Аз съм твоят Бог

И така, да се обърнем към първата заповед, дадена на Мойсей на Синай: Слушай, Израилю; аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямаш други богове пред лицето Ми. Тази заповед, както и другите, има три плана. Думата „слушай“ в буквален смисъл означава: „изучавай, чети, повтаряй, пази в паметта си Моите повели“. Това е първият, външният план. Във втория, душевния план слушай означава: „слушай съвестта си, направи тези заповеди стълб на живота си“, стълб, на който се нанизват делата, думите и помислите на човека.

Заповедите са своего рода пробен камък, с чиято помощ човек може да определи кой му внушава една или друга мисъл: благодатта, собствените му страсти или демонът. Заповедите са филтър, през който се пречиства непрекъснатият поток на нашите помисли; горнило, в чийто пламък металът се отделя от шлаката - от мръсотията на страстите. Заповедите са прозорец, през който душата на човека трябва да гледа света. Другояче казано, в душевен план вниманието на човека към заповедите означава организиране на духовния му живот на основата на тези заповеди. Тук още нямаме пълно отричане от света, а стремеж чрез този свят, в който човек се намира и който преживява душевно, да служи на Бога. Тук няма отрицание, а облагородяване на интелектуално-емоционалната сфера на душата, по-точно - на съдържанието, което тя получава чрез чувствата. Третият план е духовен. Думата , тоест „възприемай“, трябва да бъде обърната към най-важното, към това, което се намира отвъд пределите на пространството, материалното и времето. Истинският живот на човека - това са откриващите се пред него хоризонти на вечността, това е такова състояние на душата, когато тя по време на общуването с Бога не само се бори като с врагове със страстните и греховните чувства, но и желае да забрави всичко временно и тленно, онова, което подлежи на унищожение и смърт, и да живее и диша единствено с Tози, Който е над света и над всичко. Тук вниманието означава пребиваване на ума в Бога чрез призоваване на името Божие, в което като символ е отразено символизираното. Името Божие е вътрешният път на душата към безкрайната цел, тази, която няма нито граници, нито завършек. Затова Слушай, Израилю означава: „Отречи се от това, което стои между теб и Бога; тук, на земята, живей във вечното, ненавиждай онова, което тe отделя от Бога, преодолявай влечението си към този свят, който привлича душата, както земята притегля тялото“. С други думи, духовният план на повелята слушай или „възприемай“ означава оставане на ума в името Божие, както в неподвижния център на въртящото се колело на космическото битие — в тази единствено твърда вътрешна опорна точка. Ако разглеждаме съсредоточено една точка, то всичко останало се разплува и сякаш изчезва от полезрението ни. Божественото битие трябва да е за нас по-реално от реалността на собственото ни съществуване в този преходен живот. Затова думата слушай в духовен смисъл означава смърт за света и възкресение за Бога, себеотричане и ново себеоткриване в Бога.

Аз съм твоят Бог. Да нямаш други богове освен Мене. В буквален смисъл, който се явява фундаментален за следващите построения, това е заповед за истинската вяра в Единия Бог и Неговото откровение; това е принадлежността към Църквата като към духовно царство, в което действат благодатта и Божията сила. Допреди Рождество Христово това е била старозаветната църква, сега - новозаветната, която се е съхранила и се съдържа във вероизповедална чистота като Православна Църква. Бог се разкрива чрез догмите на вярата, църковните Тайнства и обреди, докосвайки чрез тях с душата на човека. Църквата е единственият истински път към Бога, затова без нея вярата в Единия Бог - това е вяра в „едната неопределеност“.

Да нямаш други богове освен Мене. Това е забрана да се търси истината извън Църквата. В учението на еретиците ликът на Бога се представя изкривено и затова самите свещени имена на Божеството престават да бъдат символи, чрез които душата се приближава до Бога. Лъжливият образ на Бога — това е лъжлив бог, дори да го наричат Йехова или Христос. В душевен план Аз съм твоят Бог означава установяване в живота на човека на съвършено определена ценностна скала, върховното място в която принадлежи на Бога. За съжаление много често нашето душевно състояние прилича на някаква полувяра, на постоянно удължаван компромис. Ние вярваме в Бога, ние принадлежим към Православната Църква и в този смисъл не се покланяме на други божества, но Господ не заема главно място в нашия живот, той не Му е отдаден изцяло, а само някаква част от него. Ако беше възможно да се заснемат на кинолента нашият вътрешен живот, нашите помисли и чувства, и да ни ги покажат, то щяхме да видим какъв хаос цари в душите ни и колко малко място принадлежи в тях на Бога. Дори когато сме на молитва до нашето съзнание едва-едва достига смисълът на молитвените думи. Тези думи потъват като в някакъв поток в инерцията на всекидневния ни живот. Сама по себе си молитвата е средство за общуване на душата с Бога, но при нас тя почти винаги остава форма без вътрешно съдържание, остава сякаш „изключена“ от разума и сърцето. В това отношение ние сме дори още по-непоследователни от невярващите. Те отричат Бога и го зачеркват от душата си, а ние признаваме Бога, но при това му отреждаме място в някакво ъгълче на съзнанието си, като че в някаква тясна стаичка под покрива, и продължаваме да живеем същия чувствен, страстен живот. При това може и да се въздържаме от тежки грехове, но вътрешно ги преживяваме и ги извършваме, така да се каже, пред лицето на Бога, Когото призоваваме. Тук в душевен план думите Аз съм твоят Бог са призив за вътрешна борба за това душата ни постоянно да усеща Божието присъствие, да чувства своята зависимост от Бога, да вярва в Неговото могъщество и Промисъл. Ако има Бог, значи всичко е в неговата власт, а при нас се получава парадокс: ние казваме, че има Бог, но не вярваме, че всичко Му е подвластно, и затова винаги живеем в тревога и безпокойство. Казваме, че има Бог, но си го представяме като спящ или забравил за нас. Ние вярваме в Бога, но когато е необходимо реално изпълнение на волята Божия, се оказва, че не се доверяваме на Бога. За нас е страшно да се отречем от собствените си представи и изцяло да се осланяме на Божията Промисъл: това означава за нас да загубим привичната опора (макар че точно светът не ни дава всъщност никаква опора) и със затворени очи да се хвърлим от високото някъде долу. Ето защо ние призоваваме Бога и същевременно се боим да Му се доверим изцяло и напълно да се отдадем на Неговата воля. Може да се каже, че в душевен план първата заповед за нас е завет да приемаме словата от Свещеното Писание като повеля, насочена към нашата душа, повеля, която непременно трябва да бъде изпълнена.

Духовният план на първата заповед се съдържа в това, че Господ иска да се възцари в нашето сърце, в осъзнаването на това, че човек не е създаден за този свят, където всичко завършва със смъртта както течението на реката се прекъсва от водопада, който разбива сред камъните всичко живо, което е понесло със себе си неговото течение, - а за вечността, така че човекът, образ и подобие Божие, покорявайки се на Бога, да общува с Него. Целият свят е нищожен в сравнение с Божеството, както точката в сравнение с безкрайността. Затова вярата в Бога, Който е сътворил света и надсветското битие, времето и вечността, Който иска да допусне човека в духовен съюз със Себе си и да му даде участие в Божествения живот, трябва да прероди човека, да промени живота му. Тази вяра трябва да отхвърли от живота на човека всичко, което отвлича от Бога, да съкрати неговите потребности и дела до най-необходимото, до някакъв минимум; за най-важно, постоянно дело човек трябва да смятa молитвата, която разкрива на душата Божествената светлина, също както когато той самият се събуди сутрин, отваря жалузите прозорците си и слънчевите лъчи огряват жилището му. Молитвата дава възможност на Бога да действа в душата на човека. Ако Господ Бог е нашият Бог, то заради Неговото величие и достойнство, заради Неговата неизразима мистическа красота и богатството на дадените от Него обещания, които надвишават човешката способност да ги възприеме, главното ни дело трябва да бъде именно вътрешната молитва, а всичко останало в живота е призвано да служи само като подготовка за нея. Молитвата - това е отговор на въпроса кой е нашият владетел - Бог или светът. За езичниците космосът е бил бог. И ако ние сме привързани към нещо повече, отколкото към Бога, или се страхуваме от нещо повече, отколкото от Бога, значи нашето сърце принадлежи на „чужд бог“. Ако сме забравили за вътрешната молитва и се задоволяваме само с външната, недостигаща до нашето сърце, то значи Бог е престанал да бъде Богът на нашето сърце.

И така, духовният план на първата заповед е да се стараем постоянно да творим Исусовата молитва и да съединяваме сърцето си с Бога чрез Неговото свято име. Господ е всемогъщ, но Той иска доброволно да Го приемем като Цар на душите си, а това означава за нас непрекъсната борба с демона и със света.
Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин