(Първа след
Петдесетница)
ЕВАНГЕЛИЕ ЗА СЛЕДВАНЕТО СЛЕД ХРИСТА
Мат. 10: 32 – 38; 19: 27 – 30, Зач. 38
ЕВАНГЕЛИЕ ЗА СЛЕДВАНЕТО СЛЕД ХРИСТА
Мат. 10: 32 – 38; 19: 27 – 30, Зач. 38
Праща ли стопанинът своя
слуга гладен след овцете? Праща ли бащата сина си
на оран без плуг и волове? Праща
ли войводата войника на бой без оръжие? Не
праща.
И Бог не праща в този свят Своите служители, Своите синове и своите войници гладни, неподготвени и невъоръжени. Хората не са нито по-мъдри, нито по-милостиви от Бога – далеч са от това! А щом като те знаят да осигуряват своите пратеници с онова, което им трябва, то още повече Бог знае да доставя на Своите онова, което им е необходимо. А че Бог обилно снабдява със Своята благодат онези, които вършат Неговото дело, ни свиделства най-очевидно примерът на светите апостоли. Това, че тези дванадесет души от обикновен произход и с обикновени занаяти, без войска и богатства, без светски блясък и сила, могли да оставят своите домове и своите роднини, па да тръгнат по света да проповядват Христовото Евангелие, т.е. нещо съвсем ново и противно на онова, което дотогава светът смятал за ценно и добро – това не може да се обясни с нищо друго, освен с Божията помощ, Божието съдействие и Божията благодат. Па освен това имали смелостта да застанат срещу лъжовните учения на най-учените и пагубното богатство на най-богатите, и жестоката власт на най-силните в този свят. Как биха могли да са така смели простите рибари, ако Бог не ги хранел със Своята мъдрост, не ги закрилял със Своята сила и не ги въоръжавал със Своето оръжие? И как, освен това, са могли да имат такава храброст и издръжливост да претърпят нечувани мъки и неописуеми унижения; да са тормозени от хората и природните стихии; да ги оковават във вериги; да ги подлагат на подигравки и да ги бият с камъни; да ги държат гладни в тъмниците; да ги прекарват вързани през моретата от край до край на света; да ги хвърлят пред дивите зверове, да ги разсичат и разпъват; да виждат целия свят до зъби въоръжен против тях?! Дванадесетте рибари – наистина, о, наистина, е трябвало да имат някаква непобедима, тайнствена помощ, някаква храна, която не се слага в устата и не се яде, някакво оръжие, което не се носи в ръце, и е с невиждана сила за вражеските войски (вж. II Коринт. 1: 4). Развълнували целия свят с нечуваната дотогава проповед за възкръсналия Христос – за Бога, Който се явил на хората в плът и отново се възнесъл в Своето небесно Царство. И, посели семето на новата вяра, на новия живот, на новото творение, те заминали от този свят. Но тогава земята започнала да гори от тях – от техните семена, от техните слова, от техните стъпки. Народите, които ги гонели, се пръснали по света; царствата, които им се противили, безсилно се разпаднали на прах; къщите, които не ги приемали, се сринали в развалини; големците и мъдреците, които ги мъчели, паднали в посрамяване и отчаяние и завършили живота си с ужасна смърт. А тяхното семе поникнало и разцъфнало. Църквата се изправила от тяхната кръв върху развалините на насилниците и лъжовните човешки творения; онези, които ги приели, се прославили; онези, които им повярвали и тръгнали след тях, се спасили. О, как обилно Господ храни Своите пратеници! Как изобилно снабдява Своите верни синове! Как, като Войвода, въоръжава Своите войници!
Първо Господ осигурява и въоръжава Своите верни войници, па тогава ги праща на работа и на борба. А че това е така, Христос показал и през Своя земен живот, а се вижда и от историята на Църквата след слизането на Светия Дух. В Евангелието е казано, че Христос извикал всички Свои ученици и даде им власт над нечистите духове да ги изгонват и да изцеряват всяка болест и всяка немощ. И им казал тогава да идат и да проповядват приближаването на Царството небесно, и още: Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте. Първо, значи, им дал власт и сила, па тогава ги пратил на работа. За такова превелико дело апостолите трябвало да получат и превелика сила. А че наистина са получили такава сила, е ясно от думите на самия Спасител: даром получихте. И за да покаже на апостолите колко превелика и непреодолима е тази божествена сила, която ще бъде с тях, Господ им наредил да започнат своето дело, без да се грижат за земни неща – като не вземат със себе си нито злато, нито сребро, нито храна, нито две дрехи, нито торба, нито обуща; да не се обиждат, ако някой не ги приеме; да не обмислят предварително какво ще отговарят пред управниците. И след като им дава необходимата сила, и след като им обяснил, че тя е напълно достатъчна за всяка потреба и всички страдания в живота, отново открито им говори за всички мъки и страдания, които им предстоят: Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци. Но веднага след това ги окуражава: Не бойте се! Вам и космите на главата са всички преброени. Божията сила помага и на врабчетата, а камо ли на вас няма да помогне! И накрая, Господ завършва с решителните думи, които са записани в днешното евангелско четиво, и които ясно показват какво очаква онези, на които е дадената Божия сила и е употребена добре, и какво очаква онези, на които е дадена сила, и не са я употребили, или се опитали да злоупотребят с нея.
И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Първото е наградата за добрия и верен войник, който удържа и изнася [победата], а второто е наказание за лошия и неверен войник, който се колебае, съмнява се и се предава на врага. Нима може да има по-голяма награда за един човек, когото сам Господ Христос, в небесното Царство, пред Небесния Отец и пред безчисленото ангелско войнство, го признае за Свой? Да го запише във вечната книга на живота; да го увенчае с неизказана слава и в безсмъртния небесен сонм да го постави от дясната Си страна? И нима може да има по-голямо наказание за един човек сам Господ да се отрече от него, да му каже пред събора на всички ангели и всички народи, в присъствието на небесния Отец: „Не те познавам; ти не си Мой; ти не си записан в книгата на живота; махни се от Мен!“. А че трябва открито да признаваме и изповядваме името на Господ Иисус, а също и със сърце да вярваме в Него, говори апостол Павел: Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш…, ще се спасиш(Рим.10: 9). Това означава, че сме длъжни и с душа, и с тяло да изповядваме Господа Христа. Защото човек се състои от душа и тяло и е необходимо целият човек да изповядва Онзи, който е дошъл да го спаси.
Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене. Такива чудни думи може да изрече само Онзи, който има повече заслуги за твоя живот, отколкото твоите земни родители. Така се осмелява да говори единствено Онзи, който те обича повече, отколкото те обичат баща ти и майка ти; Онзи, който обича твоя син и твоята дъщеря повече, отколкото ти можеш да ги обичаш. Баща ти и майка ти са те родили само за този кратък живот, а Той те ражда за вечен живот; баща ти и майка ти са те родили за страдания и унижения, а Той те ражда за вечна радост и вечна слава. И още, баща ти и майка ти взимат от Него и дават на тебе. Баща ти и майка ти ти приготвят храна, а Той ти дава дихание. Кое е по-важно – храната или дишането? Баща ти и майка ти ти кроят дрехи, а Той ти е скроил сърце. Кое е по-необходимо – дрехите или сърцето? Той те е въвел в този свят, бащата ти и майка ти са врата, през която те е въвел. Кой е по-заслужил – Онзи, който те въвежда в някой град, или портите, през които влизаш в града?
Разбира се, Господ не изключва онази любов към родителите, която ние дължим към всички ближни, и която ни е дадена като една от двете най-големи Христови заповеди. И сам Господ е показал любов към Своята Пресвета Майка и дори от Кръста я поверил на Своя любим апостол Иоан, като на син, вместо на Себе си. Но той казва това във връзка с гоненията и страданията, които предстоят на Неговите апостоли. Ще се уплашат бащата и майката; ще се уплашат синът и дъщерята, па ще кажат на Христовия апостол: „Отречи се от Христос, живей спокойно с нас и не излизай от своя дом. Живей като останалите хора; зарежи я новата вяра! Тя може да те разлъчи от нас и да те доведе до дръвника. И какво ще правим тогава? Може и нас да мъчат с глад и бой; могат и нас да погубят. Нима затова сме те родили – ще кажат баща ти и майка ти, – та заради тебе да вгорчим старините си? Нима си ни родил за това – ще кажат син ти и дъщеря ти, – та заради тебе да бъдем поругани от нашите връстници, презрени и преследвани, а накрая може и убити? Ако ни обичаш, зарежи Христа и живей с нас мирно и спокойно. Ето, в такива решителни мигове, апостолът ще трябва да реши кой му пречи и кого повече обича – Христа или своите родители? Христа или своите родни деца? От това решение зависи цялата негова вечност, а и вечността на неговите роднини. Никога в живота си човек няма да бъде поставен на по-страшен кръстопът; а е невъзможно с единия крак да тръгне по един път, а с другия – по друг. В такъв миг човек не може да раздели сърцето си – трябва да го даде на едната или на другата страна. Ако подари своето сърце на Христос, може покрай себе си да спаси и своите роднини; подари ли своето сърце на баща си и на майка си, на сина си и на дъщеря си, със сигурност ще погуби и себе си, и тях. Защото, отрекъл се от Христа пред света, и Христос, на Страшния съд, пред небесния Отец, пред цялото ангелско войнство и светиите, ще се отрече от него.[1]
Господ предупреждава апостолите, че този решителен миг ще бъде тежък, като казва: Врагове на човека са неговите домашни, т.е. неговите роднини, които ще го възпират повече от когото и да е в света да не върви след Христос, и които най-много ще го осъждат, в случай че тръгне. Защото, наистина, не ни привързват за този свят враговете, а приятелите ни, не чужденците, а сродниците ни. За да облекчи отделянето от своето семейство, и за да успокои съвестта на онези, които биха желали заради Него да оставят всичко свое, Господ предварително им казва, да не се грижат за нищо, както и врабчетата не се грижат. Нека Неговите последователи да не се кахърят кой в тяхно отсъствие ще храни и облича близките им. Ще ги храни и облича Онзи, Който храни и облича врабчетата. Без волята и знанието на небесния Отец и едно врабче не може да падне на земята. Сякаш Господ иска да каже: „Нито на роднините ви, нито на вас, без волята и знанието на небесния Отец, не може да се случи нищо. И на вашите роднини, както и на вас, и космите на главата са всички преброени. Затова ги оставете и тръгнете след Мен. Ето, и като сте с тях, не вие се грижите за тях, а Бог. Също тъй Бог ще се грижи за тях и без вас“.
Но думите „баща“, „майка“, „синове“ и „дъщери“ тук имат и един по-дълбок смисъл. Под „баща“ и „майка“ се подразбират и нашите духовни учители и водачи[2], които със своите лъжливи учения създават в нас дух, противен на Христа и Евангелието. Това са нашите духовни родители. Те ни учат на земна мъдрост, която служи повече на плътта, а не на душата, и която ни отдалечава от Христа и оковава робски за земята. Докато още не познаваме Христа, ние гледаме на тези наши духовни родители като на идоли; и слушайки ги лично, или четейки техните книги, ние им подаряваме своите сърца, своята любов, своето уважение, отдаваме им слава и поклонение. Който ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа. Под „синове“ и „дъщери“, в по-дълбок смисъл, трябва да разбираме нашите дела – направеното от нас, изграденото от нас, написаното от нас и всичко останало, с което се гордеем като с произведение на нашия ум и нашите ръце. В тези наши дела лежат нашето сърце, любовта ни и гордостта ни. Но какво са тези наши дела спрямо Христа? Те са като облаци от дим спрямо слънцето! Като миг[3] от времето спрямо вечността! Който, значи, ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа.
По-нататък Господ казва: Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Под кръст, първо – трябва да се разбира онова, което е във връзка и следва от гореказаното, т.е. отделянето от баща и майка, от син и дъщеря, от своите роднини, от своите приятели и учители и от своите дела. Кръстът е болка и раздялата е болка. Освен това, под кръст трябва да се разбират всички страдания, мъки и тегла, които един Христов последовател среща по своя път. Но всичко това е необходимо за истинската любов, за да я възпламени още повече; всичко това е неминуемо необходимо, както горчивото лекарство за болния, който иска да оздравее. Всеки Христов последовател среща по своя път различни страдания, мъки и тегло, по които се различават кръстовете. Затова Господ казва: Всеки да вземе кръста си.
По-нататък под кръст трябва да се разбират не само мъките и болките, които сполетяват човека, а и вътрешната мъка и болка при раздялата със самия себе си, със своя стар човек, със своите греховни навици и страсти, със своето тяло. Това е един от най-тежките кръстове и той не може да се понесе без Божията помощ и превелика любов на човека към Христос. Но и този кръст неизбежно трябва да се вземе и понесе. Защото Господ по-нататък казва: Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази. Т.е. който грижливо пази своята стара душа, цялата омърсена от грехове и цялата покрита със страсти, той, без съмнение, ще я изгуби, защото нищо мръсно и нечисто не ще застане пред Божието лице. А който изгуби своята стара душа, който я отхвърли заради Христа, т.е. заради обновяването и новото раждане на човека и душата му, ще я намери, т.е. ще намери тази душа нова, по-светла и по-богата, стократно по-светла и по-богата. Също така, стократно повече ще получи онзи, който се е отрекъл от плътските си баща или майка, братя и сестри, жена или деца.
По-нататък под кръст трябва да се разбира честният Христов Кръст, честен и животворящ. Ние не оставяме един земен кръст, нито пък оставяме едно страдание, за да го заменим с други страдания. Ние взимаме върху себе си Христовия Кръст, т.е. мъките, болките и страданията заради очистване от греховете, заради обновяването на душата и заради вечния живот. Ето какво казва апостол Павел за Кръста Господен: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6: 14). Който понесе Христовия Кръст, за него светът става мъртъв и той – мъртъв за света, мъртъв за света, ала жив за Бога. Не е за учудване, че този Кръст за някои е безумие, а за някои съблазън (I Коринт. 1: 23). Защото хората със стара, грешна душа, поробени от този свят и плътски желания, не могат никак да проумеят страданията, които човек понася не заради някакви придобивки тук на земята, било за здраве или за богатство, или за чест и слава. Впрочем Кръстът Христов означава страдания и болки, които се понасят заради здравето и богатството на душата, заради чест и слава на Христос, Който е Цар на новото Царство и единствената любов на онези, които го изповядват.
Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? Този въпрос апостол Петър задал, когато Господ посъветвал богатия момък, който желаел вечния живот, да отиде и продаде целия си имот, да го раздаде на сиромасите и да тръгне след Него. Но момъкът се натъжил, защото имаше много имот. Горепоставения въпрос на Петър Църквата свързва с днешното евангелско четиво заради тясната духовна връзка на едното с другото. Свети Петър пита от името на всички апостоли какво ще стане с тях. Ето, те са оставили всичко; своите къщи и своите роднини, и своята работа, и са тръгнали след Него.
А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена. Като отговаря на Петровия въпрос, Господ всъщност отговаря и на всички апостоли – им рече. Но тук, между тях, е и Иуда предател. Нима и той ще седне на престол? По това време Иуда още не бил предал Христа, макар че предателството може би вече да е било заченато в неговото сърце. Знаейки предварително, че Иуда ще Го предаде, Господ говорил условно и внимателно. Виж, Христос не казва „всички“, а вие, които Ме последвахте. С тези думи предателят Иуда е изключен, защото той донякъде още вървял с Христа, но не следвал след Христа. Скоро той съвсем ще се раздели от Христа и апостолите и на неговото място ще дойде друг, и на неговия престол ще седне друг.
На своите верни апостоли Господ обещава голяма награда. Те ще бъдат съдии на всички израилеви колена, а не на цялото човечество, защото Той ще бъде единственият Съдия на цялото човечество, а те – на израилския народ, от който са произлезли. Този народ, на този свят, ще осъди апостолите, но апостолите ще бъдат съдии на Страшния съд, когато всички народи и всички хора ще бъдат разделени надясно и наляво, и едните ще бъдат призовани във вечното блаженство, а другите във вечните мъки. Тогава, при това ново рождение, дванадесетте апостоли ще седнат от дясната страна на Господа, на дванадесетте престола на славата, и ще съдят своя народ и своите съдии в този живот. Но техният съд няма да бъде съд на отмъщението, а съд на правдата. Това, което Господ отговоря на апостолите, се отнася изключително за тях. Но към този отговор сега Той добавя нещо, което се отнася за всички верни Негови последователи, във всички времена: И всеки, който остави къща или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. Не са ли приели апостолите и светиите и на този свят стократно повече от онова, което оставили заради Христовото име? Не са ли въздигнати по земното кълбо стотици и стотици храмове, които носят техните имена? Не стотици, а стотици милиони мъже и жени не ги ли наричат свои духовни отци и духовни братя? Божието обещание, дадено на Авраам, се е изпълнило дословно и за Божиите светии – духовният им род е станал многоброен както небесните звезди и както пясъка на морския бряг (Бит. 22: 17). Нима светиците, жените мъченици и девиците не станали духовни майки и духовни сестри на много и много вярващи, които пленени от техния пример, са тръгнали след Христа? Нима апостолите и светиите и сега нямат на земята, както и през цялата история на християнската Църква, многобройни деца и многобройни духовни невести? Нима, като оставили своите къщи и своята земя, всички къщи на вярващите не станали техни домове и цялата им земя – тяхна земя? Оставили малко – още в самото начало на своята апостолска мисия – придобили много, не станали сиромаси и не търпели недоимък (Деян. 4: 34). Техният духовен род бил по-многочислен от плътския им род. Духовният капитал бил повече от плътския. Затова и Господ добавя, та всички те да получат освен това и вечен живот.
В тайнствен смисъл къща означава старата грешна душа; братя и сестри, баща, майка и жена означават земната привързаност на нашата душа; децата – нашите греховни дела, а земята – целия чувствен свят, заедно с нашата плът. Който остави всичко това, добива стократно повече и по-добро от това, което имал. И свръх това-живот вечен.
Числото сто Господ употребява, защото с това число се изобразява пълнотата на всички числа, та с това да означи пълнотата на даровете, които получават вярващите. Не стотици, а стотици хиляди мъже и жени са оставили всичко онова и са получили всичко това. На тях, и на такива като тях, е посветена днешната неделя – Неделя на всички светии. За някои от светиите има посветени отделни дни. Това са само най-познатите. Но освен тях има още огромен брой светии, останали скрити за човешките очи, но които са не по-малко известни на живия и всезнаещ Бог. Те изпълват победилата, или прославената Христова Църква, и са в най-тясна връзка с нас, които на земята изпълваме воюващата Църква. Между тях Господ свети като слънцето между звездите. Защото те са живи членове на тялото Му(Ефес. 5: 30). Те са живи, силни и близки на Бога. Но те, също така, са близки и на нас. Те постоянно виждат живота в Църквата Божия на земята; постоянно ни наблюдават от люлката до гроба[4]; чуват нашите молби, знаят нашите неволи, помагат ни със своята сила и молитви, които като тамян се възнасят чрез силните ангелски ликове[5] до Божия Престол (Откр. 8: 3 – 4). Това са великите мъченици [мъже и жени] за Христа, светите и богоносните отци, пастирите и учителите на Църквата, благочестивите царе и царици, които взели Църквата Божия под своя защита от гонителите. Това са изповедниците, постниците и отшелниците, стратилати и иродиеви – с една дума – всички онези, в които любовта Христова засенчила всяка друга любов на земята, и които заради Христовто име оставили всичко и всичко претърпели докрай, заради което били спасени, и покрай себе си спасили и други. Те и до ден днешен ни помагат да се спасяваме, защото в тях няма себичност и завист; те се радват на това, че повече мъже и жени ще бъдат спасени и ще достигнат до славата, която имат и те. Всички те чрез вяра победиха царства. Всички те изгасили огнената сила на страстите, изгаряща немощните човешки същества. А мнозина от тях, за които целият свят бил недостоен, се скитали немили-недраги по планини, пещери и земни пропасти (Евр. 11: 33 – 38). Но този живот е един практически изпит, а награда се дава в другия свят. Те блестящо издържали изпита и сега ни помагат, за да не се посрамим. А да го издържим подобно на тях, та и в Царството Божие да сме подобни тям. Наистина, Дивен Бог во святых Своих!
Тази неделя Църквата е посветила на всички Светии, не случайно в първата неделя след празнуването на пришествието на Светия Дух. За наша поука. Та да се поучим, че всички светии и апостоли се показали най-големи герои в историята на човешкия род, не толкова със своята сила, колкото с помощта на благодатната сила на Светия Дух. Те са хранени с Божия хляб, били закриляни от Божия промисъл, били въоръжени с Божието оръжие. Затова могли да устоят в борбата, всичко да претърпят и всичко да победят.[6] Както и примерът на апостолите и другите светии ни открива ясно великата и сладостна истина, че Бог не праща Своите слуги в полето без храна, нито Своите работници на нивата без сечива, нито Своите войници в битката без оръжие. Слава и хвала на всевишния Господ, Който с победата прослави Своите светии и се прослави в тях!
А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи. С тези пророчески слова Господ завършва Своя разговор с апостолите. Тези думи и до днес се изпълняват [на дело], но чак на Страшния съд те ще бъдат изпълнени съвършено. Апостолите в Израил били смятани за последните хора, а фарисеите и лицемерите, които преследвали апостолите, за първи. Станахме като измет на света, измет за всички досега (I Коринт. 4: 13), пише един от апостолите. Но апостолите станали първи, а техните гонители – последни, и на небето, и на земята. Иуда предател бил между първите, но със своето богопредателство станал последен. Много светии са смятани за последни, а са станали първи, докато техните мъчители и презиращите ги, от първите места по чест и слава в този свят, са паднали на последно място пред Божието лице. А на Страшния съд ще се открие и види колко много и много, които сега, между нас, се смятат за първи, ще бъдат на последно място, и мнозина, които сега, в живота, се смятат за последни, ще се изправят на първото място.
Това изречение има и своя скрит смисъл. Във всеки от нас има борба между малкия и големия човек. Когато низкото, мръсното, грешното и страшното царуват в нас, тогава малкият човек в нас е първи, а големият – последен. Когато човек се изповяда, покае и причасти с живия Христос, тогава малкият човек в него от първото място пада на последното, а големият се изправя от последното място на първото. И обратно – когато красотата и благообразието Христово царуват в нас, в смирение и послушание към Господа, във вяра и добри дела, тогава големият човек е първи, а малкият – последен. Но, за съжаление, се случва добрият и благочестив човек да стане самоуверен, а от самоувереността се ражда гордост, а от гордостта – всички останали злини и като по стълба малкият човек се изкачва на първото място, а големият слиза на последното. Така първите стават последни, а последните – първи.
Затова е необходимо непрестанно да бдим над самите себе си и никога да се не доверяваме на себе си, а цялата си надежда с молитва да възлагаме на Господа, на Неговото победоносно оръжие – благодатната сила. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява(Филип. 4: 13), казва апостол Павел. Така да кажем и ние: „Всичко можем, Всемогъщи Господи, чрез Тебе и чрез винаги присъстващата в нас Твоя сила. Освен грях, от себе си не можем да правим нищо. Гладни сме без Тебе, Стопанино наш. Без Тебе сме голи, Отче наш. Без Тебе сме невъоръжени и безсилни, Войводо наш. А с Тебе имаме всичко и всичко можем, победоносни Спасителю наш. Благодарим за всичко и Ти се молим: до края на живота ни не отстъпвай от нас и не отнемай Твоята помощ за нас. Слава Тебе, Господи, заедно с Отца и Светия Дух –Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
И Бог не праща в този свят Своите служители, Своите синове и своите войници гладни, неподготвени и невъоръжени. Хората не са нито по-мъдри, нито по-милостиви от Бога – далеч са от това! А щом като те знаят да осигуряват своите пратеници с онова, което им трябва, то още повече Бог знае да доставя на Своите онова, което им е необходимо. А че Бог обилно снабдява със Своята благодат онези, които вършат Неговото дело, ни свиделства най-очевидно примерът на светите апостоли. Това, че тези дванадесет души от обикновен произход и с обикновени занаяти, без войска и богатства, без светски блясък и сила, могли да оставят своите домове и своите роднини, па да тръгнат по света да проповядват Христовото Евангелие, т.е. нещо съвсем ново и противно на онова, което дотогава светът смятал за ценно и добро – това не може да се обясни с нищо друго, освен с Божията помощ, Божието съдействие и Божията благодат. Па освен това имали смелостта да застанат срещу лъжовните учения на най-учените и пагубното богатство на най-богатите, и жестоката власт на най-силните в този свят. Как биха могли да са така смели простите рибари, ако Бог не ги хранел със Своята мъдрост, не ги закрилял със Своята сила и не ги въоръжавал със Своето оръжие? И как, освен това, са могли да имат такава храброст и издръжливост да претърпят нечувани мъки и неописуеми унижения; да са тормозени от хората и природните стихии; да ги оковават във вериги; да ги подлагат на подигравки и да ги бият с камъни; да ги държат гладни в тъмниците; да ги прекарват вързани през моретата от край до край на света; да ги хвърлят пред дивите зверове, да ги разсичат и разпъват; да виждат целия свят до зъби въоръжен против тях?! Дванадесетте рибари – наистина, о, наистина, е трябвало да имат някаква непобедима, тайнствена помощ, някаква храна, която не се слага в устата и не се яде, някакво оръжие, което не се носи в ръце, и е с невиждана сила за вражеските войски (вж. II Коринт. 1: 4). Развълнували целия свят с нечуваната дотогава проповед за възкръсналия Христос – за Бога, Който се явил на хората в плът и отново се възнесъл в Своето небесно Царство. И, посели семето на новата вяра, на новия живот, на новото творение, те заминали от този свят. Но тогава земята започнала да гори от тях – от техните семена, от техните слова, от техните стъпки. Народите, които ги гонели, се пръснали по света; царствата, които им се противили, безсилно се разпаднали на прах; къщите, които не ги приемали, се сринали в развалини; големците и мъдреците, които ги мъчели, паднали в посрамяване и отчаяние и завършили живота си с ужасна смърт. А тяхното семе поникнало и разцъфнало. Църквата се изправила от тяхната кръв върху развалините на насилниците и лъжовните човешки творения; онези, които ги приели, се прославили; онези, които им повярвали и тръгнали след тях, се спасили. О, как обилно Господ храни Своите пратеници! Как изобилно снабдява Своите верни синове! Как, като Войвода, въоръжава Своите войници!
Първо Господ осигурява и въоръжава Своите верни войници, па тогава ги праща на работа и на борба. А че това е така, Христос показал и през Своя земен живот, а се вижда и от историята на Църквата след слизането на Светия Дух. В Евангелието е казано, че Христос извикал всички Свои ученици и даде им власт над нечистите духове да ги изгонват и да изцеряват всяка болест и всяка немощ. И им казал тогава да идат и да проповядват приближаването на Царството небесно, и още: Болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте. Първо, значи, им дал власт и сила, па тогава ги пратил на работа. За такова превелико дело апостолите трябвало да получат и превелика сила. А че наистина са получили такава сила, е ясно от думите на самия Спасител: даром получихте. И за да покаже на апостолите колко превелика и непреодолима е тази божествена сила, която ще бъде с тях, Господ им наредил да започнат своето дело, без да се грижат за земни неща – като не вземат със себе си нито злато, нито сребро, нито храна, нито две дрехи, нито торба, нито обуща; да не се обиждат, ако някой не ги приеме; да не обмислят предварително какво ще отговарят пред управниците. И след като им дава необходимата сила, и след като им обяснил, че тя е напълно достатъчна за всяка потреба и всички страдания в живота, отново открито им говори за всички мъки и страдания, които им предстоят: Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци. Но веднага след това ги окуражава: Не бойте се! Вам и космите на главата са всички преброени. Божията сила помага и на врабчетата, а камо ли на вас няма да помогне! И накрая, Господ завършва с решителните думи, които са записани в днешното евангелско четиво, и които ясно показват какво очаква онези, на които е дадената Божия сила и е употребена добре, и какво очаква онези, на които е дадена сила, и не са я употребили, или се опитали да злоупотребят с нея.
И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен. Първото е наградата за добрия и верен войник, който удържа и изнася [победата], а второто е наказание за лошия и неверен войник, който се колебае, съмнява се и се предава на врага. Нима може да има по-голяма награда за един човек, когото сам Господ Христос, в небесното Царство, пред Небесния Отец и пред безчисленото ангелско войнство, го признае за Свой? Да го запише във вечната книга на живота; да го увенчае с неизказана слава и в безсмъртния небесен сонм да го постави от дясната Си страна? И нима може да има по-голямо наказание за един човек сам Господ да се отрече от него, да му каже пред събора на всички ангели и всички народи, в присъствието на небесния Отец: „Не те познавам; ти не си Мой; ти не си записан в книгата на живота; махни се от Мен!“. А че трябва открито да признаваме и изповядваме името на Господ Иисус, а също и със сърце да вярваме в Него, говори апостол Павел: Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш…, ще се спасиш(Рим.10: 9). Това означава, че сме длъжни и с душа, и с тяло да изповядваме Господа Христа. Защото човек се състои от душа и тяло и е необходимо целият човек да изповядва Онзи, който е дошъл да го спаси.
Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене. Такива чудни думи може да изрече само Онзи, който има повече заслуги за твоя живот, отколкото твоите земни родители. Така се осмелява да говори единствено Онзи, който те обича повече, отколкото те обичат баща ти и майка ти; Онзи, който обича твоя син и твоята дъщеря повече, отколкото ти можеш да ги обичаш. Баща ти и майка ти са те родили само за този кратък живот, а Той те ражда за вечен живот; баща ти и майка ти са те родили за страдания и унижения, а Той те ражда за вечна радост и вечна слава. И още, баща ти и майка ти взимат от Него и дават на тебе. Баща ти и майка ти ти приготвят храна, а Той ти дава дихание. Кое е по-важно – храната или дишането? Баща ти и майка ти ти кроят дрехи, а Той ти е скроил сърце. Кое е по-необходимо – дрехите или сърцето? Той те е въвел в този свят, бащата ти и майка ти са врата, през която те е въвел. Кой е по-заслужил – Онзи, който те въвежда в някой град, или портите, през които влизаш в града?
Разбира се, Господ не изключва онази любов към родителите, която ние дължим към всички ближни, и която ни е дадена като една от двете най-големи Христови заповеди. И сам Господ е показал любов към Своята Пресвета Майка и дори от Кръста я поверил на Своя любим апостол Иоан, като на син, вместо на Себе си. Но той казва това във връзка с гоненията и страданията, които предстоят на Неговите апостоли. Ще се уплашат бащата и майката; ще се уплашат синът и дъщерята, па ще кажат на Христовия апостол: „Отречи се от Христос, живей спокойно с нас и не излизай от своя дом. Живей като останалите хора; зарежи я новата вяра! Тя може да те разлъчи от нас и да те доведе до дръвника. И какво ще правим тогава? Може и нас да мъчат с глад и бой; могат и нас да погубят. Нима затова сме те родили – ще кажат баща ти и майка ти, – та заради тебе да вгорчим старините си? Нима си ни родил за това – ще кажат син ти и дъщеря ти, – та заради тебе да бъдем поругани от нашите връстници, презрени и преследвани, а накрая може и убити? Ако ни обичаш, зарежи Христа и живей с нас мирно и спокойно. Ето, в такива решителни мигове, апостолът ще трябва да реши кой му пречи и кого повече обича – Христа или своите родители? Христа или своите родни деца? От това решение зависи цялата негова вечност, а и вечността на неговите роднини. Никога в живота си човек няма да бъде поставен на по-страшен кръстопът; а е невъзможно с единия крак да тръгне по един път, а с другия – по друг. В такъв миг човек не може да раздели сърцето си – трябва да го даде на едната или на другата страна. Ако подари своето сърце на Христос, може покрай себе си да спаси и своите роднини; подари ли своето сърце на баща си и на майка си, на сина си и на дъщеря си, със сигурност ще погуби и себе си, и тях. Защото, отрекъл се от Христа пред света, и Христос, на Страшния съд, пред небесния Отец, пред цялото ангелско войнство и светиите, ще се отрече от него.[1]
Господ предупреждава апостолите, че този решителен миг ще бъде тежък, като казва: Врагове на човека са неговите домашни, т.е. неговите роднини, които ще го възпират повече от когото и да е в света да не върви след Христос, и които най-много ще го осъждат, в случай че тръгне. Защото, наистина, не ни привързват за този свят враговете, а приятелите ни, не чужденците, а сродниците ни. За да облекчи отделянето от своето семейство, и за да успокои съвестта на онези, които биха желали заради Него да оставят всичко свое, Господ предварително им казва, да не се грижат за нищо, както и врабчетата не се грижат. Нека Неговите последователи да не се кахърят кой в тяхно отсъствие ще храни и облича близките им. Ще ги храни и облича Онзи, Който храни и облича врабчетата. Без волята и знанието на небесния Отец и едно врабче не може да падне на земята. Сякаш Господ иска да каже: „Нито на роднините ви, нито на вас, без волята и знанието на небесния Отец, не може да се случи нищо. И на вашите роднини, както и на вас, и космите на главата са всички преброени. Затова ги оставете и тръгнете след Мен. Ето, и като сте с тях, не вие се грижите за тях, а Бог. Също тъй Бог ще се грижи за тях и без вас“.
Но думите „баща“, „майка“, „синове“ и „дъщери“ тук имат и един по-дълбок смисъл. Под „баща“ и „майка“ се подразбират и нашите духовни учители и водачи[2], които със своите лъжливи учения създават в нас дух, противен на Христа и Евангелието. Това са нашите духовни родители. Те ни учат на земна мъдрост, която служи повече на плътта, а не на душата, и която ни отдалечава от Христа и оковава робски за земята. Докато още не познаваме Христа, ние гледаме на тези наши духовни родители като на идоли; и слушайки ги лично, или четейки техните книги, ние им подаряваме своите сърца, своята любов, своето уважение, отдаваме им слава и поклонение. Който ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа. Под „синове“ и „дъщери“, в по-дълбок смисъл, трябва да разбираме нашите дела – направеното от нас, изграденото от нас, написаното от нас и всичко останало, с което се гордеем като с произведение на нашия ум и нашите ръце. В тези наши дела лежат нашето сърце, любовта ни и гордостта ни. Но какво са тези наши дела спрямо Христа? Те са като облаци от дим спрямо слънцето! Като миг[3] от времето спрямо вечността! Който, значи, ги обича повече от Христа, не е достоен за Христа.
По-нататък Господ казва: Който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Под кръст, първо – трябва да се разбира онова, което е във връзка и следва от гореказаното, т.е. отделянето от баща и майка, от син и дъщеря, от своите роднини, от своите приятели и учители и от своите дела. Кръстът е болка и раздялата е болка. Освен това, под кръст трябва да се разбират всички страдания, мъки и тегла, които един Христов последовател среща по своя път. Но всичко това е необходимо за истинската любов, за да я възпламени още повече; всичко това е неминуемо необходимо, както горчивото лекарство за болния, който иска да оздравее. Всеки Христов последовател среща по своя път различни страдания, мъки и тегло, по които се различават кръстовете. Затова Господ казва: Всеки да вземе кръста си.
По-нататък под кръст трябва да се разбират не само мъките и болките, които сполетяват човека, а и вътрешната мъка и болка при раздялата със самия себе си, със своя стар човек, със своите греховни навици и страсти, със своето тяло. Това е един от най-тежките кръстове и той не може да се понесе без Божията помощ и превелика любов на човека към Христос. Но и този кръст неизбежно трябва да се вземе и понесе. Защото Господ по-нататък казва: Който е запазил душата си, ще я изгуби, а който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази. Т.е. който грижливо пази своята стара душа, цялата омърсена от грехове и цялата покрита със страсти, той, без съмнение, ще я изгуби, защото нищо мръсно и нечисто не ще застане пред Божието лице. А който изгуби своята стара душа, който я отхвърли заради Христа, т.е. заради обновяването и новото раждане на човека и душата му, ще я намери, т.е. ще намери тази душа нова, по-светла и по-богата, стократно по-светла и по-богата. Също така, стократно повече ще получи онзи, който се е отрекъл от плътските си баща или майка, братя и сестри, жена или деца.
По-нататък под кръст трябва да се разбира честният Христов Кръст, честен и животворящ. Ние не оставяме един земен кръст, нито пък оставяме едно страдание, за да го заменим с други страдания. Ние взимаме върху себе си Христовия Кръст, т.е. мъките, болките и страданията заради очистване от греховете, заради обновяването на душата и заради вечния живот. Ето какво казва апостол Павел за Кръста Господен: А мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Гал. 6: 14). Който понесе Христовия Кръст, за него светът става мъртъв и той – мъртъв за света, мъртъв за света, ала жив за Бога. Не е за учудване, че този Кръст за някои е безумие, а за някои съблазън (I Коринт. 1: 23). Защото хората със стара, грешна душа, поробени от този свят и плътски желания, не могат никак да проумеят страданията, които човек понася не заради някакви придобивки тук на земята, било за здраве или за богатство, или за чест и слава. Впрочем Кръстът Христов означава страдания и болки, които се понасят заради здравето и богатството на душата, заради чест и слава на Христос, Който е Цар на новото Царство и единствената любов на онези, които го изповядват.
Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? Този въпрос апостол Петър задал, когато Господ посъветвал богатия момък, който желаел вечния живот, да отиде и продаде целия си имот, да го раздаде на сиромасите и да тръгне след Него. Но момъкът се натъжил, защото имаше много имот. Горепоставения въпрос на Петър Църквата свързва с днешното евангелско четиво заради тясната духовна връзка на едното с другото. Свети Петър пита от името на всички апостоли какво ще стане с тях. Ето, те са оставили всичко; своите къщи и своите роднини, и своята работа, и са тръгнали след Него.
А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена. Като отговаря на Петровия въпрос, Господ всъщност отговаря и на всички апостоли – им рече. Но тук, между тях, е и Иуда предател. Нима и той ще седне на престол? По това време Иуда още не бил предал Христа, макар че предателството може би вече да е било заченато в неговото сърце. Знаейки предварително, че Иуда ще Го предаде, Господ говорил условно и внимателно. Виж, Христос не казва „всички“, а вие, които Ме последвахте. С тези думи предателят Иуда е изключен, защото той донякъде още вървял с Христа, но не следвал след Христа. Скоро той съвсем ще се раздели от Христа и апостолите и на неговото място ще дойде друг, и на неговия престол ще седне друг.
На своите верни апостоли Господ обещава голяма награда. Те ще бъдат съдии на всички израилеви колена, а не на цялото човечество, защото Той ще бъде единственият Съдия на цялото човечество, а те – на израилския народ, от който са произлезли. Този народ, на този свят, ще осъди апостолите, но апостолите ще бъдат съдии на Страшния съд, когато всички народи и всички хора ще бъдат разделени надясно и наляво, и едните ще бъдат призовани във вечното блаженство, а другите във вечните мъки. Тогава, при това ново рождение, дванадесетте апостоли ще седнат от дясната страна на Господа, на дванадесетте престола на славата, и ще съдят своя народ и своите съдии в този живот. Но техният съд няма да бъде съд на отмъщението, а съд на правдата. Това, което Господ отговоря на апостолите, се отнася изключително за тях. Но към този отговор сега Той добавя нещо, което се отнася за всички верни Негови последователи, във всички времена: И всеки, който остави къща или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. Не са ли приели апостолите и светиите и на този свят стократно повече от онова, което оставили заради Христовото име? Не са ли въздигнати по земното кълбо стотици и стотици храмове, които носят техните имена? Не стотици, а стотици милиони мъже и жени не ги ли наричат свои духовни отци и духовни братя? Божието обещание, дадено на Авраам, се е изпълнило дословно и за Божиите светии – духовният им род е станал многоброен както небесните звезди и както пясъка на морския бряг (Бит. 22: 17). Нима светиците, жените мъченици и девиците не станали духовни майки и духовни сестри на много и много вярващи, които пленени от техния пример, са тръгнали след Христа? Нима апостолите и светиите и сега нямат на земята, както и през цялата история на християнската Църква, многобройни деца и многобройни духовни невести? Нима, като оставили своите къщи и своята земя, всички къщи на вярващите не станали техни домове и цялата им земя – тяхна земя? Оставили малко – още в самото начало на своята апостолска мисия – придобили много, не станали сиромаси и не търпели недоимък (Деян. 4: 34). Техният духовен род бил по-многочислен от плътския им род. Духовният капитал бил повече от плътския. Затова и Господ добавя, та всички те да получат освен това и вечен живот.
В тайнствен смисъл къща означава старата грешна душа; братя и сестри, баща, майка и жена означават земната привързаност на нашата душа; децата – нашите греховни дела, а земята – целия чувствен свят, заедно с нашата плът. Който остави всичко това, добива стократно повече и по-добро от това, което имал. И свръх това-живот вечен.
Числото сто Господ употребява, защото с това число се изобразява пълнотата на всички числа, та с това да означи пълнотата на даровете, които получават вярващите. Не стотици, а стотици хиляди мъже и жени са оставили всичко онова и са получили всичко това. На тях, и на такива като тях, е посветена днешната неделя – Неделя на всички светии. За някои от светиите има посветени отделни дни. Това са само най-познатите. Но освен тях има още огромен брой светии, останали скрити за човешките очи, но които са не по-малко известни на живия и всезнаещ Бог. Те изпълват победилата, или прославената Христова Църква, и са в най-тясна връзка с нас, които на земята изпълваме воюващата Църква. Между тях Господ свети като слънцето между звездите. Защото те са живи членове на тялото Му(Ефес. 5: 30). Те са живи, силни и близки на Бога. Но те, също така, са близки и на нас. Те постоянно виждат живота в Църквата Божия на земята; постоянно ни наблюдават от люлката до гроба[4]; чуват нашите молби, знаят нашите неволи, помагат ни със своята сила и молитви, които като тамян се възнасят чрез силните ангелски ликове[5] до Божия Престол (Откр. 8: 3 – 4). Това са великите мъченици [мъже и жени] за Христа, светите и богоносните отци, пастирите и учителите на Църквата, благочестивите царе и царици, които взели Църквата Божия под своя защита от гонителите. Това са изповедниците, постниците и отшелниците, стратилати и иродиеви – с една дума – всички онези, в които любовта Христова засенчила всяка друга любов на земята, и които заради Христовто име оставили всичко и всичко претърпели докрай, заради което били спасени, и покрай себе си спасили и други. Те и до ден днешен ни помагат да се спасяваме, защото в тях няма себичност и завист; те се радват на това, че повече мъже и жени ще бъдат спасени и ще достигнат до славата, която имат и те. Всички те чрез вяра победиха царства. Всички те изгасили огнената сила на страстите, изгаряща немощните човешки същества. А мнозина от тях, за които целият свят бил недостоен, се скитали немили-недраги по планини, пещери и земни пропасти (Евр. 11: 33 – 38). Но този живот е един практически изпит, а награда се дава в другия свят. Те блестящо издържали изпита и сега ни помагат, за да не се посрамим. А да го издържим подобно на тях, та и в Царството Божие да сме подобни тям. Наистина, Дивен Бог во святых Своих!
Тази неделя Църквата е посветила на всички Светии, не случайно в първата неделя след празнуването на пришествието на Светия Дух. За наша поука. Та да се поучим, че всички светии и апостоли се показали най-големи герои в историята на човешкия род, не толкова със своята сила, колкото с помощта на благодатната сила на Светия Дух. Те са хранени с Божия хляб, били закриляни от Божия промисъл, били въоръжени с Божието оръжие. Затова могли да устоят в борбата, всичко да претърпят и всичко да победят.[6] Както и примерът на апостолите и другите светии ни открива ясно великата и сладостна истина, че Бог не праща Своите слуги в полето без храна, нито Своите работници на нивата без сечива, нито Своите войници в битката без оръжие. Слава и хвала на всевишния Господ, Който с победата прослави Своите светии и се прослави в тях!
А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи. С тези пророчески слова Господ завършва Своя разговор с апостолите. Тези думи и до днес се изпълняват [на дело], но чак на Страшния съд те ще бъдат изпълнени съвършено. Апостолите в Израил били смятани за последните хора, а фарисеите и лицемерите, които преследвали апостолите, за първи. Станахме като измет на света, измет за всички досега (I Коринт. 4: 13), пише един от апостолите. Но апостолите станали първи, а техните гонители – последни, и на небето, и на земята. Иуда предател бил между първите, но със своето богопредателство станал последен. Много светии са смятани за последни, а са станали първи, докато техните мъчители и презиращите ги, от първите места по чест и слава в този свят, са паднали на последно място пред Божието лице. А на Страшния съд ще се открие и види колко много и много, които сега, между нас, се смятат за първи, ще бъдат на последно място, и мнозина, които сега, в живота, се смятат за последни, ще се изправят на първото място.
Това изречение има и своя скрит смисъл. Във всеки от нас има борба между малкия и големия човек. Когато низкото, мръсното, грешното и страшното царуват в нас, тогава малкият човек в нас е първи, а големият – последен. Когато човек се изповяда, покае и причасти с живия Христос, тогава малкият човек в него от първото място пада на последното, а големият се изправя от последното място на първото. И обратно – когато красотата и благообразието Христово царуват в нас, в смирение и послушание към Господа, във вяра и добри дела, тогава големият човек е първи, а малкият – последен. Но, за съжаление, се случва добрият и благочестив човек да стане самоуверен, а от самоувереността се ражда гордост, а от гордостта – всички останали злини и като по стълба малкият човек се изкачва на първото място, а големият слиза на последното. Така първите стават последни, а последните – първи.
Затова е необходимо непрестанно да бдим над самите себе си и никога да се не доверяваме на себе си, а цялата си надежда с молитва да възлагаме на Господа, на Неговото победоносно оръжие – благодатната сила. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява(Филип. 4: 13), казва апостол Павел. Така да кажем и ние: „Всичко можем, Всемогъщи Господи, чрез Тебе и чрез винаги присъстващата в нас Твоя сила. Освен грях, от себе си не можем да правим нищо. Гладни сме без Тебе, Стопанино наш. Без Тебе сме голи, Отче наш. Без Тебе сме невъоръжени и безсилни, Войводо наш. А с Тебе имаме всичко и всичко можем, победоносни Спасителю наш. Благодарим за всичко и Ти се молим: до края на живота ни не отстъпвай от нас и не отнемай Твоята помощ за нас. Слава Тебе, Господи, заедно с Отца и Светия Дух –Троица единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
[1] Св. Исидор
Пелсуетски пише на градоначалника Филей, който бил натъжен, че не получил в
обществото слава, каквато желаел: „Славата в този живот е по-незначителна от
паяжина и по-нищожна от сън; затуй, въздигни своя ум към първоначалната [слава]
и лесно ще утешиш скръбта на душата си. Който търси и едната, и другата слава,
за него е невъзможно да получи и двете. Възможно е да получи и двете, когато не
търси двете, а едната и то – небесната. Затова, ако желаеш слава, обикни
божествената (небесната), а често след нея върви и мирската слава“.
Писма, 5, 152 (бел. авт.).
[2] Става дума
за т.н. „младостарци“, а също и за еретици, които поради нашата неопитност и
незнание сме приели за духовни наставници, и които не проповядват здравото
Христово учение, а нещо завоалирано като него. За това апостол Павел
предупреждава християните. Вж. Гал. 1: 8 (бел. прев.).В ориг. –
Като прашинка от времето спрямо мрамора на вечносттта (бел. прев.).
[4] В ориг. –
от раждането до смъртта (бел. прев.).
[5] В ориг.
– чрез високите ангелски планини (бел. прев.).
[6] Свети
Макарий Велики, въз основа на собствения си опит, учи, че човек трябва с голям
труд и самопринуждение продължително да се упражнява в добродетелите, и
„най-накрая Господ идва, остава в него и той пребивава в Господа, и сам Господ в него, без труд, изпълнява Своите заповеди,
изпълвайки ги с духовни плодове“ (бел. авт.).
Няма коментари:
Публикуване на коментар