Слово за Иларион Макариополски

 Слово на митрополит Климент Търновски, писано през 1876 г.

"Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ" (Иоан. гл. 15, ст. 14).

Тежки времена настъпвали за св. апостоли, благочестиви христиане! Наближавало времето техният любим Учител да се раздели с тях; наближавало онова време, когато е трябвало Той чрез страдания и кръстна смърт да покаже всичката Си любов към человеческият род, да оправдае на дело Своите божествени думи: "больши сея любве никтоже имать, да кто душу свою положитъ за други своя" (Иоан. 15,13) и да остави Своите ученици, за да продължават наченатото от Него дело — проповядванието на Неговото божествено учение; с една реч, наближавало времето за раздяла на апостолите от любимият им Учител.

Раздялата с любимите лица всякогаж е тежка, всякогаж прави сърцето да се свива от тъга. Но тази раздяла, сама по себе тежка, бива още по-тежка, когато лицето, с което ни предстои да се разделим, е пълно от дълбока и искрена любов към нас, от все сърце желае да ни види благополучни и е готово да даде мило и драго, да положи самият си живот заради това наше благополучие. Ако ли пък това лице, при всичката пълнота на любов към нас, твърде малко радостни дни е виждало, твърде малко благодарност е срещало; ако ли, напротив, наместо благодарности и насърчвание то е търпяло хули и гонения за правдата: тогава ние, които сме му по-близки и по-верни, чувствуваме още по-голяма скърб, тогава нашите сърца, като не им се иска да се разделят с това любимо лице, вървят подиря му и зад пределът на раздялата, в неизвестното бъдуще, като се трудят да предугадят като с кой начин те би облекчили тези нравствени страдания, би отплатили за всичката тази любов и би се показали напълно достойни за нея.

Такива са биле, братя христиане, и обстоятелствата, при които Иисус Христос се е обърнал към своите ученици с горните думи: "Вы друзи Мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". При всичките благодеяния, сторени на человеческият род от Спасителят во время на земното Му поприще, тогавашното общество Му готвеше страдания и позорна смърт. Апостолите бяха постоянните очевидци на онази безпределна любов, която Спасителят показваше към тях и към всичкото человечество, както и на постоянната готовност Негова "душу свою положити за други Своя", но в същото време те бяха очевидци и на неблагодарността и ненавистта, с която человеците отплащаха на Спасителят за тази Негова безпределна любов към тях. Дълбоко предадени на Учителят си, апостолите ги болеше сърцето за таквази една несправедливост към Него и защото предугаждаха както от думите на самият си Учител, тъй и от разположението на духовете на обществото, в което работеше Той, че този им Учител не Го чакат добрини, че може би злобните хора ще Го отнемат от тях, ще ги разделят за всякогаж, те, апостолите, чувствуваха още по-голяма тъга и сегиз-тогиз изказваха готовност да пострадаят за своят любим Учител.

Спасителят ясно познаваше положението на работите и разположението на сърцата на учениците си. Той знаеше, че "еще мало" и Той ще се раздели с тях, знаеше, че тази раздяла ще е тежка за тях, толкоз повече, че след като ги остави, на тях ще се натрупат злочестини — гонения, мъки и смърт — заради Неговото име, и ето че в прощалният Си разговор Той им казва думи, които са били за тях най-действително утешение в предстоящата тъжовна раздяла: "Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". Предстои ни горчива раздяла, но ако искате да покажете истинска любов към Мене, ако искате за всякогаж да бъдете Мои другари и любими приятели, вие тряба да правите онова, което ви заповядам. Наистина, за едно любяще сърце не могат да бъдат по-утешителни, по-радостни думи от тези. Апостолите бяха дълбоко предадени на своят Учител, тям им предстоеше раздяла с Него и ето че в такива важни, а заедно и тъжовни минути те чуват от Него да им казва, че светата връзка на любов и преданост не ще да се прекъса помежду им, че те завинаги ще да си останат Негови приятели и другари, ако правят онова, което Той, техният любим Учител, им заповядва.

II

Ho, братие, тези утешителни и насърчителни думи на нашият Спасител, които като христиане всякогаж тряба да имаме в памятта си, ние ги чуваме днес така също при печално обстоятелство — годишното възпоменание за изгубванието от помежду ни на едного от доблествените народни наши труженици и страдалци, Илариона Търновскаго. Истина, не днес ни предстои раздяла с този любим пастир наш, защото Богу угодно било тази печална раздяла да се извърши вече преди година. Но любовта и предаността са такива, щото сърцето мъчно се помирява с такава една раздяла и човек в тъгата си не му се иска да повярва, че онези, които сме обичали, няма ги вече, не му се иска да повярва, че тъжовната и тежката раздяла е вече станала. Това се случва и с нас, братие. Събрани да правиме печално тържество — годишното възпоменание на блаженнопочиващият Илариона Търновскаго, пред нас без нашата воля се изправват важни, многознаменателни и скъпи за всяко българско сърце възпоменания, изправва се пред нашите умствени очи всичкият български църковен въпрос с неговите неудачи и успехи, с неговите труженици и страдалци. И как заедно с тези възпоменания се преплитат и размисват в българските сърца чувства на справедлива гордост, на сладки надежди за бъдущeто и на дълбока признателност и благодарност и към Бога, и към царското ни правителство!

След дълга и упорита борба нашият народ получи най-после законните си правдини и нашето поколение биде честито да види осъществлението на тези желания, които са били така силни в предшествениците ни, т. е. да види възобновен своят църковен, йерархически живот. И ето че там, дето от дълго време не се чуваше на eзикът ни словото Божие, днес спокойно и свободно се възнасят на този eзик към Бога благодарствени молитви от милиони народ; там, дето между пастир и пасоми нямаше светата онази христианска връзка, която се проповядва от Евангелието, днес гледаме милиони народ да се радва на своите пастири, да ги окружава с любовта си и заедно с тях да заляга за своето добро. А като пресметнем, че чрез тези хубави правдини отваря се за нас свободен път към нашето развитие и обществено благосъстояние, ние напълно ще разберем, че твърде справедливи и своевременни са благодарителните молитви към Бога и за благоденствието на достославното ни правителство, което отдаде правдата ни, и ще съзнаем напълно, че ако и досега нашият народ е окружавал царският престол с верноподаническа любов и преданост, тази любов и тази преданост трябува да бъдат още по-силни. На нашият народ се даде живот, дадоха му се правдини и чрез тях — средства за истински напредък и истинско благополучие. И най-утешителното и насърчителното тук е в това, че всичко туй се слива в твърдата тази увереност: "пред нас стои едно хубаво светло бъдуще".

Да, утешителна е тази увереност. Наистина, че пред нас стои едно хубаво и светло бъдуще — бъдуще на нравствен и умствен напредък и истинско благополучие, частно и обществено. Но заедно с тази утешителна увереност пред нас, особено в днешният случай, явяват се печалните питания: де са тези, които са съдействували, за да се приготви това хубаво и светло бъдуще? Де са народните наши труженици и страдалци? Де е Авксентий, де е Паисий, де е Иларион — тези мъже, в които се олицетворяваше нашата народна правда и нашите най-свети и законни народни желания и които бяхме навикнали да ги гледаме първи в трудната борба за нашето духовно възраждание, да възлагаме на тях хубавите си надежди за в бъдущето? Любовта, що сме имали и имаме към тези народни мъже, прави тези питания, но действителността отговаря, че тези мъже ги няма вече помежду ни, че ние се разделихме с тях навеки!... И ето че тази любов с готовност спеши да тържествува тяхната памет, като в същото време прави сърцето да изпитва всичките онези скърби и тъги, каквито изобщо се изпитват при самата раздяла с любимите и уважаемите лица.

Ето, благочестиви христиане, какви печални, а заедно и утешителни мисли и възпоменания възбужда в нас годишното тържествувание памятта на Н. В. Преосвещенство св. Търновскаго Илариона. Достаточно беше да споменем неговото име, за да се представи пред нашата памят целият ни църковен въпрос заедно с всичките труженици в него, а особено с незабвенните другари на този незабвен старец — Авксентия и Паисия, — да ни се представи тежката борба и тежките неволи, които претърпяхме в тази борба, а заедно и тези хубави правдини, що получихме чрез тази борба. И ето че сърцето пак потреперва от чувство на дълбока тъга, каквато е изпитвало в онези минути, когато за пръв път стигваха до нас страшните известия, че българският народ и българската църква изгубват тогоз и оногоз от своите труженици и страдалци. Защо е тази тъга за минали злочестини? Затова, че тези народни труженици всецяло са били предадени на народното дело. Защото не е била в животът им минута, която да не е била посветена за ползата на това свето народно дело, защото най-после те са биле и си остават наши, те са от нас и за нас...

Уви! Повидимому това с всичко, което можем да направиме заради тези наши труженици, именно, да тържествуваме паметта им и чрез това да изказваме онази любов, която имаме към тях, и онази дълбока сърдечна тъга, която чувствува всяко българско сърце от тяхната загуба. Истина е, че българският народ умее да отдава приличното почитание на своите труженици и страдалци, умее дълбоко да тъжи за тези, които заедно с него са се подвизавали в трудното поле на неговото духовно възраждание и са били начело в борбата, която стана за туй негово възраждание. И няма съмнение, че както ние сега, тъй всякогаж и нашите потомци — докато съществува българският народ — с почит и уважение ще произнасят имената на всичките народни труженици, между които почетно място ще заемат имената на тримата наши йерарси — Авксентия, Паисия и Илариона, — и тяхната памят ще бъде за тях предмет на христианско благоговение — според непреложният глагол на Писанието: "Слава ихъ не потребится... имена ихъ живутъ въ роде" (Сир., гл. 44, с. 13—14).

Но дали тряба да се задоволяваме само с това? Дали е достаточно да тъжим само за загубата на нашите народни труженици, да ги споменуваме с благоговение и да почитаме техните имена, тяхната памят? Дали сега ние, като правиме днешното печално тържество, изпълняваме с това всичката си длъжност, която имаме към нашият незабвен йерарх Илариона Търновскаго?

Всяка работа, братие христиане, всяко едно предприятие само тогава благодари и утешава тогова, който се труди, когато тази работа или това предприятие се продължава и се веде към онази цел, която се е имало пред очи при започнуванието на работата. И само в такъв случай един деятел може да се каже, че е достоин за делото си, че е добросъвестен в изпълнението на това дело. Ето защо никогаж не се почитат и уважават вънкашните само знакове на любов и преданост към едно лице или към една работа; ето защо и всякогаж за смях са достойни онези хора, които само с думи показват любовта си към народ било, към община било, а когато се поиска от тях с дела да потвърдят думите си, те се дръпнуват настрана; ето защо, напротив, и в частният, и в общественият живот се изисква от всеки един добросъвестен член на обществото не само думи, не само изказвания на чувства, ами се изисква и работа. Голите думи и чувства, неподкрепени с дела, нямат никаква цена нито пред хората, нито пред Бога. "Покажи ми веру твою отъ делъ твоихъ", казва апостол Иаков (Йак., гл. 2, ст. 18), т. е. покажи ми делата си, за да позная вярата ти. А сам Иисус Христос казва: "Что же мя зовете: Господи, Господи, и не творите яже глаголю" (Лук., гл. 6, ст. 46). Тази истина има най-голямото си значение и приложение особено в такива работи, които се касаят до най-високите, най-жизнените нравствени интереси на един народ или на цялото человечество и за които работи тружениците са си посветили всецяло животът, така щото личността на тези труженици напълно се слива, поглъща се всецяло от тях (от работите). Спасението на человеческий род беше единствената цел на земният живот на Спасителя и ето защо Той искаше от учениците си не почит и преданост към Него само, а преданост и към дело, за което Той се въплоти и за което имаше да страдае. Ето защо и им каза Той в прощалният си разговор: "Вы друзи мои есте, аще творите, елика заповедаю вамъ". Нравственото пробуждание и преуспявание на нашият народ, неговото истинско благополучие в пределите на господарствените интереси — ето това е било целта на църковният ни въпрос, ето за това са биле трудовете и жертвите на народът и народните ни труженици, това е било тяхното горещо желание, тяхното постоянно стремление. Прочее би ли се показали ние достойни техни последователи, ако се ограничахме само в едно тържествувание на тяхната памят? И дали би било това тържествувание достойно за великите ни труженици, достойно за самите нас, та и полезно за самото дело? Никогаж, братие христиане! Почитта и уважението тогава са истински, когато те се подкрепят с дела и жертви в полза на делото, на предприятието. Апостолите бидоха достойни последователи на Божественият наш Спасител не за то само, че вярваха в Исуса Христа и изповядаха името Му, но за то преимуществено, че се трудиха и претеглиха мъки и смърт за онова дело, което беше и Негово дело. Така също и всичките велики хора пред Бога и пред человечеството спечелили са си величието не с голи думи, но с умствен и нравствен труд, с дела добри, богоугодни и человеколюбиви.

Заради това и ние, благочестиви христиане, като сме се събрали днес да тържествуваме памятта на един от славните наши народни труженици и страдалци, на блаженопочившият и приснопамятният наш йерарх Илариона Търновски и като при това тържествувание изправва се пред нашите умствени очи нашето народно дело с неговите мъчнотии в миналото и утешителни надежди за бъдущето, чуваме и ние Спасителювите думи: "Вы друзи мои есте, аще творите, яже заповедаю вамъ". Та и това е твърде естествено. Сам този, за когото правиме днес в това свето място годишно възпоменание, сам той с животът и делата си напълно е оправдал тези думи на Божественият Спасител и към него твърде справедливо могат да се отнесат думите на апостол Павла: "Ты же последовалъ еси моему учению, житию, привету, вере, долготерпению, любви, терпенио, изгнаниемъ, страданиемъ..." (Тим., 2, гл. 3, ст. 10 и 11). При това дяду Иларион твърде много обичаше народът си, твърде много беше предаден на делото си и това дело поглъщаше всичките му желания, всичките му стремления, цялата му личност; от друга страна, това свято народно дело иска още много труд и жертви от нас. Та затова никак не би било достойно за самите нас, нито пък за дяда Илариона, както и за другите ни народни труженици, ако се ограничехме само с вънкашни някои формалности, само вънкашни някои тържествувания тяхна славна памят. Но само тогава нашите тържества ще имат смисъл и значение, когато те се подкрепят с дела и от наша страна. Само тогава ние ще покажем към дяда Илариона действителна любов и действителна почит, когато гледаме да вървим по стъпките му, когато се трудим да правим за народът си това, което ни той заповядва.

III

Ho що ни заповядва този св. старец? Неговата заповед, брате христиане, е целият негов живот.

Роден в Елена през септемврия на 1812 г., т. е. роден в такова едно време, когато нашето отечество се намираше в пълно невежество, Иларион (комуто мирското име беше Стоян), със старанието на благочестивите си родители — Стоян и Бойка, — със собствената си енергия и постоянство и при помощта на природните си дарования успя да получи едно христианско възпитание и да обогати умът си с доста основателни познания по-първо в отечеството си (в Елена, дето учи църковно-български, и в Арбанаси и Търново, дето учи гръцки). На 1825 год. баща му го взе при себе си, за да му помага в търговските занятия. Обаче промисълът Божий за друга деятелност тъкмеше младият момък. Иларион нямаше никаква наклонност към търговия. Неговото сърце, неговът млад, но пъргав дух се стремеше към друга деятелност, може би и от него самаго не съзнана още добре. И ето на 1831 год. той измолва от баща си дозволение да иде с другите благочестиви христиане на Св. Гора. Тук, в това св. място, Иларион като че намирва онова поприще, към което се е стремял духът му. Той остава в Св. Гора и на 1832 год. в манастирът Хилендарски прегърнал монашеският живот със светото намерение да посвети себе си всецяло Богу и на ползата на Църквата. Но далеч от светският шум, в манастирската тишина, неговът пъргав дух почувствувал още по-голяма жажда за познания и за то Иларион постъпи в гръцкото училище в Карея и се предаде всецяло на учение. Обаче, незадоволен от това, което можеше да му даде това училище, той на 1838 отиде в Атина, дето следва да се учи до 1841 год., като се отличаваше с твърде добри успехи и с похвално поведение. През септемврия (22—23) 1842 год. той биде произведен (в Св. Гора) на степен свещенодиакон и свещеномонах от Тесалоникският митрополит Иеронима и се завърна в Цариград, дето в голямото гръцко народно училище (Куручешменското) продължи със същият успех да се учи и следва до 1844 год. С това се свърши неговото обучение. До това време Иларион се готвеше за в животът, отсега нататък той трябаше вече да стъпи в животът, като член и деятел, и да принесе всичко онова, което поиска от него този живот.

Народът ни беше заглъхнат, потънал в невежество, лишен от църковни правдини, лишен от училища, от естественото право да чува словото Божие на язикът си, да обучава чадата си по този свой язик. И чакаше този народ деятели, чакаше борци за народната правда, богати умствено и нравствено. Такива деятели, такива борци имаше вече отистина, но те бяха твърде и твърде малцина и между туй подвигът, който трябаше да подемнат, беше твърде огромен. Щеше ли и младият Иларион, богат умствено и нравствено, да се присъедини при тези борци или щеше да предпочете личното си спокойствие и личните си изгодности от народното добро?

Промислителната ръка, която невидимо е водила младият Иларион в стремленията му за една особна, неясна и неопределена още за него самаго деятелност, и тук му е показала онзи път, по който той трябало е да тръгне. Колкото повече се е развивал неговият ум под чуждо небе, под влияние го на чужди идеи, толкова повече се е разгорявала силна любов в неговото сърце към неговът добър и тих, но потънал в невежество и злочест народ. Заради това Иларион напълно се присъедини с народните труженици, всецяло се предаде на народното дело. И като пръв знак на своята любов към народът той на 1844 година преведе и издаде Платоновът катихизис, с който превод ясно показа, че истинското благополучие на нашият народ се състои в духовното му пробуждание и развитие.

Но таквози едно народно стремление в младият Илариона не се понрави на гръцката цариграшка патриаршия, а сближението и съгласието в идеите и стремленията с Неофита Бозвели — този пъргав и решителен борец народен — има тези сетнини за младият подвижник, че той на 1845 год. биде пратен на заточение в Св. Гора, в което заточение стоя до 1849 г. Освободен от тук по ходатайството на С. Богориди*, той се повика в Цариград и се назначи — се по същото ходатайство — за предстоятел и духовник при църквата "Св. Стефан" във Фенер, която заедно с метохът наскоро тогава беше се отворила и отстъпила на българите. Но умът, честността и доверието, с които се ползуваше Иларион от всички, накараха отците на Св. Гора да го изберат в началото на месец май 1852 год. за представител на всичките Атонски манастири, което послушание, като изпълнява твърде добросъвестно като "верен раб", биде произведен в чинът Велики Архимандрит на Вселенския патриаршески престол от патриарха Антима, който му и даде патриаршеско свидетелство за неговото "благочестие и за ревността му към православната вяра". На 1854 год. Иларион се отдалечи на Св. Гора, дето биде определен представител на Хилендарският манастир в Антонското в Карея събрание, но на 1857 год. той втори път биде избран за представител в Цариград от страната на всичките Атонски манастири. Туй представителство негово се продължи до 1858 година, когато през месец октомврия великата Христова църква го ръкоположи епископ за българският храм "Св. Стефан" в Банатската махала в Цариград, като му даде титлата Макариуполский.

* [Богориди, Стефан княз (Стефанаки бей)(1775—1.VIII.1859) —българин от Котел, назначен за губернатор на о-в Самос след Одринския мир (1828)].

Това назначение се посрещна с голямо задоволение от целият български народ. Положението на работите от ден на ден ставаше по-важно. Българският народ, насърчен от человеколюбивите стремления на царското правителство и като се тяготеше от нравственият си упадък, който произлизаше преимуществено от това, че се намираше под гнетът на инородно духовенство, той (народът) усилваше просбите си към патриаршията и към правителството, за да му се дадат пастири, които да отбират от язикът му. Но патриаршията оставаше упорито глуха към тези смирени просби на българският народ, а между туй положението ставаше още по-достоплачевно и по тази причина, че множество папски и протестантски мисионери ходеха из отечеството ни да смущават умовете и да вдъхват на българското юношество понятия, противни на православната вяра.

В такова едно усилено време българският народ не можеше да не посрещне с голямо задоволение назначението за епископ на Илариона за българската в Цариград църква. Известени за отличните му способности, за честният му и твърд характер, а преимуществено за голямата му преданост към народа, българите възлагаха на него големи надежди. И преосвещенний Иларион оправда тези надежди. Той се облече в "бронята на вярата и във всеоружието на Духа на Божественото слово" и благовествува при всекий случай на народа "словесата на Божията правда", като при това не преставаше да предпазва народът от пагубните домогвания на папството и званични протести да пише против издаваемите в столицата на български език папски вестници.

Патриаршията обаче, без да гледа на опасността, която угрожаваше на Православието в България, продължаваше да упорствува и да отблъснува всичките справедливи и законни просби на българите. Това упорство има туй печално следствие, че през годината 1859 жителите на Полянската епархия прегърнаха унията с папата. Пратен от Патриаршията, за да възвърне в недрата на Православието заблудените полянски жители, Макариуполский Иларион сполучливо изпълни поручението, за който подвиг Патриаршията му отдаде титлата "Спасител на заблудените". Със завръщането си в Цариград този ревностен поборник на Православието представи на Патриаршията опасното положение, в което солунските страни се намират от покушенията на папската пропаганда и че Вселенската църква тряба да покаже снизхождение към законните и скромните желания на българският народ. При всичките си обещания да вземе във внимание народните желания. Патриаршията продължаваше да упорствува и даже когато измами Охридската епархия и против желанието и просбите на населението назначи за Охридски митрополит грък архиерей, тя каза на българските представители, които бяха се явили да изкажат удивлението си за тази измама и да напомнят, че това може да има зли следствия за Православието: "Когато българете станат униати, тогава църквата ще помисли какви мерки да вземе."

Туй чудовищно упорство на Патриаршията най-после докара работата дотам, щото в началото на 1860 год. българското духовенство вън от Цариград и целият български народ прекъсна всяко общение с Цариградската патриаршия и на 13 априлия същата година, по Възкресение Христово, сам Иларион, по настояванието на народа в Цариград, отхвърли от църквата "Св. Стефан" името на патриархът. Това повлече подиря си злочестини за Илариона, който обаче, като намери в туй време голяма нравствена подпорка в доблествените старци Авксентия Самоковскаго и Паисия Пловдивскаго, които не можаха да устоят на очевидната несправедливост на Гръцката патриаршия и прегърнаха законното дело на българския народ, остана си твърд и непоколебим. Осъден заедно с двамата свои сподвижници — Авксентия и Паисия — Иларион биде пратен на заточение по-първо в Кутай, а после в Бруса. В туй време в Цариград се беше провъзгласила вече унията и нейните привърженици поискаха да отърват осъденият на заточение Илариона, ако би той да пожертвува с Православието и да прегърне тяхната уния. Това дяду Иларион не само го отблъсна, но още заедно с Авксентия отправи увещание към народа да стои той твърд в православната вяра, твърд и непоколебим и в законните си домогвания. Също и от мястото на заточението си и после от Цариград, дето на 1864 год. се завърна и пребиваваше, лишен от архиерейското си достойнство, народният подвижник Иларион продължаваше да увещава народа, за да постоянствува в правдата си. Смъртта на двамата негови сподвижници, от които единът, Авксентий, умря през 1864 год., а другият, Паисий, през 1871 год., беше тежък удар за дяда Илариона, но защото тези св. народни подвижници оставиха на ръцете му светото народно дело, той се въодушеви с по-голяма енергия, с по-голямо постоянство.

И това постоянство се увенча с пълна сполука. Защото делото на българский народ беше свято, законно и справедливо, при всичкото упорство на Патриаршията, при всичките нейни козни, най-после гласът на българският народ се чу от отеческото ни царско правителство, което в мъдрата си справедливост издаде на 1870 год. високият свой царски фирман, чрез който възобнови съществуванието на нашата църква под име Българска екзархия.

На 1872 год. дяду Иларион едногласно се избра за Търновски митрополит и през месец иуний на същата година населението на Търновската епархия биде честито да посрещне този мастит старец, украсен с подвизи по народното дело. Онази любов към народ и онази ревност в проповядванието на словото Божие, с които така много се отличаваше в досегашната си деятелност, св. Търновский Иларион ги пренесе в по-големи размери и в сферата на новата си деятелност. С един добродетелен живот и от най-висока степен честен характер, като съединяваше в себе си истинско добродушие и ревност за словото Божие, св. старец неуморно проповядваше на паството си истините на православната вяра, поучаваше ги на добър живот и беше за тях добър баща, милосерд пастир, за когото справедливо можеше да се каже: "такъв нам подобаше пастир".

Истина, че това ясно небе не остана без тъмен облак; това свето лице, тази безпорочна деятелност не остана без докачение, без осъждание. Намериха се человеци, които се отнесоха с недоверие към дяда Илариона, които дързнаха да осъждат неговата деятелност. Но всичко това не биде в сила да умали любовта му към народът и паството, да умали ревността му към проповядванието на словото Божие. Не без вътрешно прискърбие е пренасял, разумява се, св. старец тези несправедливи и незаслужени мъмрения и осъждания, защото "тежко е за едно любяще сърце да среща вражда и ненавист там, дето това сърце желало би да види само мир и любов". Но този св. старец в такива горчевини утешаваше се с думите на Спасителят: "Аще мiръ васъ ненавидитъ, ведите, яко Мене прежде васъ возненавиде" (Иоан., гл. 15, ст. 18) и продължаваше пак със същата любов и със същата ревност да се труди за доброто на народът си и на повереното нему от Бога паство.

Но на провидението угодно било скоро да отнесе от нас Н. В. Преосвещенство св. Търновскаго Илариона, да го отнеме тогава, когато най-много му имахме нуждата, когато младата наша църква възлагаше на него най-хубавите си надежди. На 4 иуний миналата година [1875] дяду Иларион свърши земното си поприще и хвърли в дълбока скърб всичкият български народ, както и всички онези, които го познаваха.

IV

Ето, благочестиви христиане, в кратце животът на този доблестен наш старец-иерарх. В този живот ние друго не виждаме освен силна любов към народа, дълбока преданост към праотеческата наша вяра православна и към народната правда и всегдашна готовност да жертвува мило и драго за защитата на тази света народна правда. А това е то, що ни заповедува той! Това е то, което иска той от нас да правиме, ако желаем да бъдем негови верни последователи и любими другари! След дълга и упорита борба българският народ придоби своите църковни правдини. Но тези правдини трябва да се запазят и да се получи от тях всичка онази полза, която трябва. Обаче както за придобиванието на тези правдини се изискваше труд, постоянство, самопожертвование от страна на много народни труженици, такава също преданост, такъв също труд, също постоянство и самопожертвование се изисква и за запазванието на тези правдини. Пред нас стои хубаво, светло бъдуще, но за да се постигне то, изисква се труд, благоразумие, постоянство. Основата на това светло бъдуще е положена вече от нашите народни дейци и труженици. Трябва на тази основа ние, наследниците на тружениците народни, да издигнем зданието на нравственото народно благополучие. Ето защо тържествуванието памятта на народните наши труженици било би недостойно за нас, недостойно и за нашите труженици и безполезно за самите нас, ако се ограничехме само с едно вънкашно възпоменание и тържествувание; ето защо в такива случаи ние чуваме думите: "Вы друзи мои есте, аще творите, елика заповедаю вамъ".

Нека всемилостивий Бог ни помогне не само на думи, но и на дело да бъдем истинни последователи на нашите народни труженици и страдалци! Нека памятта на дяда Илариона, която днес тържествуваме, всякогаж да ни насърчва на труд, постоянство и самопожертвование в народните работи!

Накрая на ръкописа има бележка от Григорий Доростолочервенски: 
"Туй слово, съчинено от Негово Високопреосвещенство сегашния Търновски, не е проповядано, защото на годишния парастас съм говорил аз в съборната русенска църква".

Извлечено от: Литературен архив т. V, Из архива на Васил Друмев — Климент Търновски. Ръкописи, материали и документи. Подбрал и подготвил Дочо Леков. С. 1973. Изд. на БАН