Не си прави кумир

Втората заповед гласи: Не си прави кумир. Ние постоянно си създаваме кумири. Преди всичко кумир за нас сме самите ние. Обичайната цел на нашия живот е да си подготвим място на Земята, достойно за такъв кумир, каквито сме самите ние. В това преминават години от нашите грижи и труд. В душевен план кумири са онези увлечения, заради които забравяме Бога и загубваме благодатта. Всички наши мечти и блянове са непрекъснато създаване на кумири. Нашата фантазия като художник рисува съблазнителни картини на кумири за нашите страсти. Кумир може да ни стане човек и страстната влюбеност - това е точно създаване на кумир. Влюбеният прилича на правещ идоли от късчета дърво и камъни. Този идол, създаден от неговото въображение, той украсява, а после му се покланя и му служи. Човек е образ и подобие на Бога. Дадена ни е заповед да обичаме човека; но да обожаваме човек - понякога до състояние на някакво безумие - значи да си правим кумир от кълбо плът и кости, което някога ще се превърне в тлен и прах. Кумир може да бъдат парите, на които човек в своята самозаблуда приписва непобедима мощ. Кумир може да бъде науката: повечето учени, предполагащи, че със силите на науката може да се спаси човечеството, си правят от нея кумир, който противопоставят на Живия Бог, при това те самите влизат в ролята на жреци на това „божество на интелекта“. Кумир може да бъде изкуството, което служи не на славата Божия, а на обожествяването на този свят и на човешките страсти. Кумир за родителите може да станат собствените им деца, заради които те понякога са готови в буквалния смисъл да продадат душата си на дявола.

На едно място в Свещеното Писание е написано: „Идолите са нищо“, а на друго: „Идолите са бесове“. Сам по себе си идолът е духовна измама, пустота, но тази пустота, този духовен вакуум запълват тъмни сили. Затова човек, привързан повече към творението, отколкото към Твореца, се намира под влиянието на демонични сили. Казано накратко, душевният план на втората заповед е проверка на сърцето: дали няма в него прекомерна привързаност или ненавист, които отнемат от него мястото на Самия Бог, когато, образно казано, престолът на душата доброволно се отдава на невидим звяр.

Характерно е как примитивните народи са изобразявали своите богове. Техните идоли имат вид на чудовища, някакви фантастични животни, с щръкнали напред бивни и извити като на хищни птици нокти. Ако пък имат човешки облик, то приличат на изображения на демони с изпъкнали очи, оголени зъби, сякаш тези идоли са готови да се нахвърлят върху жертвата си и да я разкъсат на парчета. Идолите на нашите страсти са също така отвратителни, страшни и безобразни като божествата на езическите племена. Колкото и да ги украсяваме, истинското лице на тези идоли е безмилостно и жестоко като на духовете от подземния свят. Те измъчват своята жертва, забиват ноктите си в нея, но на заслепената жертва въпреки това й се струва, че те са й най-скъпото на света. Когато времето на изпитания разбие тези глинени богове, душата изпада в такава печал, че вече й се струва, че е по-добре да умре, отколкото да вижда нищетата и позора на своите кумири.

Христос не може да бъде вкаран в пантеон - в храма на всички богове. Благодатта не може да влезе в душа, в която царстват страстите. Затова втората заповед ни учи да откъснем от сърцето си онова, което му е станало по-скъпо от Бога; да откъсваме с болка, както режат и изгарят поразеното от гангрена тяло.

В духовен план втората заповед говори затова, че духът на човека трябва да стане храм на Бога. В олтара не може да се внася нищо несвещено, то трябва да бъде изоставено извън неговите предели. Когато по време на молитва възникват помисли и образи, то това означава, че предишните кумири, които отново оживяват, пак зоват при себе си. И в това отношение заповедта Не си прави кумир говори за необходимостта в молитвата да отречем своя ум не само от греховното, но и от земното и временното.

Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин