Св. Николай Велимирович
Източник
Евангелие за постоянството
във вярата и молитвата
Мат. 15: 21 – 28, Зач. 62
Никой не може да усети сладостта на
доброто без постоянство в доброто. Защото по пътя към доброто най-напред се
среща горчивина, та след това – сладост. Цялата
природа е препълнена с поучения за постоянството. Нима младите издънки ще
станат голяма гора, ако се уплашат от ветровете и снеговете? И нима реките щяха
да са толкова полезни, ако не течаха в постоянно издълбаните корита? Самоубиват
ли се мравките, когато колелата прегазят мравуняка на пътя, или отново и с
постоянство градят друг? Ако бездушен човек разруши гнездото на лястовичката от
своята къща, лястовичката, без да протестира, се отдалечава към друга къща и си
гради гнездо. Каквото и да сторят природните бедствия и хората против
растенията и животните, те ще удивят хората с несъкрушимото си постоянство в
изпълнение на определеното им от Бога предназначение. Докато едно посечено или
покосено растение има достатъчно сила да расте отново, то ще расте. И докато
едно ранено и самотно животно има макар и малко сила за живот, то ще живее и ще
извършва своето предназначение.
Целият всекидневен човешки живот е
преизпълнен с поучения за постоянството. Само постоянният войник постига
победа; постоянният занаятчия се усъвършенства в своя занаят; постоянният
търговец забогатява; постоянният свещеник изправя хората в своята енория;
постоянният молитвеник се усъвършенства до светец; постоянният художник
разкрива вътрешната красота на нещата; постоянният учен открива правилата и
законите между творенията. И най-надареното дете никога няма да се научи да
пише, ако постоянно не се упражнява в писане; нито пък човекът и с най-хубав
глас ще стане добър певец без упражнения в пеенето.
Ето, ние сме свикнали
всеки ден да напомняме на другите за постоянството и да ни се напомня от
другите за постоянството в нашите обичайни домашни работи. Изглежда, че
постоянството е единствената добродетел, в която никой не се съмнява, и която
всеки препоръчва. Но това пословично постоянство, за което слушаме всеки ден, е
само нашето училище за вътрешното постоянство в духовната област. Цялото
постоянство в измайсторяването и обработването на предметите, в събирането на
богатства, знания и умения, е само образ на онова исполинско постоянство, което
ние трябва да имаме в усъвършенстването и работата над нашите сърца, в
изхранването и обогатяването на нашите души, на нашата вътрешна, нетленна и
безсмъртна същност. Накрая и Свещеното писание ни учи, от всяка своя страница,
на постоянство в духовната област; учи ни със слова, а също така и с
най-знаменателни примери на човешко постоянство и непостоянство. Два най-ужасни
примера на непостоянство добре проличават в [простъпките на] Адам – праотеца на
човешкия род, и при Иуда – най-напред апостол, а след това предател. По Божията
благост и двамата били поставени в непосредствена близост до Бога. Адам бил с
Бога в рая, а Иуда – с Христос на земята. И двамата започнали с послушание, а
завършили с вероломство. Иудината съдба е по-страшна от Адамовата, защото Иуда
вече имал пред себе си примера на Адам. Непостоянен бил в борбата и Саул,
затова и полудял; непостоянен бил и Соломон, затова царството му се разделило.
Но какво чудно и свръхчовешко постоянство показал Авраам с вярата си в Бога! И
Иосиф – в целомъдрието! И Давид – в покаянието! И праведният Иов – в
търпението! Какъв божествен пример на постоянство е показала Пресвета Дева
Мария в чистототата! И праведният Иосиф – в богопослушанието! И апостолите – в
богопослушанието и любовта към Христа! Наистина, толкова очевидни и ясни
примери има в Свещеното Писание за това как постоянството в доброто в края на
краищата побеждава и бива коронясано, та никой от нас, който чете за тези
примери, няма да има извинение, че не знае, или че не е бил поучен. Как са
могли това да знаят стотиците хиляди светии, девственици и мъченици от Христа
до днес, а ние да не знаем? Не е да не знаем, а не искаме да сме постоянни. А
да знаеш и да не си постоянен в доброто, повлича след себе си двойно осъждане. Който
не знае за пътя на доброто и не върви по него, ще бъде бит малко. Но който знае
за този път, и не върви по него, ще бъде бит много.
Пътят към доброто се изкачва към
планината и в началото е много тежък за онзи, който е навикнал да върви по равното
или да слиза от планината. Който тръгне по пътя на доброто, но вземе, че се
върне, той не може да остане на мястото, откъдето е тръгнал към планината, а
пропада дълбоко в тъмнина и пропаст. Затова Господ казва, че не е годен за
Божието царство никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад
(Лк. 9: 62).
Днешното евангелско четиво разкрива един
прекрасен пример за постоянство във вярата и молитвата от една обикновена жена,
и то езичница. Та този пример като жив огън да падне върху съвестта на всички
онези, които се наричат вярващи, но във вярата и молитвата са твърди и студени
като камък!
И като излезе оттам, Иисус замина за
страните Тирска и Сидонска. И ето, една жена хананейка, като излезе от ония
предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря
ми зле се мъчи от бяс. Откъде излязъл Иисус? От Галилея, от земята на
израилския народ, който произхождал от благословения Сим. Къде отишъл? По
местата, където живеели хананейците – потомците на проклетия Хам. Значи, Господ
излязъл от благословените и дошъл между проклетите. Защо? Защото благословените
забравили Бога и станали проклети, а някои от проклетите признали Бога и
станали благословени. След като укорил книжниците и фарисеите заради формалното
спазване на външните обреди и нарушаването на Божиите заповеди за милосърдието
и почитането на родителите, Господ със Своите ученици преминал в езическите
земи. Защо Той отишъл между езичниците, като по-рано е заповядал на учениците
си да отидат само при хората от дома Израилев (Мат. 10: 5 – 6)? „Първо – затова
– както казва премъдрият Златоуст, – защото всяка заповед за учениците не важи
за Него. Второ – защото видял, че евреите Го отхвърлят, и провидял, че накрая
напълно ще Го отхвърлят. Бог е верен на Своите обещания – Той обещал чрез
пророка да изпрати Спасител на еврейския народ. Бог сторил това. Но еврейският
народ, чрез своите началници, отхвърлил Спасителя. Но както Бог е богат с
начините за осъществяване на Своите планове, делото на спасението от това
еврейско отхвърляне не се забавило, а още по-малко пък пропаднало. Спасителят
преминал границата на [земите на] еврейския народ и отишъл между другите
народи. Последователен и верен на Своя Завет, Господ най-напред пратил Своите
ученици при еврейския народ, но след Разпятието възкръсналият Господ праща
учениците си при всички народи. Накрая и третата причина: Господ искал още
веднъж да засрами избрания и благословен народ с вярата на езичниците, та така
да го доведе до покаяние и да го обърне към Бога. Първия път той сторил това
чрез примера с римския стотник в Капернаум, който, като римлянин, принадлежал
към Иафатовия род и който показал образец на вяра в Христа Господа. Иафетите и
хамитите, значи, небесният Цар поканил на царската трапеза, след като семитите,
като избрани и първозвани, отхвърлили поканата. Това трябвало да бъде
предупреждение и укор. Но напразно, евреите упорствали докрай, затова били
отхвърлени от Отхвърления. Сега пък вижте каква е вярата на жената езичница! Тя
застава пред Господ, тя го нарича Господ и Давидов Син. Няма съмнение, че тя е
чувала за Чудотвореца Христа, защото мълвата за него се била разнесла и сред
околните народи. А сега тя узнала, че Той е дошъл и по тези краища. И тя, с радост
и голяма вяра, забързала към Него. Евангелист Марк пише, че Господ бил влязъл в
една къща, защото не желаеше никой да Го узнае. Очевидно
с това Господ искал да покаже колко е силна вярата на езичниците. Той няма да
се натрапва, но те ще Го търсят. Нещо повече, Той ще се крие от езичниците, но
не ще може да се укрие. Ала не можа да се укрие. Силната вяра на хананейката Го
намерила. Народът, който Той поканил, не искал да пристъпи към Него, хората,
които живеели в тъмнина и сянка смъртна, Го търсели; и дори когато се криел от
тях, Го намирали.
Забележете, че жената не казва на Господа:
„Смили се над дъщеря ми“, а помилуй ме! Дъщеря ѝ полудяла; мъчел я дяволът, а
майката моли Господ да се смили над нея. Защо? Защото в своето безумие дъщеря ѝ
не разбира нищо; тя не чувства ужаса и мъката, които майка ѝ, като разумна,
изпитва. От тези думи същевременно се вижда и голямата майчина любов към
дъщерята. Майката търпи страданието на своето дете като свое страдание. Онзи,
който би се смилил над нейната дъщеря, би се смилил и над нея, нещастната майка.
А в това страшно положение на майката кой би могъл да ѝ стори каквато и да е
милост, ако не стори милост на нейната страдаща дъщеря? Няма съмнение, че
покрай полудялото момиче е натъжено цялото семейство [1] и всички негови роднини и приятели.
Няма съмнение, че съседите стояли настрана, а враговете злорадствали. Къщата
опустяла като гробище. От нея се разнасяли демоничните крясъци и безумният смях
на бесноватата дъщеря. Можела ли опечалената майка да мисли, сънува, да говори
и да моли за нещо друго? А може би е осъзнавала някой свой грях, поради който
се смятала за виновна за страданието на своята дъщеря? Затова и казва: Помилуй
ме!
Но Той не ѝ отвърна ни дума. Не било в
Христовия нрав да не отговаря на въпросите и молбите на хората. Той отговорил дори
и на сатаната – на Своя изкусител, в пустинята. Той не отговарял само на
въпросите на Своите несправедливи съдии и мъчители – Каифа и Пилат. Защо,
тогава, Той мълчаливо пропуска молбата на тази нещастна майка? За да се отворят
очите на онези, които не виждат, та да видят онова, което Той вижда. Жената да
покаже по-силно своята вяра в Него, та да видят и разберат това всички
придружаващи Христа. И
учениците Му се приближиха до Него, молеха Го и казваха: отпрати я, защото вика
подире ни. А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овци от
дома Израилев. Виждате ли колко мъдро постъпил премъдрият Господ, като не
изпълнил веднага желанието на жената и защо не отговорил на нейната молба! При
учениците вече се появява съжаление към бедната молителка. Отпрати я означава:
или изпълни молбата ѝ, или ясно ѝ откажи, та да не вика след нас. На молбата на
Своите ученици Господ отговорил, че Той е пратен само при изгубените израилеви
овце, т.е. при еврейския народ. Защо Господ постъпил така? Първо – за да
покаже, че Бог е верен към Своя завет; и второ – за да наведе учениците към
размисъл, че и езичниците са деца на живия Бог, че и те се нуждаят от помощ и
спасение. С това Той дава възможност на учениците, чрез тази бедна жена със
силна вяра, сами да се опълчат против ограниченото еврейско разбиране, че Бог
се грижи само за евреите, и че Бог е Бог само на евреите. Господ умишлено
говори, както говорили всички евреи, та учениците да се замислят и сами да
стигнат до извода, че техният народ е сгрешил; и че това разбиране е толкова
по-погрешно, колкото повече техният народ се отмята от Бога – от Христа
Господа, като го презира и отхвърля. Господ Иисус не искал да учи Своите
ученици само с думи, а и с реални случаи от живота. Вместо думи, в този случай,
Той оставя случващото се с жената езичница да бъде незабравимо поучение за
учениците. Всъщност, той затова прекосил границата на еврейската земя и дошъл в
езическите краища, та с този забележителен случай да поучи Своите
последователи. Но вижте по-натам как хананейката изразява своята непоколебима
вяра в Христа Господа: Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше:
Господи, помогни ми! Тя била уверена, че ако Христос не ѝ помогне, никой на
света не ще може да ѝ помогне. Без съмнение тя е обиколила всички лекари и е
прибягнала към всички езически врачувания, но без успех. Бесноватата ѝ дъщеря
си оставала бесновата. Но ето Го Изцелителя на всички мъки и болести! Тя е
слушала за Него: тя е вярвала в Него и преди да Го е видяла. Но сега, след като
Го видяла, в нея още повече се разгоряла вярата в Неговата божествена сила. Той
може това, което не може никой. Той, ако само пожелае, може всичко! Жената
непоколебимо вярва, че Той може, и се старае само да Го склони да направи
онова, което може да направи само Той – Той и никой друг в целия свят. Затова,
когато не отговорил на първата ѝ молба, и когато не ѝ обърнал внимание дори и
след молбата на Неговите придружители, тя изтичала пред Него, паднала на колене
и завикала: Господи, помогни ми!
А Той отговори и рече: не е добре да се
вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата. Страшни думи! Но Господ
отново не говори от Себе Си, а с езика на съвременниците си – евреите, които
смятали само себе си за Божии чада, а всички останали народи за псета. С това Господ
иска да предизвика силно възмущение на Своите ученици против изключителната
еврейска злоба. С това Господ желае да пробуди в душите на учениците мисълта,
която по-късно той изрекъл в очите на книжниците и фарисеите, казвайки: Горко
вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред
човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат (Мат. 23:
13). Ето, онези, които са наречени чада, са станали като псета, а онези, които
са считани за псета, се обръщат и стават Божии чеда. Но, разбира се, Господ не
искал да укори само евреите, а и езичниците. Те са наречени от евреите псета
повече от злоба, но в това название има и много истина. Защото езичниците в Тир
и Сидон са също като онези в Египет и другаде – отдавна, отдавна отстъпили от
истинския и жив Бог и предали ли се в служба на демоните, които са по-жалки
псета от всички псета. С това Христос не укорява лично жената, а укорява нейния
народ и всички езически народи, които служат на демоните чрез идолите и други
мъртви предмети, чрез разни гадания и чрез нечисти жертви.
Тогава тази изключителна жена –
по-голяма по вяра от избраните евреи и от презрените езичници – отговорила на
Господа: Да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на
господарите им. Тъй удивително отговорила тази жена! Тя не отрича, че
принадлежи към онези народи, които могат да се нарекат псета. Нито пък, макар и
по-добра от евреите, се притеснява да ги нарече господари. Тя бързо разбрала
образните и преносни слова на Спасителя. Защото от голямата вяра идва и
мъдростта, от голямата вяра идват и подходящите думи. Такова е нейното смирение
пред Господ и такава е нейната любов към болната ѝ дъщеря, че и названието псе
не я обижда! Кой от нечистите хора, застанали пред Господ, не би се почувствал
като нечисто псе? Само онзи, който и в своята греховна нечистота има лъч на
вяра. Не съм достоен да влезеш под покрива ми – казал на Господ езическият
стотник в Капернаум. А сега тази жена езичница не се срамува пред Господа да
нарече себе си псе. Докато човек не се почувства грешник, не може и една крачка
да направи към своето спасение. Мнозина и мнозина велики светци на Църквата,
по-чисти и по-светли от милиони други хора, не се срамували да нарекат себе си
псета. Такива се чувстват всички наистина пробудени хора, които са отрезнели от
пиянството на земните и плътски страсти и виждат в блатото на греха своето
унижение. Докато човек не почувства това, той се люлее в смрадливата люлка на
греха и не може да разбере необходимостта от вярата, нито пък има вяра. Докато
псето не почувства срам от това, че е псе, не може да пожелае да стане лъв, и
докато на жабата не ѝ засмърди тинята, в която живее, не ще пожелае да се
издигне и полети като орел.
Бедната жена от тази
притча дълбоко почувствала езическото безсилие в света, неговото унижение,
неговата нечистота, тинята и гнойта и срама на неговата същност. Тя копнеела за
нещо по-светло и по-чисто. И това, за което жадувала, изведнъж ѝ се открило в
Христос, и то в най-голяма мяра и в най-голям блясък. Затова тя не отстъпила от
Него; затова и претърпяла Той да ѝ каже, че принадлежи на към рода на псетата.
Не само претърпяла, а сама го признала! Но осъзнавайки недостойното си потекло,
тя проси барем поне троха, от онзи животворящ хляб, който Господ пратил на
Израиля. Хлябът е Христос и трохите са, макар и най-малката, Неговата милост.
Гладните псета, които нямат и трохи, се задоволяват и с троха.
О, жено, голяма е твоята вяра – рекъл
Господ, – нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря и́ оздравя. Господ
казал тези думи чак когато докарал работата докрай. Даже и родна дъщеря на
Авраам да е била тази жена, не би могла по-ясно да покаже своята вяра от от
начина, по който я показала. Който имал очи да види и уши да чуе, е видял и
чул. Нямало какво повече да се очаква. Чак и неверният Иуда е могъл да види
голямата вяра на хананейката. И маловерният Петър. И съмняващият се Тома. За
никой от Своите апостоли Господ не е изрекъл такава похвала. Към кого от тях е
отправил думите: голяма е твоята вяра? А на всички сякаш казал: „О,
маловерни!“. И само веднъж ли? Не рекъл ли им веднъж, укорявайки ги: О, роде
неверен и развратен! (Мат. 17: 17). Той затова ги и завел в ханаанските места,
та чрез вярата на тази езичница, която не познавала нито Закона, нито
пророците, да ги научи на велика вяра и да им покаже голямата сила на вярата.
Господ постепенно учил Своите ученици на вярата. С този случай в езическите
земи Той им изнесъл добра лекция и с нея усъвършенствал тяхното обучение. Ето
каква е вярата на тази жена, въпреки че всичко, което научила от своя род на
този свят и в този живот, било погрешно! Тя била научена, че слънцето, месецът,
животните и камъните са богове! Била родена и живяла сред мрак, невежество и
срам. Тя, в края на краищата, произхождала от хананейците, т.е. от онова зло
племе, което Бог прогонил от обетованата земя, за да направи място за еврейския
народ – Своя, избран някога, народ. Наистина много поучения, много поводи за
размисъл за Божиите пътища и много причини и за апостолите, и за техния народ,
за срам и покаяние. Апостолите
разбрали и усвоили това поучение, ако не веднага, то по-късно, утвърдили се във
вярата и посели Христовата вяра по целия свят; за тази всесилна вяра загинали и
се прославили.
Но дали ние сме разбрали
и усвоили това поучение? Днес Христовата Църква в света е избраният Божий
народ, новото царство и новото свещенство. Вижте пак как Господ е пренебрегнат
между християнския народ! Как кръстените хора са станали не само род маловерен,
а род неверен и развратен! Как вярват във всичко друго, но не и в Христос, и търсят
опора и помощ в своя живот от слепите и глухи предмети и вещества около себе си
повече, отколкото от всесилния Господ Христос! Как чрез това сами себе си вече
са наказали ужасно, защото са станали унили, озлобени, безсилни и нещастни!
Такива са били и евреите по времето на Христовото пришествие на земята.
Християнските народи държат ключа за небесното Царство, но днес малцина влизат
в това Царство, а впрочем, не дават, и на които биха желали, да влязат в него.
Защото пред нехристиянските народи те се представят като по-жестоки, по-злобни,
по-егоистични и по-материалистични от самите тях. С това те отблъскват
нехристиянските народи от Христа и им пречат да влязат в Царството, за което те
копнеят. Пред тези народи от Царската трапеза падат само трохи и те събират и
ядат тези трохи. Но как те – езичниците, да се нахранят до насита, когато
европейците и американците като господари седят около Царската трапеза, но са
духовно гладни и жадни? Няма ли скоро да настъпи краят на Божието
дълготърпение? Не ще ли Господ скоро отхвърли онези, които отхвърлят Него,
както вече веднъж сторил [с иудеите], и да обяви избраните за неизбрани, а
неизбраните за избрани, благословените за проклети, а проклетите за
благословени?
Но какво ни остава да
правим между това богоборческо поколение? Нищо друго освен онова, което
направила хананейката – постоянно да молим живия всемогъщ Господ Христос и с
вяра да викаме: „Господи, помилуй нас, грешните!“. Защото, ако е воля Божия да
се замени едно избраничество с друго; защото, ако Неговата света воля е да се
отнеме Царството от християнските народи и да се даде на други; ако наказанието
за греховете е близо – все пак с отхвърлянето на християнските народи няма да
бъдат отхвърлени всички християни, както с отхвърлянето на еврейския народ не
са отхвърлени всички евреи. Така, както и които са признали Христа след
разоряването на Иерусалим, са спасени, както и онези, които са Го признали по
времето на Неговото пребиваване на земята. Защото много от евреите се кръстили
по-късно и дори някои от тях станали велики светци на Божията Църква. И днес,
онези от тях, които се обръщат към Христа, се спасяват, както са се спасили
мнозина техни праотци преди отхвърлянето [на евреите] и отмяната на
избранничеството. Защото Богу било не толкова до държавата, колкото до хората;
защото на Бога не му било толкова до народа, колкото до спасението на отделните
живи души. Затова не трябва да се боим и да казваме: „Ще погинат днешните
християнски държави и народи, значи – ще погинем всички“. В Содом Бог имал
един-единствен вярващ – праведния Лот, и единствено него е спасил тогава, когато
допуснал гибелта на Содом.
Да се вгледаме в постоянната молитва и
силната вяра на бедната хананейка и да не падаме духом дори и за миг.
Неотклонно да вярваме и да се стараем огънят на нашата вяра да не угасне.
Постоянно да възнасяме нашите молитви към живия Господ, както за себе си, така
и за цялата Божия Църква и за целия човешки род. И вярата – само вярата – ще
укрепи нашата душа и ще разпръсне всеки страх и всяко съмнение от нея, а
молитвата ще ободри нашия дух и ще ни изпълни с радостна надежда, правилни
мисли и пламенна любов.
Нека милостивият и човеколюбив Господ
Иисус да подкрепи нашата вяра и чуе нашата молитва, заради което Нему слава и
хвала заедно с Отца и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна, сега и
винаги и вовеки веков. Амин.
[1] В ориг. – цялата къща (бел. прев.).
Източник
Няма коментари:
Публикуване на коментар