Пета заповед: Почитай баща си и майка си. Буквалният смисъл на петата заповед е ясен, затова няма да се спираме на него. Ще кажем само, че основата ѝ е чувството на благодарност към родителите, чрез които Господ е дал живот на човека. В душевен план петата заповед представлява учение за йерархията, тоест подчинение на висшестоящото звено в йерархичната верига. Тук непокорността към пo-старшите означава да се изключиш от структурата. Без спазване на йерархията и субординацията (подчинение на низшето на по-висшето) е невъзможно каквото и да е общество и каквато и да е система, започвайки от семейството и свършвайки с държавата, дори нещо повече - започвайки от атома и завършвайки с космоса.
В Църквата съществуват няколко вида йерархия. На първо място е небесната йерархия - от която са ни известни девет чина на ангелите, после йерархията на земната Църква, която се разделя на свещенослужители (архиереи, свещеници, дякони) и служители на църквата (четци, певци и иподякони).
Има и още един вид йерархия, на която ще се спрем по-подробно. Това е духовната йерархия, която няма ясни външни определения, а се определя от степента, в която е придобил човек благодатта на Светия Дух. Това се вижда особено ясно в така нареченото „старчество“. Това особено почита народът и с него се съобразява свещеноначалието. Подобна йерархия обикновено е възниквала в монашеството. Тук йерархичността е преди всичко във взаимоотношенията между духовния отец и неговото чадо. Духовният отец сам е длъжен да премине школата на послушанието и аскетизма, трябва да възприеме дара на наставничеството от своите отци, иначе няма да има какво да предаде на своите духовни чеда. Духовния отец е в постоянно духовно общуване със своите учители в аскетизма. Дори ако те са отишли на оня свят, духовната връзка не прекъсва, променя се само формата на общуване: старците и след смъртта си не изоставят своите ученици. Послушанието освобождава човека от мъчителния избор: за него и заради него всичко решава духовният отец. Това съхранява огромни сили за молитва, затова тези, които са в послушание, скоро постигат непрекъсната молитва. Когато в сърцето на послушника се надигат греховни страсти и той ги разкрива, сякаш ги разголва пред своя наставник, то демонът като крадец, хванат на местопрестъплението, бяга надалеч. Падението на послушника се случва тогава, когато той скрива нещо от стареца или вътрешно му противоречи; но ако се покайва, старецът го подкрепя и се моли за него на Бога. Обаче ако животът на послушника е изпълнен с постоянен ропот и недоверие към стареца, с вътрешно осъждане и унижение към него (или към неговите постъпки), с противене на неговата воля и наставления, то падението е неизбежно. Послушник, който се е отказал от послушание и изпълнява своята воля, вече сякаш е програмирал падението си. За човек с такава нагласа може би е по-добре изобщо да не поема подвига на послушанието, както за слепия е по-добре да не се приближава до огън, за да не изгори в него. Духовният аспект на петата заповед е послушание на духовния отец, в когото послушникът вижда образа на Самия Христос. Ученикът започва да обича своя наставник повече от плътските си родители, той чувства духовно единение с него, както клончето със ствола на дървото. Христос се нарича Логос - Алфата и Омегата. Той е връх и начало на всяка йерархия. Извън Логоса е тъмнина и безумие. Изпадането от йерархията - това е противене срещу нея; то е състояние на метеж против Бога, отдалечаване от единствения източник на благодат и начало на вечната смърт. За изпълнение на петата заповед Господ е обещал благо и дълголетие. Висшето благо е благодатта, а дълголетието е символ на вечността.
Някои духовни писатели предупреждават за опасности в заниманието с Исусовата молитва, но опасността възниква не от молитвата, а от упоритата горделивост. Самоволникът не е молещ се, а духовен „революционер“; дори той да се старае да повтаря молитвата, името на Иисус Христос не може да проникне в неговото метежно и сякаш вкаменило се сърце. За Исусовата молитва са нужни послушание и покаяние, труд и благоговение - това са четирите реки, напояващи градината на душата, без които тя ще остане пустиня.
Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин
Няма коментари:
Публикуване на коментар