ЕВАНГЕЛИЕ ЗА ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА НЕИЗЛЕЧИМИТЕ СЛЕПЦИ
Св.
Николай Велимирович
Мат. 9: 27 – 35, Зач. 33
Първият човек живеел
както и ангелите – чрез съзерцание на Бога; неговите потомци, след
грехопадението, живеели с вярата в Бога. Онези, за които е затворено
съзерцанието, а не е отворена вярата, не могат да се броят между живите, защото
нямат връзка с Живота. Как, следователно, тогава ще живеят? Едно езеро, открито за небето, приема вода от висините,
пълни се и не пресъхва. Друго езеро, затворено за небето, приема вода от земята
и от планинските извори, пълни се и не пресъхва. Но едно трето езеро, затворено
за небето и с прекъснати земни извори, трябва да се изпразни и да пресъхне. Може ли езеро без вода да се нарече езеро? Не, то е суха
пропаст. Може ли човек без Бога в себе си да се нарече човек? Не, той е сух
гроб. Както водата е
най-същественото съдържание на езерото, така и Бог е най-същественото достояние
на човека. Нито езерото без вода е езеро, нито пък човек без Бога е човек. Но как човек ще има в себе си Бога, ако е затворен от
всички страни като сухо езеро от вода и като тъмен гроб от светлина? Бог не е като камъка, който веднъж хвърлен върху човека,
остава там без човешката воля. А Бог е сила, по-фина и по-силна даже от
светлината и въздуха; сила, която изпълва човека или го оставя според добрата
му воля и безкрайната Божия благост. И тъй,
човек и два дена не е изпълнен еднакво с Бога. Това зависи най-вече от
човешкото откриване към Бога. Ако човешката душа бъде напълно открита само към
Бога (а това означава в същото време да е затворена за света), тогава човек би
се върнал в своята първоначална наслада от съзерцанието Му. Но тъй като това е
мъчно да се постигне в смъртната среда, в която се намира човешката душа, то
остава само една възможност, чрез която човек може да влезе във връзка с Бога
като с животворен извор – вярата. А вяра означава: спомена за първоначалното
изгубено съзерцание на Бога – спомен, който е останал записан в съвестта и
разума; второ – приемане за истина онова, което Бог е разкрил на
прозорливите пророци и светии, които са се удостоили да съзерцават Истината;
трето и най-важното – признаването на Господа Иисуса Христа за Син Божий като
видим образ на невидимия Бог (II Коринт. 4: 4). Това – третото, само по себе си
е достатъчно и то обхваща и изпълва до съвършенство първите две. Това е вярата,
която оживотворява и спасява. Това е най-голямата врата, през която Бог влиза в
човека според мярката на желанието му и добрата му воля. Затова Господ Иисус често питал болните и страдащите: Вярваш ли? Или: Вярваш ли, че мога да сторя това? А именно:
„Отваряш ли Ми вратата да вляза? “. Човешката
вяра не е друго, а отваряне на вратата на душата и пускане на Бога да влезе в
нея. Боже, изпразни мене от мене и се всели Ти в мене! Тези думи изразяват
същината на вярата.
Днешното евангелско четиво описва един от многото случаи, когато Господ чука по
вратите на човешките души и хората отварят вратите, и Го пускат вътре. Днешното
евангелско четиво описва едно от многото чудеса, които стават тогава, когато
човек с вяра открива себе си и пуска Бога в себе си. Защото Бог е чудотворец
във всичките Си дела. Където е Той, там е чудото. Пред Него, като сянка пред
слънцето, отстъпват всички природни и човешки закони и остава само Неговото
могъщество, мъдрост и любов – всичко предивно, пресладостно и преславно.
След
гадаринския мрак, в който живеели езичниците, и където Господ не намерил вяра в
хората, даже и след такова велико чудо като изцелението на двама бесновати
души, един след друг следват няколко случая, при които Христовата любов среща
силна вяра в хората; случаи, при които Господ чука и те радостно отварят
вратите на своите души, и Той извършва чудеса. Където се срещат вярата и
любовта, там се ражда чудото. Най-напред се явила вярата на онези, които
донесли разслабения, и през покрива го спуснали пред чудотворящия
Изцелител. И като видя Иисус вярата им, каза на
разслабения: Дерзай, чедо, прощават ти се
греховете!... Стани, вземи си постелката и
върви у дома си. Нима това не са думи на безграничната
любов? И той стана, взе си постелката и отиде у дома
си. Нима това не е чудо, родено от любовта и вярата? След това
жената, която 12 години боледувала от кръвотечение, се докоснала до Неговата
дреха, казвайки в себе си: Ако само се допра до дрехата
Му, ще оздравея. Това е вяра! А Иисус ѝ рекъл: Дерзай, дъще, твоята вяра те спаси! Това са
думи на истинска любов. И от тоя час жената оздравя.
Това е чудо, родено от любовта и вярата. След това началник Иаир пристъпил към
Господа натъжен и казал: Дъщеря ми тоя час умря; но
дойди, възложи ръката Си върху нея и тя ще оживее. Само възложи
на нея Своята ръка и ще оживее! Това е вяра без колебание и съмнение. А Господ,
като отишъл, хвана момичето за ръка и то стана.
Хванал я за ръката! Нима това не е любов на Приятеля и Лекаря? И момичето
станало! Нима това не е чудо, родено от любовта и вярата? След тези удивителни
примери на среща на човешката вяра и божествената любов ето и още един, който
днешното евангелско четиво показва:
Когато Иисус си отиваше оттам, тръгнаха подире Му двама слепци и
викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов! Откъде Си отивал
Господ Иисус? От къщата на началника Иаир, където възкресил мъртвото момиче.
Слепците чули, че Той минава, и тръгнали след Него, викайки и молейки за
милост. Така постъпил и слепият Вартимей в Иерихон. Той седял край пътя и
просел. И като чул, че това е Иисус Назорей, той взел да вика и да
говори: Сине Давидов, Иисусе, помилуй ме!
(Марк 10: 46 – 47). Така и тези двамата. Чули от своите водачи, че минава Иисус
Чудотвореца, те забравили и за просията, и за всичко останало, и веднага,
викайки, тръгнали след Него. Ето, и те са синове на Авраама – приятеля Божий,
който някога видял Бога, докато тези нещастници нямали зрение да видят даже и
Божиите творения!
Но защо слепците нарекли Христа син Давидов? Защото това име се смятало за
най-голяма чест в Израил. Цар Давид бил олицетворение на всички царе в Израил и
както всеки праведник се наричал Аврамов син, тъй и всеки праведен владетел се
наричал Давидов син. А Христос бил владетел, макар и не по обществено положение
между хората, а чрез истинската власт и могъщество, които се излъчвали от Него
наоколо като свеж въздух. А, че израилтяните имали обичай да наричат и
далечните Давидови потомци синове Давидови, е ясно от доста места в Свещеното
Писание (II Цар. 16: 2; 18: 3; 22: 2). Вероятно слепците мислели за Господа
Иисуса като за Месия, като Го наричали син Давидов, защото целият народ очаквал
обещания[1] Месия
от потомството на цар Давид (II Цар. 7: 12 – 13); Пслм. 89: 27; Исаия 9: 7; Лк.
1: 32).[2] И ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида –
това известил великият архангел на Пресветата Богоматер. Даже и сам архангелът
си служи с обикновения народен израз, наричайки Давид Христов отец, макар че
преди това е нарекъл [Христа] Син на Всевишния,
т.е. Син Божий (Лк. 1: 32).
Не е ли това един страшен укор за омрачените фарисеи и книжници, които наричали
Христа богохулник и грешник? Ето как Господ ги посрамява чрез онези, които те
считали за по-лоши от себе си: чрез езичниците, слепците, та чак и чрез демоните!
Защото, докато те в своята заслепеност от суетата не могли да видят в Христос
друго освен хулител и грешник, стотник езичник видял в Него божествената сила
над болестите (Мат. 8: 5). И демоните в Гадара Го нарекли Син Божий, па
най-после и тези слепци го видели духом като Давидов син. Езичниците, значи, са
почувствали в присъствието на Христа присъствието на Бога, докато оглупелите
фарисеи и книжници не могли да усетят това. Демоните познали в Христа Сина
Божий, докато само „мъдрите“ водачи на израилския народ не могли да Го познаят;
и най-после слепците видели онова, което те не видели.
Докато слепците викали след Христа, Христос не се обръщал, нито пък им
отговарял. Защо? Първо – за да усили тяхната жажда за Бога и вярата им в Него;
второ – мнозина да чуят виковете на слепците и сами да се замислят над своите
сърца и да изпитат своята вяра; и трето – да покаже по този начин Своята
кротост и смирение – като бяга от човешката прослава, изцелявайки тези
страдалци не на пътя, пред толкова народ, а в къща, пред няколко свидетели.
Каква кротост и какво смирение! Ето, Той най-добре е знаел, че няма нищо тайно, което да не стане явно (Лк.
8: 17); и че всяко добро, колкото повече се укрива, толкова по-явно става.
А когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него. И Иисус им
рече: вярвате ли, че мога стори това? Те Му казват: да, Господи! Такава
вяра имали слепците, че вървели след Христос, без значение на това, че Той не
им обръщал внимание, нито пък отговарял на техните отчаяни викове. Такава била
вярата им, че Го последвали и в къщата, в която той се отбил; и макар къщата да
била чужда и непозната, те се осмелили да влязат вътре. Те чувствали – сега е
настъпил мигът за тяхното изцеление – сега или никога! Те знаели – в целия свят
няма друг човек, освен Христос, който може да им отвори очите и да върне
зрението им.
Господ
ги попитал: Вярвате ли, че мога стори това?
Попитал ги, та те явно да изповядат своята вяра, колкото заради самите тях,
толкова и заради другите присъстващи хора. Защото явното изповядване на вяра
утвърждава вярата както в тези, които я изповядват, така и в онези, които
слушат.
Да, Господи! – отговорили слепците,
прерадостни, че Христос въобще ги е заговорил. Вярата в Него и Неговата сила
запламтяла в тях още по-силно. Да, Господи! Те повече не Го наричат син Давидов – това им се
струва малко и недостатъчно, а направо Господ. В това се състои и тяхната
вероизповед – Иисус Христос е Господ, Богочовек и Спасител. И това е
достатъчно. Защото всякой, който призове името Господне,
ще се спаси (Рим. 10: 13).
Вярата, значи, е и в сърцето, и в думите. Сега трябва да се появи любовта
заедно с тази вяра и чудото ще се роди. А ето я и любовта, която никога не
закъснява да излезе и да се срещне с вярата – никога! Тогава Той [Христос] се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И
очите им се отвориха. Както, когато една запалена свещ се допре
до друга, изгаснала, и тя се запалва! Пречистият Господ не се гнусял от
нечистото човешко тяло и от още по-нечистата човешка душа. Защото за чисти всичко е чисто (Тит. 1: 15). Той
протяга Своите пречисти ръце и се докосва до тъмните дупки, до затворените
прозорци, до гнилите очи на слепците – и очите се отварят. Завесата е свалена и
светлината влиза в тъмницата, и тъмницата се превръща в светъл дворец. Нека ви бъде по вашата вяра. И вярата им не се
посрамила. Станало според вярата им. О, колко високо Господ цени Своето
творение, макар че всичко сътворено е дим и прах под Неговите нозе!
Търсейки вяра, Той търси сътрудници за Своето дело. Той е можел, както казва
Златоуст, с една дума да излекува всички болни на земята. Но какво е щял да
постигне с това? Би поставил човека наравно с останалите безсловесни твари,
които са без свободна воля, без свободно самоопределение и без най-висше
предназначение. Би принизил човека до степента на слънцето, месеца и звездите,
които, щат не щат, светят по заповед; и до степента на камъка, който, ще не ще,
стои или пада; и до степента на водата в ручеите и реките, която, ще не
ще, тече. А човекът е словесно и разумно творение и той трябва [съзнателно] да
прави онова, което безсловесните твари са длъжни да правят, т.е. да се предаде
съвършено Богу и [драговолно] да изпълнява Божиите заповеди. Господ нарежда, аз
трябва [искам не искам] да Го слушам – казва цялата природа. Господ нарежда, аз
трябва да Го слушам – казва истинският човек. Но човек може да избира, но не да
избира между добро и добро, а между добро и зло. Избере ли доброто, ще бъде
Божий приятел и син в Царството на вечността и ще му бъде по-добре, отколкото
на цялата природа. Избере ли злото, ще бъде отхвърлен от Бога, ще му бъде
по-зле, отколкото на безсловесните твари. Такава, значи, е волята на Твореца –
човек в този живот свободно да се самоопредели за доброто или злото. Затова Господ
Иисус пита хората за вярата; затова ги призовава за съработници за тяхното
собствено спасение. Твърде малко Господ иска от хората. Той иска от тях само
добра воля, да признаят Него за всемогъщ Господ, а себе си за нищи. Това е
вярата и единствено вярата търси Господ от хората, заради доброто и спасението
на самите тях.
A Иисус им строго заповяда: гледайте, никой да не узнае. А
те, като излязоха, разгласиха за Него по цялата оная земя. Защо
Иисус им заповядва да не разгласяват за това чудо? Първо – защото Той не търси
никаква слава и човешка похвала. Човешката слава и похвала не може и на йота да
увеличат Неговата слава. Второ – за да покаже, че това, което прави Той, го
прави от съжаление и любов към хората, като майката към своите деца, а не като
вълшебниците, магьосниците и [др.] демонски слуги, които в сърцето си мразят и
презират хората, а онова, което те вършат, го вършат само за да ги славят и
хвалят човеците. Трето – за да даде пример на хората, та всяко добро дело да
вършат заради Бога, а не от суета; лявата ти ръка не знае какво
прави дясната (Мат. 6: 3). И четвърто – затуй, че Той знае
– па би желал и хората да знаят, че доброто не може да се скрие – каквото е
станало, то веднага ще се открие. Защото искали или не искали, слепците щели да
разгласят за Него по своя край. И да мълчал езикът им, очите им говорели. И да
искали да премълчат, Божията сила, която всичко открива, ги подтиквала да
говорят и говорят. А Господ желаел да им покаже именно това: „И против вашата
воля това дело ще се разгласи, па колкото и да се стараете то да се не узнае;
само не пожелавайте да го разгласявате от суета, нито заради похвала нито на
себе си, нито за Мене. Прославете Бога – това е главното “.
Когато пък тия излизаха, ето, доведоха при Него един ням човек,
хванат от бяс. И след като бесът биде изгонен,
немият проговори. Като жадни пътници в пустинята, които бързат
към единствения открит извор с вода, така и хората, жадни за здраве, мъдрост,
сила, добрина и мир, бързат към Господ Иисус – единствения дотогава открит
извор на всички тези блага. А този извор е преизобилен – никой, който дойде да
пие, не се връща жаден. Току-що излезли слепците, сега, с отворени очи и без
водачи, влезли придружителите на един ням и бесноват и довели при Господа този
нещастник. Ням и бесноват. Нито има ум да разбере и дума, нито език да изговори
и слово. Господ не го и питал за вяра, защото как може бесноват човек да има
вяра? Ала Господ виждал вярата на неговите водачи, които го завели при Него.
Вероятно Господ е имал с тях разговор, подобен на разговора със слепците, но
евангелистът не споменава нищо за подобен разговор – за въпросите и отговорите.
