моето Евангелие е мрежа, с която ще ловиш човеци. Без Мене не ще можеш да
сториш нищо, както през изминалата нощ не сте могли да уловите нищо, ала с Мене
вече ще имаш такъв улов, та корабът ще бъде препълнен. Бъди само винаги
послушен, както беше днес, и няма да се уплашиш от никаква дълбочина, и няма да
се връщаш никога без улов“.
И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него. Оставили
корабите – нека други да правят с тях каквото искат. Освен това, Петър оставил
къща и жена, Иаков и Иоан – къщата и своя баща. И тръгнали след Него. За какво
да се грижат? Не са ли се грижили и трудили цяла една нощ напразно? Онзи, Който
може без труд да сътвори всичко, може да изхрани и тях, и техните сродници.
Онзи, Който облича криновете по-разкошно, отколкото могъл да се облече цар
Соломон, ще се грижи и за тяхното облекло. Храната и облеклото – това са
най-малкото нещо. Впрочем, Господ ги призовава към онова, което е най-ценно –
към Царството Божие. А щом може да им даде най-ценното, как не ще им даде и
онова, което е най-малко? По-късно същият апостол Петър написал: Всичките
си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас (I Петр. 5: 7). И
накрая, щом глухите и неми риби във водата Го слушат, как тези хора, като
словесни творения, да не Го слушат?
Но целият този разказ има и един скрит, вътрешен смисъл. Корабът означава
тялото; мрежата, която се раздира, означава стария дух в човека, морската
дълбочина означава дълбочината на човешката душа. Когато Господ се всели в
послушния човек, тогава човекът се отблъсква от брега на този материален свят и
се отдалечава от чувствените плитчини в духовните дълбини. В тези дълбини
Господ му показва несметното богатство на Своите дарове, за които човекът
напразно се напъвал, сам със своя труд, през цялата нощ на своя живот. Но тези
дарове са толкова огромни, че стария дух не може да ги понесе и се раздира от
тях. Затова Господ е казал, че не се налива ново вино в стари мехове.
Като вижда даже несънуваното богатство на Божиите дарове, послушният човек се
изпълва със страх и ужас както от всесилата Божия, така и от своите грехове. И
тогава той желае да се скрие от Бога, Бог да си иде от него, а той да си
възвърне стария дух и стария живот. Защото щом човек открие Божието сияние и
милост, веднага му се откриват и неговата собствена греховност, и
дълговременната му отдалеченост от Бога. Но Бог не оставя онзи, когото завел в
духовните дълбини, нито пък обръща внимание на неговия болезнен вик: Иди
си от мене!, а го окуражава и утешава с думите: Не бой се!
Когато, значи, Бог обдари послушния човек със Своето неописуемо божествено
богатство, Той не желае това богатство да остане само при него, както закопания
от лошия слуга, талант в земята, а Бог желае послушният човек да раздели този
свой дар с другите. Затова Петър повикал и още един кораб, та да прехвърли от
уловената риба и да раздели своя улов с другарите си Иаков, Иоан и останалите,
които били с тях. Но и Иаков, и Иоан, и всички останали се трудели с
извличането на мрежата, прехвърлянето на рибата в кораба и гребането към брега.
Тъй и всеки послушен човек, който приема Божия дар чрез друг човек, трябва да
знае, че този дар идва от Бога, а не от човек; веднага, без отлагане, трябва
да започне да се труди за опазването, умножаването и по-нататъшното разделяне
на този дар. Това, дето послушните рибари извлекли кораба на брега и го
оставили, а всички тръгнали след Христа, означава, че обдареният, в духовните
дълбини, от Бога човек, оставя своята плът със страстите и дотогавашните
греховни връзки и оставя всичко, т.е. оставя не само тялото и плътските връзки,
а и стария дух, и всички връзки със своя стар дух, и тръгва след Онзи, Който
облича всеки повикан в нова риза на спасение, и Който постоянно призовава
послушните към голямата духовна дълбочина. Това, дето Господ нарича Петър ловец
на човеци, означава, че апостолите, епископите, свещениците и въобще всички
християни, които са приели дарове от Бога, заради любовта и длъжностите си
[трябва да] се трудят с помощта на тези дарове да имат повече улов, т.е. да
спасят колкото може повече хора. Всеки е получил своя дар; който е получил
по-голям, трябва и повече улов да добие. А който е получил по-малко, по-малко
ще бъде длъжен и да добие, както ясно Господ учи чрез притчата за талантите.
Рабът получил пет таланта, показал десет, а рабът, който получил два таланта,
показал четири. Само никой да не се възгордява с Божиите дарове като със свои и
да не ги крие от човеците, и да не ги закопава в гроба на своето тяло, защото
такъв сам себе си осъжда за огнената геена, където ще бъде плач и
скърцане със зъби. Този евангелски разказ е изпълнен с
поучения, както рибарските мрежи били препълнени с благословени риби, и е точно
за нашето време и нашето поколение. О, хората на нашето време от това
евангелско четиво да приемат поне поучението за послушанието към Бога! Всички
останали поучения биха се осъществили сами чрез послушанието. И всички блага,
които човешкото сърце може да пожелае, биха били уловени със златната мрежа на
евангелското послушание. Пред нас има два примера на послушание: послушанието
на рибите и послушанието на апостолите. Не може да се каже кой е по-трогателен.
Рибите изпълняват Господната заповед и без колебание поставят живота си пред
Неговите нозе. Тях Господ ги е сътворил за полза на човека. Но ето – рибите
могат да задоволят и една духовна потребност на човека! За отстъпилите от Бога,
бунтуващи се и непослушни хора, те послужили с примера си на послушание към
Твореца. Наистина, тези риби нямало как да се прославят повече, та ако ще и още
хиляда години да били останали живи и да плували из Генисаретското езеро! Със
своя живот те купили великата чест да послужат за плана на Господа Изкупителя,
като пример и укор за непослушните хора. Очевидна и неизказана е
Господнята милост в това. Господ използва всички Свои творения, за да отвърне
човека от пътя на гибелта, да го събуди, отрезви и въздигне в неговото
първоначално достойнство. Но и примерът на апостолското послушание е трогателен.
Обикновено простодушните хора са привързани повече към своя дом и своите
сродници, отколкото великосветските. Защото тези, последните, имат много
разнообразни връзки в света, та ако скъсат една връзка, остават с другите. А
тези прости рибари оставили всичко, разкъсали своите малобройни, но твърде
здрави връзки със света – дом и сродници, и със самите себе си – и тръгнали
след Господа към голямата и богата духовна дълбочина. Времето показало, че
Господ божествено възнаградил тяхното послушание. Те станали стълбове на
Божията Църква на земята и велики светилници в небесното Царство. Да побързаме
и ние да се възползваме от техния пример на послушание. Нощта на нашия живот на
земята бързо преминава и всички наши усилия през тази нощ, без Божията помощ,
остават безсмислени и мрежите ни – празни, сърцата ни – пълни със зловоние, а
душите ни и нашият ум – гладни. А благият Господ стои до кораба на всекиго от
нас и ни моли. Той, Всевишният Творец и Вседържител – моли всекиго от нас да Го
пуснем на нашия кораб и с Него, без страх, да отплаваме от плитчините и калните
локви на живота в големите дълбочини на духовното море, където Той ще напълни
нашия кораб с всички желани блага в изобилие! Да Го послушаме, значи, докато
Той ни моли, защото, като съмне, ние няма повече да го видим като Молител, а
като Съдия. Да не отхвърляме Неговата молба да влезе в нашето сърце и душа,
както и Петър не я е отхвърлил; защото Той желае да влезе не заради Себе Си, а
заради нас. Знайте, че не е лесно на Пречистия да влезе под нечист покрив.
Знайте, че това е жертва, която Той прави. Но тази жертва Той прави от любов
към нас. Не ни моли да влезе, за да вземе нещо, а да даде. Той моли само да му
позволим да стори услугата и жертвата – и Жертвата! – за нас. Да чуем, братя
мои, гласа на Молителя преди да сме чули гласа на Съдията.
На нашия Господ и Спасител Иисус Христос, слава и хвала, заедно с Отец, и Дух
Светий – Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги и вовеки веков. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар