Св. Николай Велимирович
Евангелие
за умножаването на хляба в пустинята
Мат.14:
14 – 22, Зач. 58
Всевишният Бог всичко, което твори, Го твори целесъобразно. В неговите дела
няма нищо безцелно, непотребно и излишно. Защо някои хора се мотаят така
безцелно и вършат толкова безцелни неща? Защото не знаят целта на своя живот,
нито къде отиват. Защо някои хора се претоварват от непотребни грижи и едвам
пълзят под камари от излишни дела? Защото не знаят онова, което единствено е
потребно. За да събере разсеяния човешки ум, за да изцели раздвоеното
човешко сърце и за да събере в едно разстроената човешка сила, Господ Иисус
посочва на човечеството от началото до края една и само една цел – Царството
Божие. Ах, кривогледият човек гледайки на две страни, не вижда нито една! Ах,
как е безцелен животът на ума, насочен към много цели! Как безчувствено е
раздвоеното сърце! Как е немощна разпиляната сила на волята! Само
едно е потребно – Царството Божие! В тази единствена точка Чудотворецът Христос
се трудел да насочи погледа на цялото човечество. Който гледа към тази
единствена точка, има една мисъл – Бог, едно чувство – любов, един стремеж –
доближаване до Бога. Блазе на онзи, който така се е съсредоточил – той е
подобен на лупа, която събира слънчевите лъчи така, че може да запали огън.
Думите, които Господ казал на Марта: Марто, Марто, ти се грижиш и
безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно (Лк. 10: 41 – 42),
всъщност са изречени като укор и като напомняне към човечеството. А пък
едно е само потребно, т.е. Божието Царство (Мат. 6: 33). Всичко, което
е казал Господ, и всичко което е извършил, е насочено към една точка и в тази
единствена цел. В тази единствена точка е съсредоточен целият пламък, който
свети на пътниците, заблудили се из клисурите и водовъртежите на временния
живот. Всичко при Господ е целесъобразно – т.е. всичко е насочено към онази,
най-висока, една-единствена цел – всичко е уместно и всичко е необходимо и
потребно, както казаните думи, така и извършените дела. Няма нито една излишна
дума, нито едно нецелесъобразно дело! И колко са плодотворни Неговите думи и
дела! Милиони и милиони пъти всяка Негова дума до ден днешен принася
многократен плод. И как сладък и благоуханен е този плод!
Защо Господ не е претворил камъните на хляб тогава, когато сатаната искал това
от Него, а по-късно, на два пъти, когато народът около Него бил гладен, Той от
малко хляб сътворил огромно количество, така че останало повече, отколкото било
преди яденето му? Защото първото чудо било нецелесъобразно, непотребно и
излишно, а второто било целесъобразно, потребно и уместно.
Защо Господ, когато фарисеите искали от Него
знамение от небето, не им дал, а впрочем, Той при безброй случаи е показвал
небесни знамения чрез невижданите чудеса над болни, прокажени, бесновати,
боязливи и мъртви? Отново, защото всяко знамение от небето, пред завистливите и
суетни фарисеи било нецелесъобразно, непотребно и излишно, докато в останалите
случаи е било целесъобразно, потребно и уместно.
Защо Господ не премествал планини от едно място на друго и защо не ги хвърлял в
морето? Без всякакво съмнение Tой можел да стори това, но защо не го направил?
Той, който можел да заповяда на бурното море да утихне, и на вятъра да не духа,
без всякакво съмнение е можел и планини да премества, и в морето да ги хвърля.
Но каква потребност е имало от това? Никаква. Затова Господ не го правел.
Впрочем, имало голяма потребност да се укроти морето и вятърът да спре. Защото
хората потъвали и викали за помощ.
Защо Господ не е направил земята на злато и гарваните на гълъби? Щом е могъл да
претвори водата във вино, без всякакво съмнение е могъл да стори и това. И
какво от това? Нямало никаква необходимост да направи земята на злато и
гарваните на гълъби. Впрочем, имало голяма необходимост веднъж, на една сватба,
да се намери вино за гостите. За да се задоволи тази необходимост и да спаси от
срам домакина, Господ е претворил водата във вино.
Само дяволите и грешниците искали от Христа безцелни, непотребни и излишни
чудеса. Вижте само какви глупости иска сатаната от Христа: да претвори в
пустинята камъните на хляб и да се хвърли от покрива на храма на земята! И
вижте колко закоравели грешници, фарисеи и книжници, които били очевидци на
многото полезни Христови чудеса, искали от него още някакво знамение, някакво
безцелно и излишно чудо, като например хвърляне на планината в морето,
претворяването на земята в злато и на гарваните в гълъби! Затова Господ
отхвърлил желанията и на дявола, и на грешниците. Но никога Той не е отказвал
да извърши чудо, когато това чудо е било целесъобразно и потребно за спасението
на хората.
Днешното евангелско четиво описва едно такова целесъобразно и потребно чудо –
умножаването на хляба в пустинята, но не в пустиня без хора, или пустиня,
където дяволът е сам, а в пустиня, където вероятно е имало повече от десет
хиляди гладни човешки същества (защото е казано, че били повече от пет хиляди,
освен жените и децата).
И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцели болните
им. Това станало по времето, когато Иоан Кръстител бил погубен от цар
Ирод. Като чул това, Господ Иисус седнал в кораба и заминал в пусто място
насаме. И четиримата евангелисти описват този случай – някои с повече
подробности, някои с по-малко. Според Иоан Господ е влязъл в кораба при
Тивериада и е преплавал Галилейско море, а според Лука, Той е слязъл на
северозападния бряг на морето и се качил на хълма, в уединено място
насаме до един град, наречен Витсаида.
Господ е имал обичай често да се отдалечава и усамотява в уединени места и
хълмове. Той вършел това по три причини: първо – за да направи една кратка
пауза в своята активна и многостранна дейност, та да могат, така да се каже,
хората да усвоят учението, което Той им откривал, и всички онези чудеса, които
Той им показвал. Второ – за да даде пример на апостолите и на нас, че е
необходимо да се усамотяваме – влез в скришната си стая (Мат. 6:
6), и да оставаме с душата си в молитвено единение и общение с Бога. Защото
усамотяването и безмълвието смиряват, разведряват и укрепват душата на човека.
И трето – да ни покаже, че добрият и полезен човек не може да се скрие никъде –
Не може се укри град, който стои навръх планина (Мат. 5: 14) – та така да
оправдае и поощри пустиножителството и монашеството. Историята на Църквата
хиляди пъти е показала, че никога никой велик пустинник, молитвеник или
чудотворец не е успял да се скрие от народа. Много, без основание, се питат:
„Какво прави монахът в пустинята? Не е ли по-добре да бъде между народа, та да
е от полза за народа? “. Но как ще свети незапалена свещ? Монахът, като незапалена
свещ, отнася душата си в пустинята, в усамотение, та с пост, молитва, размишление
и труд да я запали. Ако успее да я запали, неговата светлина ще се види от
целия свят и светът ще тръгне към него и ще го намери, макар той и да се укрива
в пясъчната пустиня, в непроходимите планини, или в непрестъпните планини. [1]
Не, монахът не е безполезен, а от всички останали хора може да бъде
най-полезният човек за народа. Това ясно се разкрива и от това събитие с Господ
Иисус. Напразно Той се отдалечил в пустинята. Много народ тръгнал след Него.
А Той погледнал и ги съжалил, защото били като овци, които нямат пастир.
Долу, в градовете, синагогите били пълни със самозвани пастири, които
всъщност били вълци в овчи кожи. Народът знаел и чувствал това, както е знаел и
чувствал неизмеримата милост и Христова любов към себе си. Народът
видял и усетил, че Христос е единственият добър Пастир, Който искрено и
състрадателно се грижи за него. Затова тръгнал след Него в пустинята. И Господ
изцелявал неговите болни. Народът чувства полза от Христос и не търси от празно
любопитство чудеса от Него, поради голяма необходимост и страдание. И
поучаваше ги много – казва св. Марк.
А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха: тук мястото е пусто
и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна.
Евангелист Матей не казва защо тъй продължително Господ бил между народа. Той
само споменава, че Той изцелил неговите болни. Затова пък евангелист Марк
допълва тази празнина, като казва: И захвана да ги поучава много.
Виждате ли как удивително се допълват евангелистите! Значи, Господ до мръкване
е поучавал народа. Това ще да е продължило повече време. А за това време вие
може да прочетете цялото евангелие. В този случай, значи, Господ е разкрил от
Своето божествено учение толкова, колкото би съставило цяло евангелие. Не е ли
тогава прав евангелист Иоан, като казва, че ако се би написало всичко, което е
казал и сторил Господ, не биха стигнали книгите на целия свят? Колко
са милосърдни учениците! Тук мястото е пусто и времето вече напредна.
Народът огладнял; крайно време е вече да се разотиде. Ама къщите му са далеко,
а той е много гладен. Ето, тук има много жени и деца. Трябва по-скоро нещо да
хапнат. Нека да отидат до околните села и да си набавят храна. Но
нима Христос не е по-милосърден от Своите ученици? Нима Той не знаел [2]
преди учениците Си, че народът е гладен и че вече е късно? Безусловно, Христос
е по-милосърден от Своите ученици и преди тях е знаел какво е потребно на
народа. Още в самото начало, както пише евангелист Иоан, [Господ] дигна
очи и видя, че множество народ иде към Него, и казал
на Филипа: Отде да купим хляб, за да ядат тия? Но разговорът с
Филип не завършил – народът, със своите болни, се събрал около Господ. Господ
най-напред изцелил всички болни и тогава започнал да поучава народа. И това е
продължило до смрачаване. И сега апостолите се досещат [3],
че народът е гладен и е необходима храна. Господ, значи, още в началото
предвидил това, но после нарочно не говорил за него, а чакал този въпрос да
бъде повдигнат от самите апостоли, и то поради две причини: да засили тяхното
милосърдие, и второ – да проличи тяхното безсилие без Него. Защото Христос им
казал: Няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат. Той знаел, че
те не могат да им дадат, но казал това, та те напълно да осъзнаят и признаят
своето безсилие. А те Му отговорили: Ние имаме тук само пет хляба и две
риби. Според написаното от евангелист Иоан, и малкото тази храна не
била тяхна, а на едно момче, което било там. Тук, у едно момченце, има
пет ечемични хляба и две риби; ала това що е за толкова души? Това
съобщава на Господ първозваният апостол Андрей, който, макар и да бил
най-продължително с Христос, още не бил съвършен във вярата, та затова запитал:
ала това що е за толкова души? Хлябовете били ечемични,
което не е случайно. От това трябва да се поучим, както казва премъдрият
Златоуст, да се задоволяваме с обикновена храна и да не пробираме, защото,
както продължава – „сластолюбието [4] е майка на всички болести и
страдания“.
Донесете Ми ги тука – наредил Господ на учениците Си. Сега е
Негов ред. Народът е в невъзможност да намери храна за себе си; апостолите
току-що са признали своето безсилие да помогнат на народа. Сега настъпило
Неговото време, сега обстановката е подходяща за чудо.
И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и
двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на
учениците, а учениците – на народа. Защо Господ първо погледнал към
небето? При великите чудеса, които е вършил дотогава, не постъпвал така; при
отваряне на очите на слепия, при очистването на прокажените, при изгонването на
злите духове от хората, при укротяването на морето и вятъра, при претворяването
на водата във вино, та дори и при възкресението на мъртъвци. Защо, значи,
изключително в този случай, поглежда към небето, към Своя небесен Отец?
Първо – за да покaже пред толкова много народ единството на Неговата и
Отeческата воля и с това да опровергае злобните клевети на фарисеите, че Той
върши всички чудеса с помощта на демонските сили. Второ – затова, че като Човек
да даде пример на света за смирение пред Бога и благодарност за всички блага,
които идват от Бога. Подобен пример Той ни е дал и на Тайната Вечеря – като благослови,
благодари и преломи (Мат. 26: 26; Лак. 22: 17). Въздал хвала на Своя
небесен Отец и благословил хляба като дар Божий. Така трябва при всяко хранене,
колкото и скромно да е то, да постъпваме и ние, да въздаваме благодарност и
хвала на Бога за него и да благославяме Неговия дар. Трето – той, като Бог, при
умножаването на хляба, което е съвсем подобно на ново сътворение, с това да
изрази единството и силата на Троицата в Единосъщието, което твори само като
такова. Отец, Син и Дух Светий – Троица единосъщна и неразделна, е Творецът на
всичко съществуващо.
Сам Господ, със Своите ръце, преломил хляба. Защо? Защо не наредил на учениците
Си да го преломят те? За да покаже Своята добра воля, да нахрани народа и [да
покаже] Своята превелика любов към хората. Тa с това да научи и нас, когато
правим милостиня и даваме дарове, да даваме с внимание и любов, както и Той е
правил това.
И
ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша; а
ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца. Ето чудо над чудесата, слава над славите! Пет хиляди мъже,
освен жени и деца – по един залък само да взели, колкото се взима нафора в
църквата, пак пет хляба трудно щели да са достатъчни. А ето тук: И
ядоха всички и се наситиха, и останал излишък от дванадесет пълни коша!
Ако това е било илюзия, нямало да се каже: и се наситиха. И ако
някой може да хипнотизира някого така, че да му се струва, че яде, не може с
хипноза да насити гладния. Ако това е било илюзия, откъде тогава са се взели
дванадесет пълни коша с къшеи? Не, не; това само хора закоравели в греха могат
да нарекат илюзия. Впрочем, това е била реалност, каквато реалност е живият
Бог. Забележете още и това, че при това чудо никой не се осмелява да каже нещо
напротив или да го изтълкува по някакъв глупав начин, както това правели
фарисеите при другите чудеса. Не само че никой нищо не казва против Него, а
като видяха чудото, направено от Иисуса, рекоха: Този е наистина
Пророкът, Който има да дойде на света (Иоан. 6: 14). Освен това
възнамеряват да дойдат да Го грабнат, за да Го направят цар. Таково
огромно впечатление направило на народа това, наистина могъщо, Христово дело!
Кой и кога е искал да направи някой хипнотизатор цар? А това е реалност и
истина и народът, въодушевен от тази реалност и истина, искал със сила да
принуди Христа да му стане цар. И това щяло да се осъществи, ако Христос не се
отдалечил и така осуетил намерението на въодушевения народ.
И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди
Него насреща, докле Той разпусне народа. Не е ли учудващо, че Христос
праща своите ученици да се качат в кораба и да идат напред без Него? Защо
постъпва така? Първо – поради това, което се случило; и второ – поради онова,
което ще се случи. По-скоро да се отдалечат от народа и насаме да размишляват и
разговарят за великото чудо с умножаването на хляба. И нека навлязат в морето,
където Господ скоро ще им се яви с ново, небивало чудо, а именно – ходещ по
водата като по сухо. Господ прозорливо видял предварително какво ще се случи и какво
ще стори Той. Учениците не подозирали нищо и, чудейки се защо Господ ги отпраща
да отидат, а Той остава с народа, слезли от хълма към морето и заплавали в
него. Без съмнение, за това бързо отпращане на учениците от народната тълпа
[обяснението е], че Господ иска да ги предпази от възгордяването им пред народа
и самохвалството им, че, ето, те са ученици [5] и последователи на такъв
невиждан Чудотворец! Както, като им казал: Дайте им вие да ядат,
така сега ги отпраща, желаейки да ги предпази от гордостта и превъзнасянето им,
че Той е техният учител. И накрая – Той желаел по този начин те да узнаят
Неговата безкрайна кротост и смирение пред Бога. И затова, след такова величаво
чудо, се оттеглил в усамотение на молитва. Той не трябвало изрично да им го
казва – те вече достатъчно били запознати с неговия начин и обичай често да се
усамотява заради молитвата. Всъщност, дали точно този ден, след вестта за
страшната гибел на Иоан Предтеча, Той не се отдалечил нарочно в пустинята, за
да остане сам?
Нека
учениците да видят, че Той не е забравил защо е излязъл в пустинята; а особено
да видят и разберат, че великото дело, което извършил неочаквано, и всички
похвали и възвеличавания от страна на удивляващия се народ, ни най-малко не са
нарушили Неговия душевен мир и Неговата кротост, нито са успели да го откажат
от намерението да остане сам на молитва. Цялото това събитие – от даването на
народа на хляб и риба, както и броят на хлябовете и рибите, и числото на
кошниците с останалите къшеи, има и свой тайнствен, вътрешен смисъл. Преди
Своята смърт Господ нарекъл благословения хляб Свое Тяло. Сега, наистина, не
казва това с думи, но го прави чрез броя на хлябовете. Пет означава петте
сетива, или петте чувства, а петте чувства представляват цялото тяло. Рибата означава
живот. В първите векове на Църквата Христос е изобразяван като риба, което може
и днес да се види в древните християнски катакомби и убежища. Христос, значи,
ще даде Своето Тяло и Своя живот за храна на хората. Ама защо рибите били две?
Защото Христос принесъл в Жертва Своя земен живот, а Го принася след
Възкресението в Своята Църква и до ден днешен. Какво означава това, че Той
лично преломил хляба? Означава, че Той, по своята блага воля, се принася в
Жертва за спасението на хората. Защо дал на апостолите те да разделят хляба и
рибата на народа? Защото те ще разнесат Христос по целия свят и като
животворяща храна ще го разделят между народите. Какво значи това, че се
напълнили точно дванадесет коша с къшеи? Означава обилната жътва от апостолския
труд. Жътвата на всеки апостол ще бъде несравнимо повече от посетите семена,
тъй както всеки кош съдържа повече хляб от онзи, който гладните изяли и се
наситили.
Но всички тези тайни са предълбоки и неизчерпаеми. Кой смее твърде много да
навлезе в тях? Кой ли ще се осмели в този смъртен живот да се спусне до тяхното
дъно? Нека и това, което казахме, да е достатъчно за онези, които с наслада
четат и слушат Евангелието. Със сладостта на Евангелието и ангелите се опиват.
Човек, колкото повече чете и повече размишлява за него, и повече насочва живота
си според него, толкова повече му се откриват неговите дълбини и ароматът на
неговата сладост.
Затова на Господ Иисус Христос да е слава и хвала, заедно с безначалния Отец и
Светия Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и винаги, и вовеки веков.
Амин. [6]
[1]
Това е много видно и от житието на нашия роден светец – преподобни Иоан Рилски
(бел. прев.).
[2]
В ориг. – се досетил (бел. прев.).
[3]
В ориг. – идва на ума на апостолите (бел. прев.).
[4]
Сластолюбие – стремеж към плътски наслади. Не е пълен синоним на
„страстолюбие“. В случая може да се използва думата „чревоугодие“ (бел. прев.).
[5]
В ориг. – привърженици (бел. прев.).
[6]
За това чудесно събитие на умножаването на хляба чрез божествената Христова
сила се споменава в прекрасната молитва при благославяне на петохлебието:
„Го́споди Иису́се Христе́, Бо́же наш, благослови́вый пять хле́бов и пять ты́сящ
насы́тивый, Сам благослови́ и хле́бы сия, пшени́цу, вино́ и еле́й, и умно́жи
сия́ во святе́й оби́тели сей, и во всем ми́ре твое́м“ (бел. авт.).
Източник
Няма коментари:
Публикуване на коментар