Св. Николай Велимирович
Евангелие
за любовта
Мат.
22: 35 – 46, Зач. 92
Всеки, който иска да засрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да се
каже, дава възможност повече да се прослави. И всеки, който се опитва да унижи
праведника, в крайна сметка унижава себе си, а праведникът повече се въздига. Който
поставя камък по пътя на праведника, сам се препъва в него, а праведника
принуждава да се качи на по-високо, откъдето се вижда още повече. Който
духа, за да изгаси огъня на праведника, повече го разгаря, а гаси своя. В
бурното море на този свят Бог е скала, на която праведникът се спасява, и в
която безбожникът разбива своята лодка. В бурното житейско море праведникът
за грешника е камък за препъване. Грешникът отмества камъка и пада в ямата,
където е бил камъкът. Който хвърля прах срещу вятъра, ще ослепее. Който засипва
езерото с камъни, ще се удави.
Бог сякаш нарочно е оставил правдата невъоръжена и незащитена в този свят, та
Той да покаже Своята сила и насилниците да имат камък за препъване. Затова
нишката на правдата е по-здрава от синджира на неправдата. Насилникът напира да
прекъсне нишката на правдата, но се заплита в нея и погива. Сатаната
искал да унизи праведния Иов, но го въздигнал в небесата. Иов победил тогава,
когато изглеждал безсилен. Сатаната искал да унизи цар Ирод и той, заради
злобата си, не се противил. И когато Ирод изглеждал всемогъщ, погинал. Всичко,
което е от Бога, в този живот изглежда безсилно, но то е по-силно от звездите и
от бушуващите океани. Виж и се научи от тези противоположности, които Бог ти е
дал за поучение: Моисей и фараона, Давид и Голиат, Иов и сатаната, Иерусалим и
Вавилон, трите отроци и Навуходоносор, Даниил и Дарий, апостолите и Рим. И ако
разбереш поучението, което Бог е вложил в тези сияйни като слънце примери,
радостно ще извикаш с дивния Давид: Едни – с колесници, други – с коне, а
ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим (Пслм. 19: 8). И
тогава с ума ще разбереш и със сърце ще приемеш думите на апостол Павел: Бог
избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог
избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните (I Коринт.
1: 27).
Но каква е съдбата на доброто в този свят, какви са неговият път, неговата
привидна слабост и непреодолима сила, не може да се види никъде в историята на
света така ясно, както при самия Господ Иисус. Най-известният се явява като
непознат. Той – Най-праведният, е осъден като неправеден. Той – Най-силният, се
оставил да бъде убит като безсилен. И какво станало накрая? Победа и слава!
Победа и слава за Него, а поражение и срам за онези, които не Го приели, не Го
признали и Го измъчвали. Но истинският край още не е настъпил, а като дойде,
чак тогава ще се видят окончателната Негова величава победа и цялата Негова
слава; и чак тогава ще се видят пълното и ужасно поражение и срамът на Неговите
гонители и мъчители.
Всеки път, когато неприятелите на доброто – Божиите врагове, оплитали мрежа за
Христа, самите те попадали в нея; всеки път, когато се канели да Го унижат,
самите те били унижавани; и всеки път, когато искали да затворят устата Му,
самите те трябвало да замълчат. Наистина, всичко, което правели за Неговото
посрамване, се обръщало в Негова слава и тяхно посрамване. Така било тогава,
така е и днес, така ще бъде и утре, и до края на времената. И днешното
евангелско четиво красноречиво показва какво се случва с хората, които
изкушават Бога, като с това търсят за себе си чест, а за Бога безчестие.
И един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: Учителю, коя заповед е
най-голяма в закона? Това било
последното от редицата на онези изкушения, с които евреите търсели за какво да
се хванат, та да могат да осъдят Христа на смърт. Колко много хората са
отровени от злото! Докато Бог търси, макар и само едно добро дело, и при най-големия
грешник, за да го спаси, хората търсят един грях при най-големия Праведник, за
да го убият!
Най-напред първосвещениците и народните старейшини изкушавали Христа с въпроса:
С каква власт правиш тия неща? И кой Ти е дал тая власт? На което
Христос отговорил с въпрос – дали кръщението от Иоан Кръстител било от небето
или от хората. С този въпрос Господ смутил Своите изкусители, които,
разисквайки помежду си, казали: Ако речем – От небето, ще каже:
Тогава защо му не повярвахте? Но ако речем: От човеците, боим се от народа;
защото всички имат Иоана за пророк. Това изкушение послужило за
слава на Христос и за срам на изкусителите. Защото с това се открило
малодушието на грешниците да кажат истината, и в същото време ни е дадено
поучение, че Иоан е Божий пратеник, и още по-ясно потвърждение, че Господ Иисус
е небесен Самодържец. Чрез това изкушение свещениците и книжниците, които иначе
били помежду си неприятели, се съюзили.
След това фарисеите с някои иродиани застанали пред Христа, изкушавайки Го с
въпроса дали трябва или не трябва да се плаща данък на кесаря? Позволено
ли е да се дава данък кесарю, или не? Господ погледнал монета, върху
която стоял образът на кесаря, и отговорил: Отдайте, прочее, кесаревото
кесарю, а Божието Богу. И това изкушение послужило за слава Христова и
посрамване на изкусителите. Защото с казаните думи Господ поставил още един
необходим камък в зданието на Своето учение, давайки ни чрез това едно полезно
и чудно поучение, а изкусителите посрамил, като разкрил и разкъсал всички техни
примки. При това изкушение се сприятелили старите врагове – фарисеите и
иродианите. Първите се престрували на родолюбци и приятели на народа, а вторите
държали на римляните – господарите на Палестина.
След това садукеите дошли сами при Христос с едно особено изкушение. След като
седем братя умрели един след друг, оставяйки в наследство, според Моисеевия
закон, една и съща жена – на кого тя щяла да бъде жена при възкресението на
мъртвите? На този глупав въпрос, който се струвал на изкусителите особено
майсторски капан за Христа, Господ Иисус отговорил: При възкресението
нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата.
Тъй като садукеите били секта от хора, които от голяма светска „ученост“ не
вярвали нито на Светото Писание, нито в задгробния живот, преблагият Господ
използвал този случай, за да оправдае вярата в задгробния живот и
възкресението, като казал: А за възкресението на мъртвите не сте ли чели
реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Исааков, и Бог
Иаковов“? Бог не е Бог на мъртви, а на живи. Така изкушението на тези
изкусители послужило за полза на Христос и за тяхна вреда. Защото станали явни
незнанието и глупостта на изкусителите и защото, отговаряйки на тях, Господ е
отговорил и на всички нас на един труден въпрос, на който друг не би могъл да
ни отговори. Накрая, след поражението и на садукеите, които гледали на
себе си, а и били смятани от света за големи мъдреци, се събрали най-върлите
неприятели – фарисеите и садукеите, за да нападнат заедно. Един от тях, от
името на всички, попитал Христа: Учителю, коя заповед е най-голяма в
закона? С този въпрос слугите на мрака мислели, че сигурно ще уловят
Христа в грешка и така ще успеят да Го изправят пред съда. Те били потъпкали всички
важни заповеди в Божия Закон, даден им от Моисей, като оставили само две –
обрезанието и празнуването на съботата. Наистина, и това били Божи заповеди, но
не от големите и не тъй празни и безсмислени, както те ги разбирали тогава. Те
мислели, че няма как Христос да не посочи една от тези – или обрезанието, или
съботата, или пък някоя Своя нова заповед. Правили сметка, че ако той каже, че
обрезанието е най-голямата заповед, да Го обвинят в подценяване на съботата;
ако пък посочи празнуването на съботата като най-голяма заповед, да го обвинят
в подценяване на обрезанието; ако пък посочи някоя нова Своя заповед, да го
обвинят в подценяване на древния Божи Закон. Те, скудоумните, не могли и да си
представят, че Христос ще посочи онова, в което те са най-бедни, и като посочи
старото, все пак ще изрече ново.
А Иисус му отговори: Възлюби Господа, Бога твоeго, с всичкото си сърце и
с всичката си душа, и с всичкия си разум; тази е първа и най-голяма заповед; а
втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си. Тези две
заповеди се намират в Стария Завет, но не една след друга, а в две различни
Моисееви книги (Второз. 6: 6; Лев. 19: 18). Те не са поставени в десетте Божи
заповеди, които са основата на целия Закон, даден чрез Моисея, а са упоменати
сякаш мимоходом, поради което на тях се обръща малко внимание. Те не са
поставени случайно между второстепенните заповеди, а по особен Божий промисъл,
защото човешкият род по онова време не бил подготвен да приеме тези две
заповеди. Преди да се влезе във висшето училище, трябва да се мине през
началното. А Моисеевият Декалог представлява началното училище за упражнение и
подготовка за висшето.
Възлюби Господа, Бога твоего. Тази е първата и най-голяма
заповед. Втората заповед произлиза от нея. Но нима бива любов по заповед? Не,
не бива. Но за съжаление заповедта за любовта трябвало да бъде дадена, заради
потъмнялото човешко сърце, забравило естествената любов на човека към Оногова,
Който най-много го обича. И майката не напомня на своето дете за любовта към
себе си, докато нейното дете не я забрави, не я презре, не се озлоби към нея, и
не тръгне по хлъзгавите и криви друмища на светската любов. Тогава любовта към
майката става заповед, и то не толкова заради майката, колкото заради детето.
Никаква заповед за любовта Бог не е дал на ангелите, защото ангелите са
непрестанно при Него, и защото те естествено Го обичат. Срам за целия човешки
род е, че той предизвикал заповедта за любовта. Защото заповедта за любов към
Бога, колкото е заповед, толкова е укор към човешкия род. И всеки, който поне
малко разбира какво прави Бог за него, и че всичко дължи на Бога, трябва да се
засрами, да изпита най-голям срам, задето грешният човек е дал повод за такава
заповед. Защото любовта на човека към Бога е по-естествена, отколкото любовта
на детето към майката. Затова любовта на човека към Бога трябва, и без каквато
и да е заповед, да е по-очевидна от любовта към майката.[1]
Защо детето обича своята майка? Защото чувства любовта на майката към себе си.
А защо човек не чувства любовта на Бога към себе си? Защото сърцето му е
загрубяло и духовният му поглед е помрачен от греха. Христос дошъл в света да
направи човешките сърца чувствителни за финото чувство на любовта към Бога, да
се отворят помрачените духовни очи на човечеството. Христос Господ дошъл, като
най-ярък израз на постоянната Божия любов към човека, отново да разпали изгасналия
огън на любовта в сърцата на Божиите деца и онова, което някога за хората било
съвсем естествено, както е за ангелите, но с времето станало неестествено, да
го направи отново естествено. Когато майката не обича детето, нима детето би
могло да обича майката? Ако Бог не би обичал човека, нима човекът би могъл да
обича Бога?
Но
Бог, преди и след сътворението, обича човека; оттук произлиза и естествената
любов на човека към Бога. В Своята божествена молитва, преди страданията,
Господ Иисус се обръща към небесния Отец: Да познае светът, че Ти си Ме
пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби (Иоан 17: 23). Каква
благородна и утешителна проява! Бог има такава отеческа любов към нас –
грешните и нечисти човеци, каквато и към Своя Единороден Син! За онези, които
могат да познаят и почувстват дълбочината и неугасимия пламък на тази
божествена любов, не е необходима никаква заповед за любовта. Напротив, те биха
се срамували, ако би им се заповядало да обичат Бога, т.е. да отвръщат на
любовта с любов. Апостол Иоан, който поставил главата си на гърдите на Господ и
своя Бог, и който най-добре е почувствал дълбочината и сладостта на
божествената любов от самия непресъхващ неин извор, пише: Деца, да имаме към
Него любов, защото Той по-напред ни възлюби (I Иоан 4: 19; 4:
10). Виждате какво пише! Това не са майсторски избрани и съставени думи на
светски мъдреци, а онова нашепване в трепетното сърце на оногова, който с пълни
шепи пиел вода от извора, и който с радостно въодушевление използва
най-обикновени думи, за да изкаже неизказаната Божия любов.
Чуйте
сега как един друг апостол, който първо ненавиждал и преследвал Христа, пише за
любовта: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или
гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? И продължава: Както
е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане“. Но
във всичко това сдържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби.
Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили,
ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще
може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ (Рим.
8: 35 – 39). Мисля, че откакто свят светува, нито един човек не е изразил
по-силно своята любов. И това не е любов по заповед или заради заповед, а това
е любов естествено проявена от любов; пламък, който се е запалил от по-голям
пламък. Заповедта е дадена за онези, които много отдавна са заслужили наказание
заради равнодушието към любовта, заради изкореняването на любовта и въпиющата
неблагодарност към Бога. Нито Христос, нито апостолите, нито всички войнства,
обичащи Бога на небето и на земята, не са могли по-добре да обяснят заповедта
за любовта към Бога, нито да посочат по-силна мотивация за изпълнение на тази
заповед, извън обикновеното напомняне, че Той ни възлюби, и че Той по-напред ни възлюби. Могат да се
напишат, и вече са написани, цели книги с доказателства за Божията любов към
нас и за причините на нашата любов към Бога. Целият сътворен свят – видим и
невидим – е доказателство за Божията любов към нас; цялата природа и нейното
устройство, слънцето и звездите, годишните времена, преминаването на човешкия
живот пред окото на Провидението, Божието дълготърпение към грешниците, тихата,
но могъща подкрепа за праведника, и всичко останало, което не може да се изброи
или нарече, доказва Божията любов към нас.
Но
и защо да се изброява и нарича, когато е достатъчно само да се каже, че Бог ни
обича, че Той по-напред ни възлюби! Слизането на Сина Божий между
хората, Неговото дело и Неговите страдания за човешкия род надминават със
своето величие и блясък всички останали доказателства за Божията любов.
Неговите уста са ни казали, че Бог ни обича като Него; Неговото учение е
показало това; Неговите дела свидетелстват за това; Неговите страдания са
запечатали това. Затова Неговата заповед за любовта трябва преди всичко да
стане в нашите сърца неотделимо естествено чувство, подобно на любовта на
детето към майката, подобно, но много по-силно.
Защо Господ е заповядал да възлюбим Бога с всичкото си сърце и с всичката
си душа, и с всичкия си разум? Първо – за да усили тази заповед, повече
да я запечата в паметта на хората. Второ – за да покаже, че любовта към Бога
изключва всяка друга любов, всяко разделяне на любовта, всяко служение на двама
господари – на Бога и на мамона. Но има и още една тайнствена, вътрешна
причина. Бог е Троица – Отец, Син и Дух Светий, в Единица. И човек е троичен –
от сърце, душа и ум. И Отец обича човека, и Синът обича човека, и Дух Светий
обича човека. Бог обича човека. Затова е дадена заповед и човек да обича Бога.
Когато една част от човека обича една част от Бога, тогава любовта не е пълна.
Не, такава любов въобще не е любов; защото разделеният човек не е човек, и
разделеният Бог не е Бог. Когато някой каже, че люби Отца, но не знае за Сина и
Дух Светий, той няма любов към Бога. И когато някой
каже, че люби Сина, но не знае за Отца и Дух Светий, той
няма любов към Бога. И когато някой каже, че люби Дух Светий, но не знае за
Отца и Сина, той няма любов към Бога. Защото той не познава Бога в пълнота.
Така също няма любов към Бога онзи, който каже, че обича Бога само със сърцето,
или само с душата, или само с ума. Защото той не познава в пълнота себе си,
нито познава любовта. Любовта, истинската любов – а не онова, което светът
нарича любов – е от пълнота към пълнота.[2]
Виждате
ли как – с дълбокото си и неизчерпаемо съдържание тези заповеди опровергават
всички ереси против троичността на Бога в единица. И още – как се превръща в
прах цялата половинчата и дребнава психология на някои учени в днешно време,
които разделят вътрешния човек и го правят безкрайно нищожен и нещастен.
А втора, подобна ней, е: възлюби ближния си
като себе си. Не казва: „равностойна на нея“, а подобна ней.
Т.е. и втората заповед се отнася за любовта, но не за любовта към Твореца, а
към творението. Обичайки своята майка, детето обича всичките ѝ дела, и всичките
нейни накити; особено пък, обичайки своята майка, детето обича и своите братя и
сестри. Любовта към майката усилва любовта към братята и сестрите. Който има
любов към своите родители, естествено ще има любов и към своите братя и сестри;
който пък няма любов към родителите, рядко може да има любов към своите братя.
Също така, който има любов към Бога, ще има и любов към хората като към свои
братя в Бога; който пък няма любов към Бога, той може да мами само себе си, че
има любов към хората. Такъв човек, в най-добрия случай, може да изпитва към
хората само известно, неясно съжаление, чийто извор е самосъжалението. Макар,
че тази заповед е изречена в Стария Завет, тя, в Христовите уста, е съвсем
нова. Защото Господ на друго място казва: Нова заповед ви давам, да
любите един другиго; както ви възлюбих (Иоан 13: 34). Първо – нова е
затова, защото я е изрекъл Онзи, който в историята на света е проявил
най-голяма любов към хората; и второ – затова, защото разбирането за ближния е
разширено далеч извън оградата на еврейския народ и е разпростряно върху всички
хора. Обичайте враговете си – казал Христос, – Защото, ако
обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? (Мат. 5: 44 –
46). Той не оставя ли Своето слънце да грее и над вашите врагове? И
не праща ли дъжд и на онези, които не ви обичат? В твоята власт е да обичаш
заради Бога всички хора, а в Неговата е след това да отдели праведниците от
неправедните.
Нашите ближни са видимото поле, на което ние показваме своята любов към Бога.
Върху кого ще се излее нашата любов към Бога, ако не върху хората, които живеят
с нас на земята? Бог се трогва от нашата любов към съседите ни подобно на
майка, която се трогва, като чувства любовта на някой чужд човек към нейното
дете. Толкова е необходимо да проявяваме любовта си към Бога чрез хората около
нас, че апостолът на любовта нарича лъжец онзи, който каже, че обича Бога, а
мрази своя брат: Който каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е
(I Иоан 4: 20). Нашите ближни са училище за нас, в което се упражняваме в
най-съвършената любов – любовта към Бога. Всяко дело на любовта, което направим
за някой човек, повече разпалва любовта към Бога. А в какво трябва да се състои
нашата любов към ближните, това най-ясно е показано както от страна на Господ и
Неговите свети апостоли, така и от цялата войска на Божиите угодници,
богоносните отци и мъчениците. Но най-важните дела на любовта са милосърдието,
прощаването на обидите, молитвата за другите, подкрепата на слабите, смирението
на гордите, вразумлението на неправедните, поучаването на неуките, изтъкването
на техните добродетели, утаяването на чуждите немощи, защитата на угнетените,
саможертвата за другите. Никой няма любов по-голяма от тая – да положи
душата си за своите приятели (Иоан 15: 13). Но ако някой върши, и
най-вече се пожертва, от някакви други подбуди, а не от любов, неговата жертва
не струва нищо. (Коринт. 13: 3 ). Който има любов, има всичко и е изпълнил
целия закон.
Накрая да споменем и за дълбокото разбиране на апостол Павел за Христовата
Църква, от което неминуемо и естествено произтича любов към ближните: Всички
вярващи сме членовете на Христа, живи членове на Тялото Христово
(Ефес. 4 и 5 гл; I Коринт. 6: 15). Всички възрастваме в един голям и жив
организъм, в едно небесно тяло, чиято Глава е Христос. Щом това е така, тогава
трябва с любов един другиму да си помагаме във възрастването и напредъка.
Когато един член на тялото напредва, това е за доброто и ползата на цялото
тяло. Оттук – нашата любов към ближните служи както на тяхното здраве, така и
на нас самите. Наистина, любовта е здраве, омразата – болест. Любовта е
спасение, омразата – гибел.
И така, тези две заповеди са най-големите в Божия Закон, и по-големи не е
имало, и няма по-големи на земята. Това е царски закон (Иаков 2: 8), на който
се крепи небето, и с който се спасява земята. На тия две заповеди се
крепи целият закон и пророците. Бог от любов дал на Моисея Закона и Той
със Своята любов вдъхновил пророците. Може да се каже, че първите четири
заповеди в стария закон се отнасят за любовта към Бога, а останалите шест – за
любовта към ближните; но все пак всичките десет древни заповеди са само сянка
на Христовия закон за любовта. Още може да се каже, че всяко добро, което
човекът е в състояние да извърши, произлиза от любовта към Бога и от любовта
към ближните. И най-после, може да се каже, че всички грехове, които са
извършвани, и които сега се вършат, са грехове или против любовта към Бога, или
против любовта към ближните. Ако се отиде и по-нататък в размишления за
дълбочината и широтата на тези две божествени заповеди, спокойно може да се
каже, че на тях се крепят небето и земята, целият сътворен свят – ангелският и
материалният. Ето какво постигнали със своите изкушения съюзените Христови
врагове! Ето каква блестяща искра изхвръкнала от злобния удар в камъка! Те
възнамерявали да унизят и смутят Христа, но унизили себе си до мръсен прах, а
Христа въздигнали на престола на вечния Законодател. И тъй, това последното
изкушение дало възможност на Христос да прослави безкрайно Себе Си, а на всички
нас да принесе най-скъпоценна полза, възвестявайки ни заповедите за любовта.
След такъв Христов отговор Неговите врагове замълчали. Никой вече не
дръзна да Го попита. И не само това, а според разказа на евангелиста
Матей, онзи законник, който задал въпроса на Господа, почти станал Христов
последовател и Господ му казал: Не си далеч от царството Божие.
Защото изкусителят, като чул неочаквания отговор на Спасителя, не могъл да се
въздържи да не извика: Учителю! Ти право каза!, добавяйки още от
себе си, че любовта към Бога и ближните е повече от всички всесъжения и
жертви. Онзи, който мислел да победи, бил победен; и онези, които
мислели да посрамят [Христа], останали посрамени. След това никой вече не
смееше да Го пита. Сега вече дошъл ред Христос да ги
пита. И Той ги запитал: Какво мислите за Христа? Чий син е? Отговарят Му:
Давидов. Казва им: как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки:
„рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите
врагове подножие на нозете Ти“? И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава
Той му е син? С тези въпроси Господ искал първо да каже, че Той е
Христос; второ – да покаже, че онези, които очакват Христос като земен цар от
Давидовото коляно, Който ще прогони римляните и ще направи Израил силно земно
царство, се заблуждават; трето – че Неговите изкусители са Негови врагове; и
четвърто – че онези, както и сегашните врагове на Христа, които ще дойдат, и
които са дошли, ще бъдат победени и наказани. Те му отговорили: Давидов.
Това е всичко, което знаели. И Господ Иисус бил от Давидовия род. Значи, според
техния закон – Син Давидов. Но ето, даже пророк Давид не мислел за Месията като
за свой Син единствено по кръв, иначе не би Го нарекъл свой Господ. Защото къде
се е чуло един праотец да нарича своя потомък Бог? Но Давид, със своя дух,
видял и познал двете естества на Христа – човешкото и божественото, и отново с
духа си Го нарекъл свой Господ. Много отдавна, Давид със своя пророчески дух,
схванал тайната на въплъщението на Сина Божий и я разбрал много по-добре от
фарисеите и садукеите, които с очите си виждали Христа. Предстояло Христос да
се роди от неговия род и Той, по плът, се родил от Пресвета Дева Мария, Която
била от Давидовия род. Но предстояло Той да дойде и като предвечен Син Божий
със Своето божествено естество. И Той дошъл като такъв. Господ посочва
Давидовите думи, не за да ги коригира, а за да Ги потвърди. Всичко, което Давид
провидял и пророкувал, е вярно. Всичко се сбъднало, както е написано. Обещаният
от Бога и очакван от хората Спасител дошъл на земята и като Син Давидов, и като
Син Божий. След Своето Възкресение и Възнесение, Той, наистина, седна
отдясно на престола на величието във висините (Евр. 1: 3). И наистина,
всички Негови врагове паднали пред нозете Му. И не само това, ами добил власт
над всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което
именуват не само в тоя век, но и в бъдещия (Ефес. 1: 21).
Сега
с това тайната е разкрита, но тогава не била. Затова, като че ли Господ не
говори от Свое име, а посочва Давидовото пророчество, което трябвало да е
известно на евреите. Разбира се, думите им били известни, но смисълът на
казаното и написаното бил далече от тях. Господ не им казва нищо от Себе си, а
ги пита за смисъла на Закона, затова, че и те са Го питали нещо от Закона, а
именно: коя заповед е най-голяма в закона? На техния въпрос Той
отговорил добре, ама те не могли и дума да отговорят. И никой не можеше
да Му отговори ни дума. И така станало явно, че Той познава Закона, а
те не. Господ знаел не само написаното в Закона, но и духа, и живота на Закона;
а те знаели само написаното в Закона, без духа и живота му; та затова,
всъщност, не знаели нищо. И онова, което знаели, било само за тяхна гибел и във
вреда на народа, който ги слушал.
И от тоя ден никой вече не дръзна да Го попита. От споровете с
Него в тях се вселил страх, защото Той винаги постигал победа над тях. Те,
значи, не могли да го хванат на дума, та да могат да Го осъдят. Затова сега ще
оставят думите и ще се облегнат на среброто и златото. Само че за тях
временният им успех ще бъде прискърбен. Защото това последно и най-долно
средство ще даде обратен резултат, както до това довели и всички изкушаващи
думи. То ще донесе окончателната и пълна победа на Христа, а на тях – неотразим
удар и вечна гибел. Защото едва три дни ще минат, откакто заплатили на
наемниците да заловят Христа и да лъжесвидетелстват против Него, а ето, ще
трябва да платят и на пазачите, за да не разгласяват за Христовото Възкресение. Хиляди
пъти е по-добре [човек] да не се ражда, отколкото да се роди и да въстане срещу
Бога. Всеки, който иска да посрами Бога, посрамва себе си, а на Бога, така да
се каже, дава повод да се прослави повече. И това е дивно в очите ни. Господу
нашему Иисусу Христу да бъде слава и хвала, сега и винаги и вовеки веков. Амин.
[2] Премахни в себе си всяко разделение; нека целият човек да е
съединен в едно и всецяло да е устремен към Бога (Св. Игнатий Брянчанинов, Съч.
т. IV, бес. 22. На Възкресение).
Преп. Симеон Нови Богослов посочва удивителни примери на любов към ближния,
които същевременно кратко и ясно изразяват същината на любовта: „Аз познавам
човек – казва той, – който час плачеше за този или онзи (грешник), след това
час биеше себе си по лицето и гърдите за спасение, понякога за час поставяше
себе си на мястото на грешника, който е съгрешил с дума или дело, и
представяйки си самия себе си като извършител на греха на своя брат,
изповядваше пред Бога този грях, и молеше за прошка, като при това обилно
проливаше сълзи. Познавах и един друг човек, който много се радваше на онези,
които се подвизаваха, усъвършенстваха се във всяка добродетел и преуспяваха в
доброто, и беше уверен, дори повече от тях, че те ще получат награда за своите
добродетели и подвизи; и скърбеше и се съкрушаваше заради онези, които
съгрешаваха с дума или дело, и така силно, като че не се съмняваше, че ще
отговаря за всички тях и ще бъде хвърлен в пъкъла. Познавам и такъв, който така
силно желаеше спасението на своите братя, че много пъти с горещи сълзи молеше
Бога те да бъдат спасени, или и той, заедно с тях, да бъде предаден на мъки.
Движен от богоподобна гореща любов, той никога не пожела да бъде спасен сам,
без своите братя. Защото така, чрез съюза на светата любов в Духа Светаго, се
беше съединил духовно с тях, че не желаеше и в Царството небесно да влезе без
тях“. Преп. Симеон нарича това: „богоносна, съвършена любов към Бога и
ближния“. Слово 54. (бел. авт.).
Източник
Няма коментари:
Публикуване на коментар