За онези, които търсят спасение, е достатъчно поучението и напътствието от
това, което е казано за слепците. Пък за онези, които безвъзвратно са се
сурнали в пропастта, подигравайки се със Спасителя и словата за спасението, не
биха стигнали всички казани думи и всички дела на Господа Иисуса Христа през
целия Му живот на земята. А всички те, дори и да биха се стенографирали, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги (Иоан
21: 25) – казва евангелистът. А това, което е написано, е написано, за да
повярваме в Сина Божий, и да имате живот (Иоан
20: 31). Нашият евангелист, бегло, като че ли между другото, споменава и двата
случая с две изречения. Но замислете се – какво нещо е да се изгони дяволът от
бесноватия човек, да се освободи той от страданието и да проговори спокойно и
разумно! Това е събитие, по-голямо от една война, за която са изписани много
книги. Всеки може да воюва, а да изгони дявола и да отвори устата на немия,
никой не може, освен Бог. Само за това чудо могат да се напишат книги, но
евангелистът, го описва с две изречения – между многото подобни чудеса на
най-великия в историята на времето Чудотворец, за да покаже лекотата, с която
Господ извършвал тези чудеса.
Казва се, че Господ най-напред изгонил дявола, па тогава немият човек
проговорил. И това дело показва, че Господ се спуска дълбоко, в самия корен на
злото. Злият дух бил в немия човек и бил свързал езика му. Трябвало да се
изгони злия дух и всички негови юзди и връзки, с които бил вързал болния, щели
сами да паднат. Затова Господ първо изгонил дявола, а след това изпълнил човека
с разумна и словесна сила. Този случай напомня за разслабления човек, на когото
Господ най-напред казал: прощават ти се греховете,
па след това: вземи си одъра и върви у дома си!
Най-честият Христов метод е първо да изцели душевната мъка, па после и телесния
недъг. Той е можел да развърже езика на немия, а да остави дявола в него. Но
какво щял да постигне с това? Защо да отвързва езика му, ако чрез него дяволът
ще хули Бога и хората? Защо да освобождава човека от по-малкото зло, а да го
остави в по-тежките окови? И нима дяволът след време отново не би завързал
езика му и не би го направил ням? О, Господи, как премъдро и целесъобразно е
всичко, което вършиш Ти! Ние можем само да се удивляваме на Твоята неизчерпаема
мъдрост и да се учим от нея, та и самите ние, всичко, което вършим, да го
вършим основателно и съвършено.
А народът се чудеше и думаше: никога не е бивало такова нещо в
Израиля. А фарисеите думаха: Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз.
Докато едни се удивлявали, други се подигравали. Докато едни се радвали на
стореното добро, други се ожесточавали против доброто. Докато народът прославя
Бога, народните водачи мислят за дявола. Докато народът чистосърдечно нарича
Христа син Давидов и Господ, домораслите книжници Го наричат пратеник на
Веелзевул – княза на дяволите! Слепи проглеждали и виждали. Глухи прочували и
слушали, бесновати се вразумявали и разбирали, неми проговаряли и изповядвали,
а мъдреците на този свят, със затъпял ум от земната „мъдрост “ и вкаменени сърца от суета и завист, нито могли да
видят Сина Божий, нито да Го чуят, нито да Го познаят, нито да Го
изповядват. Защото мъдростта на тоя свят е безумство пред
Бога (I Коринт. 3: 19).
Никога не е бивало такова нещо в Израиля –
казвали хората с удивление. Наистина, и Моисей, и Илия, и Елисей вършели разни
чудеса, ама как? С помощта на своята вяра, поста и молитвата – от една страна,
и Божията благодат – от друга страна. Живият Бог е вършел могъщите дела чрез
тях. Но Христос върши всичко със собствена власт и сила. Разликата между Него и
древните чудотворци е като между слънцето и месеца. Месецът свети със
светлината, която отразява от слънцето, слънцето свети със собствена светлина.
