Не клевети

Към това ни призовава деветата заповед. 
На църковнославянски език тя звучи много по-дълбоко и точно: "Не послушествуй на друга своего свидетелъства ложна", тоест не лъжесвидетелствай за свой ближен." Тук има две мисли или два принципа: другият човек е другар и всяка лъжлива дума за него е клевета. Буквалното значение на тази заповед е: не произнасяй съзнателно лъжа с цел да опорочиш някой човек, не лъжи в съда, не разпространявай тайно лъжливи слухове, не превръщай езика си в уязвяващо хората змийско жило. Но ако змията поразява само своята жертва, в чиято кръв впръсква отрова, то клеветникът отравя мнозина, отравя душите на тези, които го слушат и общуват с него. Клеветата прилича на заразна болест, която се предава от един болен на друг. Затова цар Давид ни е казал като назидание: Оногова, който тайно клевети против ближния си, ще изгоня. Светите отци са казали: „Не се срамувай да прекъснеш клеветника. Слушайки го, ти съучастваш в клеветата“.

Хората, които сами са поразени от греха, съдят за другите по себе си, затова те охотно вярват на клеветата. Освен тези два присъщи нам порока - гордостта и завистта - тайно желаят унижението и позора на другите хора, та човек да може да се наслаждава на мисълта, че е по-добър от останалите. Затова човек обикновено се хваща за клеветата като за лакома храна. Господ е заповядал: Не съдете. Във всяко осъждане на човек се съдържа клевета. Ние поставяме на човека оценка, както учител на изпит - на ученика, произнасяме му присъда, както съдия - на престъпник, говорим за него така, сякаш виждаме най-съкровеното в душата му и като че ли целият му живот е разкрит пред нас. Своите измислици за човека, неверни и непроверени, основани не толкова на фактите, колкото на нашето лично отношение към него, своите симпатии или антипатии, ние утвърждаваме като действителност. В дъното на душата си смятайки се за безпогрешни аналитици на чуждите достойнства и недостатъци, ние описваме личността на друг човек, както ученият описва инфузорията, която разглежда под микроскоп. Осъждането е едно от проявленията на възгордяването, това е страст, която дава възможност на нищожеството, очерняйки другите, да се любува на себе си. Често хората се събират заедно именно заради осъждането. Как се оживяват техните лица, с какъв възторг горят очите им, когато говорят за човешките слабости или пороци! С каква тържественост те донасят новини за своите съседи и познати също като плячка на общата маса! Почти винаги, осъждайки и клеветейки другите, те се оправдават с това, че „се борят за правдата“. Но всъщност това не е осъждане на порока, а разкриване на вътрешното състояние на самия клеветник. Такива хора приличат на мухи, пълзящи по полица, на която има месо, или на червеи, ядящи труп.

Нашата работа е да изпълняваме заповедите, а не да съдим. Ние самите сме осъдени (заради собствените си грехове) и се нуждаем от помилване. Затова, осъждайки другите, ние така сякаш молим Бога за наказание за греховете си, в каквито обвиняваме другите. Премъдрият Соломон пише: В многото говорене грехът е неизбежен, затова светите отци са претегляли всяка своя дума като на везни, преди да я произнесат.

Има още един вид клевета - клеветенето на починалите. Нашата оценка за хората, живеещи край нас, е много ненадеждна, а съжденията ни за тях - повърхностни и едностранчиви. Въпреки това ние уверено съдим и произнасяме присъди дори над тези, които са живели преди столетия, тоест ние клеветим не само живите, но и починалите. В духовен план клеветата е убийство и кражба: убийство на доброто име на човека и кражба на неговата чест. Клеветейки някого, ние го превръщаме от ближен в чужд за нас, отнемаме си възможността да го обичаме, както е заповядано от Христос, и в мистически смисъл извършваме братоубийство.

Душата на човека е тайна. Нима можем да познаваме сърцето на другия човек, да виждаме неговите стремежи, желания, неговата борба със страстите му, добрите дела, извършени от него, условията, в които се е намирал, демоничната сила, въздействаща върху него и бореща се с него? Разбира се, че не. Затова нашият съд над някой човек никога няма да бъде обективен и справедлив, тоест свободен от измислица и клевета. Затова и светите отци са заповядали да се вглеждаме в себе си, да обвиняваме себе си, а съда над другите да предоставим на Бога. Трябва да се помни, че нашата душа е поле, обрасло с бурени и бодливи храсти, за чието почистване трябва да се трудим през целия си живот. Светите отци са казвали: „Ако човек е разбрал какво означава: от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш, би предпочел мълчанието“. А нали трябва да се помни и това, че човекът е образ и подобие Божие, следователно унижаването на образа се отнася и за Първообраза, става сякаш унижение на Твореца.

