Третата заповед ни учи: Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог. В прякото си значение името на Господ като светиня не бива да се използва във всекидневните разговори, тоест без чувство на благоговение пред Tози, Който е сътворил два свята -видимия и невидимия. Името Божие става огнено възмездие и наказание за тези, които се кълнат лъжливо в него, обръщат го на шега или придружават споменаването му с ругатни. Когато произнасяме името Божие, то сякаш докосваме с пръсти хитона Му. Когато произнасяме името Божие, всевиждащото око на Господ е устремено в сърцето ни. Името Божие трябва да се произнася с такова благоговение, с каквото се покланяме на иконата и я докосваме с устни. Може да се каже, че името Божие е словесна икона на Този, Който е над мисълта и словото, Който е вечен и безконечен, Който е непостижим за мисълта и неизразим с човешки език.
В душевен план нашето сърце трябва да стане основа, на която е написана иконата на Бога като негово име. Тук има двустранен процес: животът на човека подготвя сърцето му за молитва, а молитвата освещава живота на човека. Древните отци са нямали книги за Исусовата молитва, но са имали чистота в сърцето и помислите, която е привличала към себе си Божията благодат и самата благодат се е молила в техните сърца. Те сякаш са се вслушвали с благоговейно изумление към неизречените слова на тази духовна молитва. Самият Господ е бил учител на това действие. Нечистотата и лукавството на нашето сърце са главно препятствие за Исусовата молитва. Нашият живот не съответства на молитвата, както е трудно да се изрисува икона на повредена, неравна, покрита с пукнатини дъска. Затова - независимо от всички книги, в които е отразен опитът на светите отци, преуспели във вътрешната молитва, тя не се привързва към нашето сърце. Без да поправим своя живот, а само повтаряйки думите на молитвата, ние искаме да съвместим несъвместимото. И беднякът може да покани царя в своята убога колиба, но ние призоваваме Бога в жилището на душата си, пълно с мръсотия, смърдящо от нашия мисловен разврат, където се блъскат мисли и образи, родени от злоба и ненавист, приличащи на ругатни и сбиване на пияници. В тази мръсотия, с която не искаме да се разделим, ние каним Царя на царете! Затова молитвата, „откъсната“ от нашия живот, остава нечута и безплодна.
Розата не може да се прихване сред камениста почва: нейният корен изсъхва и цветовете увяхват. Човек се труди над молитвата, но не вижда резултат и затова най-често я изоставя. Той копае кладенец в пясъците на пустинята и не може да стигне до водата; от целия му труд остава само купчина изкопана пръст. Тук нашата грешка се състои в това, че възприемаме молитвата като нещо абстрактно по отношение на собствения си живот, докато всъщност молитвата - това е изпит, а животът - подготовка за него. Спасението се извършва във взаимодействие с Божествената и с човешката воля. В този смисъл не само човекът не може да се спаси без Бога, но и Бог без човека не може да го спаси. Творецът на света е дал на човека вътрешна нравствена свобода и не взема Своя дар назад. Всесилният и Всемогъщият сякаш се е ограничил пред човешката личност; Той е дал на човека възможност за избор и направление на неговата воля. В това е богоподобието на човека, в това е неговото величие и отговорност. Но в това се таи и метафизическата опасност от свободата.
Човек, който се моли, но не променя своя живот, сякаш се надява, че Бог Сам ще го спаси, защото самата молитва ще се превърне в „спасение по необходимост“. Затова тук човека го очаква неуспех, може да се каже - духовен крах. Молитвата се превръща само в съчетание от думи, а думите - в съчетание на звукове. Молитвата трябва да бъде съпътствана от постоянно чувство за покаяние, тоест - от недоволство от своя живот, осъждане, отхвърляне и желание да се започне нов живот. Това желание трябва да има волеви характер, трябва да има решимост то да се въплъти в дела и постъпки. Във всяка житейска ситуация човек трябва да си мисли: „А как ще се отрази това на моята молитва? Ще придобия ли благодат, или ще я изгубя?“. Накратко, целият ни живот трябва да бъде фон на молитвата.
Човек трябва непрекъснато да пречиства своето сърце от помислите и страстите. Без пречистване на душата, без постоянна вътрешна работа над себе си преуспяването в Исусовата молитва е невъзможно. Такъв разрив между живота и молитвата ще прилича на безплодния труд на човек, който черпи вода от дълбок кладенец с продупчена съдина, но водата изтича от нея и съдината остава празна.
Духовният план на третата заповед е отразен в апокалиптичен образ: на белия камък, тоест на покайващото се сърце, където вътрешните сълзи измиват мръсотията на страстите. Светият Дух пише ново име. За такава душа името на Исус Христос винаги е ново то ѝ се открива в нови дълбини, в нова красота, в своята вечна неповторимост. Белият камък означава възможното за човека отричане не само от греховните, но и въобще от суетните помисли, от това, което е извън Бога, от онова, което по своята природа е чуждо на душата. Белият камък с изписаното върху него тайнствено име което никой не знае, е символ на душата, пречистена от мислените и чувствените грехове, в която се отразява като светлина името Божие.
Да се изпълни третата заповед - това означава да направиш Исусовата молитва главно дело на своя живот и да изпълниш с нея всичкото време на земното си битие и пространството на своето сърце.
Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин
Няма коментари:
Публикуване на коментар