Без предразсъдъци, простата душа на народа е почувствала тази огромна разлика,
затова народната уста е изповядвала: Никога не е бивало такова нещо
в Израиля. Наистина, фарисеите не отричали удивителните Христови
чудеса – ако можели щели да ги отрекат, да ги укрият и да подкупят
лъжесвидетели, както сторили при Възкресението на Господ. Ала не могли да
отрекат онова, което станало пред очите на толкова народ – наистина, те не
отричали тези чудеса, но поради злоба и лукавство ги тълкували по свой
начин. Той изгонва бесовете със силата на бесовския
княз. Много пъти те казвали това на Господа и много пъти Той
затварял устата им със страшно ясни отговори (Мат. 12: 24; Мк. 3: 23 – 26;
Лк. 11: 17 – 18). Казал им: И ако сатана изгонва сатана,
той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му?
Наистина, колко много ще да е трудно за разумен човек да измисли по-смешни,
по-нелогични и по-глупави обяснения за Христовите дела, от тези, които
измислили помрачените умове на народните старейшини и книжници в Израиля. С
помощта на Сатаната изгонва дявола! Не е ли това същото, като да се каже: „С
помощта на бащата убива бащините деца.“ Или:
„С помощта на войводата една войска побеждава и унищожава войската на същия
войвода.“ Но ненапразно е
казано: завистта е сляпа. Може също да се каже: завистта е смешна и завистта е
глупава. Защото завистта не само вкаменява сърцето и заслепява ума, а обърква и
езика, та той не знае какво говори. Защото всичко, казано от езика на
завистника, е безумно, смешно и глупаво. Господ Иисус не обръщал внимание на злобното безсилие на завистливите народни
старейшини, а непрестанно[3] продължавал
Своето дело да спасява и запазва онези, които Му дал небесният Отец, та никой от тях да не погине (Иоан 17: 12).
Защото в края на днешното евангелско четиво е казано:
И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше в
синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест
и всяка немощ у народа.
Град или село – за Него е все едно. Той не търси нито град, нито село – той
търси хората. По всички градове и села –
казва евангелистът, за да покаже на дело Христовата ревност. Ревността за Твоя дом ме яде (Пслм. 68: 10).
За Него, наистина, един ден бил като хиляда години. Христовото дело, както
разкриват думите на евангелиста, било троично. Той поучавал, Той проповядвал
благовестието за Царството и Той лекувал всяка болест и немощ на хората.
Поучавал – това означава, че тълкувал духа на творението и древния закон.
Проповядвал – това означава, че поставял основите на новото творение, на
Царството Божие, на Църквата на светиите. Лекувал – това означава, че с дела
потвърждавал Своето учение и Своята проповед. И всичко това Господ правел от любов
не само към тогавашните хора – Своите съвременници. Той е съвременник на
всичко, което е било, което е, и което ще бъде – т.е. и на нас. Та със Своята
Светлина да запали свещта в нашата душа, та със Своята Любов да посрещне нашата
вяра – та от тази среща на Божията Любов и нашата вяра да се роди чудото на
нашето спасение – изцелението на духовната ни слепота, немота и безумие, на
всички наши болести и немощи.
О, Иисусе Господи, Сине на живия Бог, помилуй ни! Та и ние да се сподобим с
живота си, да прославим Твоето име между нашия народ и по цялата земя, между
живите и мъртвите. Да прославим Твоето име заедно с безначалния Твой Отец, с
пресветия, благ и животворящ Твой Дух – единосъщна и неразделна Троица, сега и
винаги, и вовеки веков. Амин.
[2] Който се моли телесно и още
няма духовен разум, е подобен на слепеца, който викал: Сине Давидов, помилуй ме! Но един друг слепец, като
прогледнал и видял Господа, повече не го нарекъл син Давидов, но Син Божий
(Иоан. 9: 35 – 38). Симеон Нови Богослов. Слово 56 (бел. авт.).
Няма коментари:
Публикуване на коментар