Как да се борим с клеветата и осъждането - този обичай на долните души, това желание да се издигнеш в собствените си очи за сметка на унижаването и очернянето на другите? Преди всичко клеветата и осъждането са дефицит на любов - основата на Евангелието. Затова ако човек наистина иска да се бори със страстта на осъждането, трябва тайно да прави добро на ближния си и да се моли за онези, които в душата си желае да съди. След това той постоянно трябва да се старае да има наум Исусовата молитва, в светлината на която сърцето познава цялата низост и мерзост на човешката клевета. Осъждането - това е тайно желание да унищожиш другия, а молитвата ражда чувство на живо, непосредствено състрадание към всеки човек, когато ближният става сякаш наш „двойник“.

Клеветникът нанася вреди най-малко на трима души. Първо, на самия себе си, тъй като мръсотията на клеветата, преди да се въплъти в слово, минава през собственото му сърце. После на човека, когото клевети, защото има малко хора, които могат да понасят клеветата спокойно и великодушно: повечето изпадат в униние и гняв, а нерядко отвръщат на своите оскърбители със същото. И накрая - на онзи, който слуша клеветата: той мислено сам започва да осъжда, сякаш всмукван от рядко блато и загубвайки уважение към оклеветения човек, се превръща в участник в неправеден съд над своя брат. Човекът, привикнал към клеветата и направил я сякаш своя професия, става медиум на демона и изпитва от своето злословие някакво тъмно вдъхновение и садистична наслада, които после завършват с униние и тъга.

Затова светите отци са обичали да повтарят стиха от псалма: чрез думите на Твоите уста Aз опазих себе си от пътищата на насилниците. Единствената съвършена истина, излизаща от човешките уста - това са думите на молитвата.

Приложение

Въпрос: Какви грехове изобщо извършва човек с езика си?

Отговор: Езикът прилича на пламък, който изглежда малък, но при невнимание може да изпепели цял град. Езикът прилича на малкия рул на кораб: той е невидим във водата, но неправилното му извиване дава лъжлив курс на кораба и колкото по-нататък плава корабът, толкова повече се отдалечава от целта си. Човекът е наречен словесно същество; чрез словото той се обръща към Бога, чрез словото общува с хората, чрез словото придобива знания и в същото време непредпазливото боравене със словото, разпуснатостта на езика вкарва душата на човека в много грехове. Едва ли не половината от всички грехове, които извършва човек, минава през злоупотребяването с великия дар Божи - словото. Може да се каже, че във властта на езика са животът и смъртта на душата ни.

Най-страшният грях със словото е клетвопрестъпничеството. Когато човек се кълне лъжливо, особено в името Божие, и призовава Бога за свидетел на думите си, той сякаш залага собствената си душа. Той се подлага на Божи съд както във вечността, така и тук, на земята. Затова грехът на клетвопрестъпничеството се нарича въпиещ грях: както пролятата човешка кръв и той въпие към небесата за отмъщение. Клетвопрестъпникът продава душата си на демона и печатът на Юда невидимо ляга на устата му. Този, който по време на гонения заради малодушието си или заради светска изгода се е отрекъл от Бога, е клетвопрестъпник: той се е отрекъл от обетите на кръщението и благодатта Божия, която е получил в Тайнствата на Църквата, и е станал по-лош от невярващ.

Има и друг вид отричане от Бога - отричането от монашеските обети. Монах, живеещ в блудство, е постоянен клетвопрестъпник, според църковните правила, ако такъв човек умре без покаяние и връщане в монашеския живот, то дори не бива да го погребват по християнски. Особено страшно е когато такъв човек е свещенослужител и извършва литургия: с всеки молитвен възглас той сякаш произнася анатема на себе си. Според откровението, което е било дадено на преподобния Макарий Египетски, душите на такива хора отиват в най-дълбокото на ада.

Вторият грях със слово - това е проклятието, което човек произнася в състояние на гняв понякога дори към близки нему хора. Да прокълнеш някой човек значи да желаеш наказанието му на земята и гибел във вечността. Особено страшно е проклятието на свещенослужители, а после на родители към децата им. Незаслуженото проклятие се обръща срещу този, който го е произнесъл, а заслуженото омрачнява и без това тежкия живот на човека, който си го е навлякъл, то сякаш се впива в костите му и го следва като сянка. Проклятието е грях към евангелската заповед: Обичайте неприятелите си, и към думите на апостола: Благославяйте ония, които ви гонят, благославяйте, и не кълнете. Често човек, проклел друг, горчиво се разкайва за това, което е направил, но словото вече е произнесено, адският пламък се е изтръгнал от устата му и е обгорил жертвата.

Третият грях със слово е клеветата, умишлената лъжа, чрез която искаме да опорочим друг човек, мрежите, които му поставяме. В Свещеното Писание падналият ангел се нарича дявол, тоест клеветник. Който клевети, който плете интриги, който се старае да очерни друг човек, той става един дух с дявола. Клеветата е вид човекоубийство чрез словото.

