Не убивай

Убийството, забранено в шестата заповед, е лишаване на човека от божествения дар на живота, от времето за подготовка за вечността и отнемане на възможността за реализиране на образа и подобие Божие, вложен в човека. Убийството е изземане на правото да се решава въпросът за живота и смъртта, който принадлежи само на Бога. Най-подлият вид убийство, което е станало повсеместно явление и се разрешава от закона, е умъртвяването на безпомощни младенци в майчината утроба. Никакви войни и епидемии, взети заедно, не унищожават толкова животи, колкото това гнусно убийство на същества с човешка душа, но с още неразвито тяло. Когато говорят за жестокостта на Ирод, преди всичко напомнят убитите от него младенци. А сега грехът на Ирод се повтаря почти във всяко семейство. В душевен план към убийствата спада и евтаназията - умъртвяването на болен и измъчващ се от болката човек. Сега такова убийство се смята за състрадание и милосърдие. Обаче християнството ни учи на друго. Човек, дори да е загубил способността да говори и да общува с околните, още не е мъртвец; той може да осъзнава какво се случва наоколо, може да си спомня миналото си, включително и своите заблуди, грешки и грехове. И тук с него може да се случи вътрешно прераждане: да започне покаяние, невидимо за външно око, и да умре с името на Бога в сърцето си. А евтаназията лишава човека от тази възможност, този последен шанс за спасение. Затова милосърдието към телесните страдания на човека се превръща в жестокост към неговата душа. Едно от имената на демона е прелъстител. Затова в душевен смисъл убийство извършва този, който съблазнява другия към грях, проповядва блудство и разврат - лишава своята жертва от Божията благодат, без която човек става жив труп. Такъв прелъстител става медиум на дявола, като въплътен бяс. Към такъв вид убийства спадат търговията с наркотици, игралните къщи, развращаването на деца, проституцията и т. н.

Друг вид убийство е жестокостта или равнодушието, която може да доведе човек до духовна изнемога от униние и дори отчаяние, състояние, подобно на смърт. Колко често подметната от нас дума причинява на друг човек рана, която не зараства дълги години- и тук ние също сме убийци! Колко често на пътя ни се оказват хора нещастни и безпомощни, а ние равнодушно преминаваме покрай тях. „Това не е наша работа“ - казваме си и така ставаме убийци. Понякога някой човек е в такова състояние, че дори само една наша съчувствена дума би могла да го ободри, да му даде сили. Но ако наоколо той не вижда съчувствие, а само безразличие, лъжа и лицемерие, то отпуска ръце и се стопява волята му за живот. Тогава ние се оказваме не само убийци на друг човек, но и в себе си убиваме най-важното и най-скъпото - чувството на любов - и се превръщаме в жив труп. По думите на Господ сатаната е човекоубиец и лъжец. Затова всяка лъжа също е убийство, това е убийство на доверието ни един към друг, на което е основана духовната близост, убийство на дружбата и съпружеската вярност. Човек, свикнал да лъже, губи вътрешното различаване между истината и лъжата, между доброто и греха, между светлината и мрака. Той изгубва духовната си интуиция - тези вътрешни очи на сърцето, и става духовно сляп. Той загубва самопознанието и чувството за покаяние. Който лъже друг човек, не може да бъде искрен и правдив към Бога. Лъжата е една от причините за духовната слепота на хората. Към душевния пласт на този грях се отнася и убийството с думи, например насмешката и клеветата - това е като да отровиш човека със змийска отрова. Но най-страшното убийство с думи е проклятието - особено проклятието на родители към своите деца. Това помрачнява живота им, а понякога преминава и към следващите поколения. Майката, проклела своето дете, сякаш с ръцете си го предава на демона. Към греха на убийството се отнася и гневът, в състояние на който човек може да извърши и най-страшна жестокост. Гневът -това е доброволно безумие, огън, който излиза от устата и обгаря с пламъка си друг човек. Гневът, застинал в сърцето се превръща в омраза - тази противоположност на любовта. Има още един вид душевно убийство. Понякога, когато ни оскърбят, ние сякаш не отмъщаваме, но после се стараем да изхвърлим от душата си дори спомена за обидилия ни човек, като си казваме: „Той умря за мен“. А всъщност ние сме му отмъстили, като сме го зачеркнали от живота си. Дори ни е трудно да се молим за този, който ни е обидил, сякаш трябва да носим на гърба си тежък и неудобен товар. Обикновено ние се молим за обидилия ни не от душа, а някак без да желаем в сърцето си нашата молитва да се сбъдне. Ако с този човек се случи нещастие, то ние ще се зарадваме и ще си кажем: „Получи си каквото беше заслужил, така му се пада заради делата му“. Така че под очевидното равнодушие у нас се крие вледеняваща ненавист и желание за отмъщение. Има още един вид убийство, за което малцина се замислят или го смятат за грях. На човек е дадено ограничено време за живот. Всяка година, ден и час ни приближават към смъртта. Времето ни е дадено за подготовка за вечността. В земния живот ние винаги се намираме на кръстопът, от който единият път води към вечния живот, а другият - към вечната смърт. Напразно преживян ден се оказва убит ден; времето, отдадено на греха или развлеченията -убито време. Времето не може да се върне, също както не може да се възкреси труп. В духовен план убиец е онзи, който отнема от човека главната ценност - Бога, който му затваря пътя към спасението. Към това се отнасят безбожието, ересите, църковните разколи, магията, окултните учения - тези мъртви реки, които извират от ада и отново се връщат в преизподнята със своята плячка. Първият убиец и самоубиец е сатаната, който е въстанал срещу Бога - своя Създател - и е отпаднал от Източника на битието, изпаднал е от полето на божествената предвечна светлина в бездната на мрака и безумието. Той е станал и убиец на ангелите, които са го последвали. После демонът е лишил човека от вечен живот, откъснал го е от Бога, подчинил е душата му на ада и смъртта. Затова е убиец онзи, който се наподобява на демона, онзи, който лишава човека от вечния живот. Загубата на вечността е най-страшната катастрофа, непоправимото нещастие, черната бездна, откъдето вече няма връщане. Затова най-лошият вид убийство е да отнемеш на човека вярата му, да го разделиш от Бога, да направиш края на земния му живот начало на вечни мъки, състояние на любов без надежда.

На човека като образ и подобие Божие се дава благодат, за да има възможност да се приближи към Него. Затова този, който отхвърля благодатта, извършва греха на богоубийството в сърцето си. Грешникът не иска Бог да съществува. Той ненавижда Бога и тази искра от злоба, разгаряйки се все повече, клокочи в дълбините на душата му, помрачава ума му с облаци дим и обгаря сърцето му с огъня на страстите. А след смъртта това вътрешно богоотхвърляне се превръща в черния огън на ада. Затова след демона първият убиец е този, който подобно на човекоубиец на изконното, посяга на най-висшата скъпоценност на човешкия живот - на вярата в Бога. Доброволната загуба на Бога - това е самоубийство. Всеки съзнателно извършен грях - това е убийство на благодатта в своето сърце. Благодатта се дава на християнина в Тайнствата на Църквата, той чувства, преживява тази благодат. Но ето идва изкушението и сърцето на човека започва да се раздвоява и да се колебае. Съвестта му говори: „Не го прави“, а страстта му шепне като змия: "Аз ще ти дам рая без Бога тук, на земята; ще ти дам тази наслада, която не иска да ти даде Бог“ - и човек вярва на страстта, която вече много пъти го е лъгала. Той влиза в света на илюзиите, в света на своята страстна фантазия; струва му се, че неговата съвест му е станала противник и враг, и у него възниква желание да я убие, да я унищожи. В това е и метафизическата страна на греха, която ние вече нарекохме богоубийство. Бог е любов. Човек живее доколкото обича. Любовта прави живота на човека по-пълен, сърцето му - по-вдълбочено, ума му - по-мъдър и макар човек да изпитва в този свят скръб за себе си и за другите, в тези скърби Господ му дава утешение и радост. Затова заповедта Не убивай означава: „Не убивай Бога в сърцето си, не убивай любовта към хората, не убивай своя безсмъртен дух, за който истинският живот - това е Бог“.

Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин