Не пожелавай

Десетата заповед от Стария завет гласи: Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.

Десетте заповеди, дадени на Мойсей по времето, когато Бог му се явява на Синай, са написани с Божия пръст на два каменни скрижала. На единия скрижал са изобразени заповедите за вярата и почитането на Бога, вторият скрижал съдържа шест заповеди, отнасящи се до нравствения живот на човека. Първите четири заповеди обръщат душата на човека към небето: те сякаш разтварят хоризонта на земята и възвестяват за предназначението на човека като образ и подобие Божие, за главния смисъл на човешкия живот - общуването с Бога, което след смъртта трябва да премине в единение с Бога и да стане съдържание и безкрайна цел на битието.

Десетата заповед е равносметка на предходните нравствени заповеди. Тя като че ли прехвърля мост между Стария и Новия завет и се разкрива в евангелската заповед за блаженството: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ - ще видят Бога не с очи, а с вътрешното зрение на пробудилия се дух. В нея са скрити моралът и нравствеността на Новия завет, където главното е състоянието на човешкото сърце, а делата и постъпките са само проявление, отражение на вътрешния, съкровения живот на човека. Десетата заповед, завършваща Синайския кодекс, задълбочава разбирането за добро и зло, за грях и съвършенство. Тя прави център на нравствения живот на човека неговото вътрешно състояние - тази съкровена област на душата, където възникват желания и мисли, образуват се стремленията на човека и се осъществява неговият нравствен избор. Тя се отнася към самия център на човешкото битие - към неговия ум и сърце, където, условно казано, се оформя ликът на душата му и човекът от биологически индивид става личност; където се образуват основните направления на душата - към Бога или отдалечаване от Бога, и където се извършва вътрешната борба между небето и преизподнята. В тази заповед нравствеността се разглежда вече не само на равнището на постъпките на човека, на неговите думи и дела, но и в тяхното зараждане, така да се каже - в ембрионалното им състояние. Десетата заповед учи не само да не се върши, но и да не се пожелава грехът, да не прекланяме волята си пред него и да не даваме съгласие с разума си на това, което противоречи на призванието на човека като образ и подобие Божие. Десетата заповед говори за това, че човек не бива да желае чуждото, което не му принадлежи, но във висшето си сакрално значение тя забранява да се пожелава всичко, което е чуждо на човешкия дух - да се пожелава вещественото, преходното, обреченото на тление и смърт. Тази заповед сякаш е отразена в думите на апостол Йоан Богослов: "Не любете света, нито каквото е на света." Тази заповед призовава човека да следи състоянието на сърцето си. Тук се разкрива дълбочината на греха не само като грешки, заблуди и незнание, а като загуба на благодатта - изоставяне на Бога, богопротивене и тайна връзка със сатаната. Във всеки грях има ехо от падението на сатаната и отровата на змията, което е поразило и отровило нашите праотци: то се предава на потомците им като дяволско наследство и се скрива на дъното на човешката душа. От времето на падението на Адам грехът е станал вътрешен фактор на човешкото битие, направил е човека открит за внушенията на демона, уязвим за неговото смъртоносно дихание. Десетата заповед е призив за борба с греха, която продължава през целия живот и завършва с победа или с поражение; или с вечен живот или с обитаване на подземията на ада заедно с падналите ангели - духовете на мрака. Премъдрият Соломон е казал: От всичко, що е да пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота. Десетата заповед е призив за святост. Какво е светостта? Това е съединение на Божията благодат с душата на човека, чистота на сърцето, в което се отразява божествената светлина - както слънчев лъч в огледало, обърнато към небето. Господ ще съди човека по състоянието на неговото сърце. Благодатта прилича на огън в светилник, който озарява отвътре човека и заедно с това тя прилича на царствено одеяние, в което той ще бъде облечен и коронован във вечността. Десетата заповед посочва, че най-главното в живота на човека е не светското му положение, не външните обстоятелства и ситуации, в които пребивава, не светската слава и богатство, не това, което светът почита като велико - а състоянието на неговото сърце, където се сумира целият му живот, чистотата на съвестта, която преминава във вечна радост. Да не се пожелава чуждото - това значи да не отдаваш сърцето си на страстите, тъй като страстите винаги пожелават чуждото. Помислите и страстите въртят нашия ум както вятърът или водният поток - воденичните камъни. Страстите приличат на завеса, която скрива от нашата душа светлината на Божеството. Страстите и грехът са врагове на Бога, пречещи Му да влезе в човешкото сърце като в Своя обител. Христос, също като беден странник, стои пред вратата на нашето сърце, която сме затворили пред Него. Но как да не желаеш, щом сърцето желае, как да се бориш с помислите, когато те приличат на рояк пчели, които жужат, кръжат и пълзят в главата ни? Къде да бягаш от страстите, ако те са ни обхванали както огънят - някой дом? Преди всичко трябва да изповядаме пред Бог своята немощ и безсилие и вътрешно да призоваваме: „Господи, спаси, помогни и помилуй, аз не мога да победя греха, но Ти - Победителят на сатаната и ада - можеш да поразиш и да победиш греха в моето сърце“. Това прилича на битката на Мойсей с амаликитяните: когато Мойсей кръстообразно вдигал ръце към небето, побеждавали неговите воини, когато отпускал ръце, побеждавали амаликитяните. Когато душата зове Бога, то не тя, а благодатта побеждава греха; когато тя забравя за Бога, сякаш отпуска очи надолу и побеждават страстите. Затова по време на изкушение трябва да се молим с кратки молитви, така, както с кратки и отривисти думи викаме за помощ по време на смъртна опасност. Има и друг начин за духовна борба и пречистване на сърцето -да стоим с името на Исус Христос над своето сърце, тъй както на скала над бездънно море и да пресичаме помислите при самото им пораждане. Първата поява на помислите светите отци са наричали прилог. Прологът прилича на плод от дървото на познанието на доброто и злото: може да го откъснеш, но може и да удържиш ръката си; тук още няма грях, а само избор. Но ако се забавим, то нашата страстна душа ще започне да изпитва съчувствие към този помисъл, тоест наслада и интерес. Това е усвояване на греха. На следващия етап става съчетаването на душата с помисъла: тя сякаш му се отдава, той я отвежда със себе си, както измамник - дете. Съчетаването преминава в страст, която завладява човека, парализира ума му и разпалва в сърцето му адски огън. Този стадий се нарича пленяване. Човекът става пленник. Той започва да обмисля как да задоволи своята страст. После грехът се въплъщава в постъпка: това вече е падение. Благодатта се отдръпва от човека, който до искреното покаяние се намира под властта на демона. Падението, повтаряйки се, става навик, а навикът враства в самата природа на човека, както ръждата - в желязото. Тук човек само със собствени сили вече не е в състояние да се съпротивява на греховния навик, но с помощта на Църквата, нейните Тайнства, чистосърдечната изповед и молитвите той може да бъде спасен както давещ се - от водовъртежа на река. Обаче тази борба е много трудна и тук е нужно особено послушание и смирение. Човек се изтръгва от лапите на дявола, но раните от ноктите на врага остават в душата му и дълго гноясват и не заздравяват. За да се изпълни десетата заповед, се иска старание непрекъснато да се казва Исусовата молитва: благодарение на нея постепенно просветляват дълбините на чобешкото сърце, макар за това да са нужни много време и усилия.

Великите дарове Божи изискват велики усилия, иначе те лесно се загубват, затова тези, които искат да изпълнят десетата заповед, трябва винаги да имат Исусовата молитва на устните си. Постепенно името на Иисус Христос ще влезе в дълбините на сърцето и тогава човек ще изпита радостта на духовната чистота - единствената истинска радост.

Из книгата "Изкуството да се живее или умението да се умира"-Архимандрит Рафаил