Четвъртият грях е осъждането. Господ е казал: Отмъщението е Мое, и Аз ще отплатя, а човек се заема да съди другите вместо Бога. Всяко осъждане има лъжа в себе си, макар и да изглежда външно правдоподобно. Нали Господ ще съди човека не само по делата му, но и според състоянието на сърцето му, а дълбините на човешкото сърце са закрити за нас, затова осъждащият брата си е сляп съдия. Господ е казал: Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Значи човек, осъждащ другите, всъщност осъжда себе си. Той сякаш иска от Бога наказание за греховете си; да осъждаш значи да не прощаваш, а да не простиш - самият ти да останеш неопростен. Трябва да се каже, че няма точна граница между клеветата и осъждането и злоезичният човек почти винаги се оказва клеветник.

Петият вид грях със слово е лъжата и притворството. В молитвата Господня дяволът е наречен лукав, второто име на дявола е лъжец. Господ е казал за Себе си, че името му е Истина и всеки, който е от истината, ще слуша Неговия глас. Тук ние сякаш се намираме между два полюса: истината води към Христа, лъжата -към сатаната. Съвременният човек се е отучил да бъде себе си. Той постоянно си слага маски, постоянно играе и лъже. В наше време лъжата стана някакъв всеобемащ, универсален грях. Човек престана да вярва на другите хора, това е една от причините да се живее толкова тежко в съвременния свят; с лъжата човек е умъртвил сърцето си и угасил любовта. Лъжата прави молитвата немощна: на небето се чува само гласът на сърцето, а сърцето се е затворило за молитвените слова. Този, който съзнателно лъже друг човек, неволно ще лъже и Бога.

Шестият вид грях със слово са шегите и скверните ругатни. Тук човек с думите си разпространява около себе си духовна смрад, сякаш осквернява душите на другите хора; той прилича на напълнена с мръсотия бомба, която избухва и при най-леко докосване и залива със зловоние душата на други хора. Особено гнусни са ругатните със споменаване на светини или кощунствените шеги. Този грях най-често бива наказан тук, на земята. Шегаджията е по-малък брат на сквернословеца: човек е образ Божи и в шегите този образ се представя разкривен и обезобразен.

Следващият вид грях със слово - това е празнословието, навикът да се говори за ненужното и празното, да се пълни своята и чуждата памет със случаен боклук. Празнословието е желание да се говори, което се превръща в навик. Ако празнословещият не се изприкаже, се чувства болен и разбит, също като алкохолик без вино. Празнословието отдалечава Божията благодат. Празнословещият става бреме за околните, затова трябва да се учим на великата наука - мълчанието. Празнословещият е враг на своята душа и крадец на чуждото време. Към празнословието се прилепва и многословието, но все пак донякъде се различава от него.

Многословният човек може да говори за нещо нужно и полезно, но при това използва такова обилие от думи, от каквото изобщо няма нужда. Многословният човек не може да отдели главното от второстепенното: изглежда, че той седи на арба, която със скърцане се движи така бавно, че не знаеш кога ще спре. Разговорът с такъв човек оставя чувство на съсипаност и умора, вниманието се притъпява и постепенно човек спира да разбира за какво му се говори. Многословието е едновременно гордост, обичаща да се самоизтъква, и липса на култура на мисленето. Към това се добавя липса на уважение към събеседника, когото не питат дали иска да слуша този неспирен монолог, както не питат мишката дали иска да се измъкне от капана.

Въпрос: С кого особено не бива да бъдем многословни?

Отговор: Първо, с по-възрастен човек; второ, с този, който по-добре от теб знае това, за което говориш и разбира от половин дума; трето, с монах, който според сана си трябва да се занимава с вътрешна молитва, при което всяка излишна дума пречи на това вършене; четвърто, с враг, който иска да се хване за думите ти; пето, с болен, когото си дошъл да видиш; шесто, с човек, който има малко време и му е скъпа всяка минута; седмо, с този, който постоянно те прекъсва, гледа по време на разговора настрани и най-често към часовника си, който отговаря неуместно (сигурен признак, че си му досадил и не те слуша), който в твое присъствие се ядосва на жена си и децата си или грубо прогонва котката, която се гали в краката му, който, слушайки те, затваря очи - значи от твоите думи вече му се доспива. И дори ако всичко изброено по-горе го няма, въпреки това е по-добре да не се изпада в многословие.

Не бива да говориш за това, което не знаеш, в което не си сигурен, което е свързано с духовни вреди за тези, които те слушат. Трябва да се говори за това, в което си сведущ, което е полезно за другите, и при това да се говори кратко. По-добре у хората да се появи желание да продължиш да говориш, отколкото желание по-скоро да млъкнеш. Дори в доброто трябва да се спазва мяра. По думите на Премъдрия: Намерил ли си мед? Яж само колкото ти е нужно, Дя не би да се преситиш от него и да го повърнеш.

Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил Карелин