Осмата библейска заповед гласи: Не кради, тоест не си присвоявай чуждото. Нравствените задължения на човека включват неговото отношение към Бога и към хората, към света и към самия себе си, затова заповедта "Не кради" се разпростира върху това, което принадлежи на Бога, на света, на хората и на нас самите. На Бог принадлежи човешката душа. Той я е създал за Себе си; човешката душа е обект на Божествената любов, единствената скъпоценност в сътворения свят, която Господ иска да има като Своя; само човешката душа е способна да побере Божията любов, способна е да влезе в тайнствено единение с Бога, да стане отражение и отблясък на Божествените съвършенства. Свещеното Писание се нарича Завет. Завет са тези условия с изпълнението на които душата се включва в полето на Божествената светлина дотолкова, доколкото човешката воля е в съгласие с волята Божия, приема я и я изпълнява: та нали за да вмести любовта Божия, човек трябва сам да се научи да обича Бога, да даде място на Божията благодат в своето сърце. Първата кражба, която човек е извършил и, върши постоянно - това е кражбата на самия себе си от Бога и продаването си на този временен, жесток и чужд свят. Душата е искра от Божествената светлина, тя не може да открие себе си в материалния свят и човек, открадвайки се от Бога, краде и от самия себе си. Човекът се състои от душа и тяло, които имат своите нужди и потребности. Но безсмъртната душа е толкова по-скъпоценна от тялото, колкото небето е по-високо от земята и вечността е повече от временния живот. Няколко десетки години са ни отредени за пребиваване на този свят. Обаче по-голямата част от това време ние пилеем за своите телесни нужди и прищевки, затова постоянно крадем това, което принадлежи на душата. Ние сме създадени за вечен живот, но затъвайки в светските грижи, в тяхната умъртвяваща пустота, крадем вечността от душата си.
Християнинът е длъжен неделните дни и в дните на църковни празници да посвещава на Бога. Това време Господ е отредил за Себе си, а ние го употребяваме за земни дела и затова отново крадем принадлежащото на Бога. Забравяйки за молитвата или молейки се небрежно, ние крадем своето сърце от Бога, Който е казал: Сине мой, дай сърцето си на мене. Изобщо всеки грях е кражба на самия себе си от Бога, на Когото сме длъжни да принадлежим и роби на Когото се наричаме лицемерно. Единственият, от когото не крадем, а на когото напротив - охотно даваме - е дяволът. Той е чужд за нас дух. Той няма в нас нищо свое. Обаче ние проявяваме необикновена милост към него, делим с него всичко, каквото имаме, включително душата си.
Духовните блага са неделими. Бог принадлежи еднакво на всички, доколкото всеки човек вътрешно е способен да вмести в себе си любовта Божия, а преходните блага на този свят са оскъдни и ограничени, затова човек, затънал в светския живот, се бори с другите за тези блага, иска да им ги отнеме и да ги присвои. Обаче каквото имаме - то не е наше, а само дадено назаем, и от това как ще го употребим, зависи нашият вечен живот.
В евангелската притча за неправедния настойник се разказва как един човек злоупотребил с доверието на своя господар и окрал имането му. Това имане са времето на живота, силите и способностите на човека, които той е длъжен да използва за делата на доброто и на милосърдието. Но човек най-често ги използва за задоволяване на своите похоти и страсти. Господ ни е призовал от небитието и ние нищо не сме донесли със себе си на този свят и няма да го отнесем от него. Всичко, което смятаме за свое, е „неправедна придобивка“, тоест несигурно, измамно, временно; ако имаме повече от необходимото и не искаме да го поделим с нуждаещите се, това е знак за намаляващата ни любов към хората, тоест духовна загуба. Затова Господ е казал: горко на богатите. Обаче самото придобиване и любовта към вещите съдържат в себе си възмездие към човека не само в бъдещия, но и в този живот, като му налагат тежестта на грижите, привързват го към земята, отнемат времето и силите му, нужни за най-важното - вечното спасение.
Увеличаващите се придобивки като сгъстяващи се облаци закриват от човека небето и отнемат Бога от душата му. Той съгрешава, може би без дори да го съзнава, срещу надеждата и любовта. Когато забравяме, че Бог е не само Творец и Промислител, но и Отец, който не може да изостави Своите деца, още повече творящите Неговата воля, то съгрешаваме срещу надеждата. Когато се привързваме към имущество или пари и не ги поделяме с бедните, оправдавайки се, че искаме да осигурим своите деца и своята старост, или пък трупаме за всякакви непредвидени случаи, както се казва „за черни дни“, то извършваме грях срещу любовта. Има още един вид кражба - това е лъжата. Тя се е пропила в нашия живот и е станала негов атрибут. Когато човек лъже, значи, че нещо скрива, той постоянно крие под маска самия себе си - своите дела, мисли, желания. Колко често се възползваме от доверчивостта на хората и им отвръщаме с неблагодарност! Колко често показваме лъжливо благоразположение към някого, за да се възползваме от неговите услуги и помощта му! Колко често като артисти изиграваме "любов" и изобщо не смятаме за грях лицемерието и кокетството. А когато получим каквото сме искали, човекът става вече ненужен за нас и го гледаме като непознат и чужд. Нещо повече, като знаем, че трябва да сме му благодарни, той ни дразни, искаме да се отървем от него. И тук се случва парадоксално, но за съжаление често явление: човек се отплаща със зло за доброто, а това също е вид душевна кражба.
Човекът е образ и подобие Божие и колкото и низко да падне, образът Божи не се заличава напълно у него: ако златото е зацапано с мръсотия, ние все пак ще се отнасяме към него като към злато, а не като към мръсотия. Но колко често оскърбяваме някой човек, забравяйки, че той е образ Божи, макар и образ помътнял, запрашен, трудно различим! И с това крадем от човека неговото вечно достойнство.
Ангелите хранители се изпращат от Бога на помощ на хората и служат на човека с любов и желание като на образ Божи, съчувстват му и не го отхвърлят, а ние заради дреболии сме готови образът Божий - човека - да очерним с най-мръсни думи и да го сравним с дявола. Това е все едно да вземеш потъмняла от пушека икона, да плюеш на нея и да я стъпчеш. Господ казва: всеки който рече на брата си: безумецо, излага се на огнения пъкъл - именно защото такъв човек е отнел от другия славата на образа Божий. Значи, оскърбявайки човека, ние крадем от него онова небесно достойнство, за което пише псалмопевецът Давид: Ти {Господи} си го направил {човека} само малко по-долен от ангелите. Значи в общуването си с хората ние постоянно се оказваме крадци.
Колко често ние незаконно искаме да подчиним друг човек, да го заробим, да го превърнем във вещ, която ни принадлежи! Дори Господ уважава личността на човека. Той му е дал вътрешна свобода, а ние сме свикнали да гледаме на ближния си като на инструмент за изпълнение на нашите планове и желания, тоест като на фигура върху шахматната дъска - и това е кражба на свободата на човека. Тук трябва да се направи едно пояснение. Учителят е отговорен за своя ученик, родителите - за децата си; свободата не е произвол. Старшият в известна степен отговаря за младшия, но тук ние говорим за друго: не за обучението и послушанието, а за потискането на човешката личност, за злоупотребата със собственото положение, за безсмислената придирчивост, за непрекъснатата духовна агресия. Когато учителите или родителите се превръщат в някакви робовладелци, то техните деца и ученици стават или безволеви същества или дребни дяволчета. Обществото е устроено според йерархическия принцип на взаимно подчинение, но злоупотребата с този принцип е кражба и грабителство. Властта на старшия не бива да пренебрегва личността на младшия, тя трябва да има предвид ползата за него, иначе се превръща в някаква преса.
Обаче човек извършва още по-голяма несправедливост към самия себе си. Той не може така безмилостно да ограби другия, както самия себе си, да го лиши от вечното спасение. Ние казваме, че човек се състои от душа и тяло, но по-точно е да се каже: от тяло, душа и дух, и точно с духа си той се различава от всички населяващи земята същества. Духът е насоченост на душата към вечността; благодарение на духа си човек се намира на границата между времето и вечността, между материалното и духовното. Духът на човека общува с Бога. А в нас духът е ограбен, окраден, че и унизен и пребит. Душата, обърната към земята, е завладяла мислите, желанията и стремежите на човека. Тя прилича на узурпатор, който е свалил царя - духа - от престола и го е принудил да служи на роба, в този случай - на нашето тяло.
Главната цел на човешкия живот е общуването с Бога. Божието царство вътре във вас е - е казал Господ. Това Царство - владение на Ангелите - ние крадем от самите себе си. Нашият живот е постоянна кражба на време, чрез което би могло да се постигне вечността, кражба на време от собствения ни дух за задоволяване на страсти, за празни дела и за още по-празни разговори. Ако огледаме живота си с внимателен поглед и се опитаме да разберем колко време сме отдали на духа си, а колко на душата, ще видим, че за духа сме оставили някакви малки трохички. Много светци, умирайки, са молили Господ за отсрочка на смъртта за покаяние, а ние сами си крадем времето, което е невъзможно да се върне, и после стоим ниши пред вратите на вечността.
Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин
Няма коментари:
Публикуване на коментар