Св. Николай Велимирович
Евангелие за жените мироносици
Марк 15: 43 – 47; 16: 7 – 8, Зач. 69
Чудна е любовта на живите към живите. Даже светлината на слънцето не е така чудна. Чудна е и любовта на живите към мъртвите. Даже тихата луна над езерото не е така чудна. Благороден е човекът, който се грижи за живите. Още по-благороден е човекът, който се грижи за мъртвите. Човек често се грижи за живите от себичност. Но къде е себичността при
грижата за мъртвите? Щат ли мъртвите да му заплатят или да му
благодарят? Някои животни погребват своите мъртъвци; и предавайки
ги на гроба, ги предават на забрава. Но когато живият човек погребе
умрял човек, той погребва с мъртвия и една част от себе си; и като се
връща в дома си, носи и една част от погребания мъртвец в себе си. Това е особено ясно, ужасно ясно, когато сродник погребе сродника, и приятел – приятеля. О, гробари, в колко ли гробове вие вече сте погребани, и колко ли мъртъвци живеят във вас!
Смъртта има едно свойство на любовта – и тя като любовта много
обезличава онези, които я видят и останат живи. Прегърбената майка отива
на гробовете на своите деца. Кой отива? Това са децата в майчината душа
и майката, която отива на гробовете им. В майчината душа майката живее
само в едно тясно кътче – целият останал дворец на душата е зает от
нейните деца. Така е и Христос, и то в несравнимо по-голяма мяра.
Той стеснил Себе си в гроба, та хората – Неговите деца, да могат да се
разширят в безкрайните райски дворци. Прегърбената от скръб майка
ходи на гробовете на своите деца, за да ги възкреси в душата си, да ги
умие със своите сълзи, да ги погали с мислите си. Майчината любов, поне
за някое време, спасява мъртвите деца от изчезване и унищожение в този
свят.
Прегърбеният от нашите грехове Господ, залитайки под Своя
Кръст и към Своя гроб, успял със Своята истинска любов да възкреси целия
човешки род и завинаги да го спаси от изчезване и унищожение. Само дето
Христовото дело е несравнимо по-велико от делото на която и да е в
света останала сама майка, защото и Неговата любов към човешкия род е
неизмеримо по-велика от любовта на която и да е майка към нейните деца. Колкото и да са големи любовта и скръбта на майката, в нея винаги
остават сълзи и когато самата тя слезе в гроба, отнася със себе си
останалите сълзи. Господ пък пролял за Своите деца, за децата на целия
този свят всички сълзи – до последната капка, и всичката си кръв – до
последната капка.
Никога, о, грешнико, нито жив, нито мъртъв, няма
да те оплачат по-скъпи сълзи от тези. Никога, нито майка ти, нито жена
ти, нито децата ти, нито отечеството ти, не ще заплатят за тебе така
скъпо, както Христос Спасителят е заплатил.
О, самотни и бедни
човече! Не казвай: „Кой ще скърби за мене, като умра? Кой ще ме
оплаче?“. Ето, Господ е скърбял и те е оплакал и жив, и мъртъв,
по-искрено, отколкото би го сторила майка ти. Не приляга да се
нарекат мъртви онези, за които Господ от любов е пострадал и умрял. Те
са живи в живия Господ. Когато Господ за последен път посети земното
гробище и затръбят тръбите, тогава всички ясно ще разберем това.
Майчината любов не може да разделя мъртвите деца от живите. Още пък
по-малко Христовата любов може да направи това. Господ е по-всевиждащ от
слънцето. Той вижда близкия край на тези, които още живеят на земята, и
вижда началото на живота на онези, които са се упокоили. За Онзи, Който
е сътворил от нищо земята и човешкото тяло от пръст, няма разлика между
земните гробове и гробовете от плът. Дали пшеницата ще е на полето или в
хамбара – каква е разликата за стопанина, който и в двата случая мисли
за пшеничното зърно, а не за сламата и за хамбара? Дали хората са в плът
или в земята – каква е разликата за прозорливия Стопанин на човешките
души?
Пристигайки на земята, Господ направил две посещения на
хората. Първото е на онези, които живеят в плътските гробове, а второто –
на онези, които живеят в земните гробове. Той умрял, за да посети
Своите умрели деца. Ах, както и майката до голяма степен умира, когато
ходи на гробовете на своите деца!
Грижата за мъртвите е
единствената Божия грижа; всичко останало е Божия радост. Бог не се
безпокои за безсмъртните ангели; Той се радва на ангелите, както и те на
Него. Бог се грижи за хората, за онези, които умират по своята свободна
воля, и които оживяват по своята свободна воля. Бог се грижи
непрестанно как да възкреси хората. Затова Той, със Своите свети ангели,
непрестанно посещава човешките гробове – подвижните и неподвижните.
Велика е Божията грижа за мъртвите; велика е не затова, че Бог не може
да ги възкреси, а защото всички мъртви не искат да възкръснат. Хората не
желаят своето добро; затова е велика Божията грижа.
О, колко е
голяма радостта на небето, когато един мъртъв оживее, и за един грешник,
като се покае! Един покаял се грешник – което е същото, каквото е
умрелият духом да възкръсне, – носи на Бога по-голяма радост, отколкото
деветдесет и девет ангела, на които не е необходимо покаяние. На
небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за
деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лк. 15:
7).
Колко благородна е грижата за мъртвите! Грижейки се за нас, в
тази долина на мъртвите, ангелите Божии имат Божията грижа. Грижейки се
за мъртвите, и ние имаме Божията грижа, и чрез това ставаме Божии
приятели и Божии сътрудници. Но когато великият наш Господ и Бог
умря като Човек, претоварен от човешките грехове, кой се погрижил за
Него, мъртвия, от онези, за които Той вечно се грижи? Кой посетил
Неговия гроб? Кой показал своята любов към Умрелия? Жените. Но не всички
и не кои да са жени, а жените мироносици, чиито души били помазани с
безсмъртната любов на нашия Господ, Иисус Христос. Техните души били
преизпълнени с благоуханието на вярата и любовта, затова взели в ръцете
си благоухания и отишли на гроба да помажат Христовото тяло.
За това повествува и днешното евангелско четиво, т.е. за грижата на оживелите чрез Христовото учение към оживелия Безсмъртен.
Тогава дойде Йосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам
очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото
Иисусово. Имало още един знаменит човек от Ариматея или Раматаим, на
Ефремовата планина. Това бил пророк Самуил (I Цар. 1: 1). А Иосиф пък се
споменава и от четиримата евангелисти и то изключително във връзка с
погребението на умрелия Господ. Иоан го нарича ученик Иисусов, но таен
(19: 38); Лука – човек добър и справедлив (23: 50); Матей – богат човек .
Той бил богобоязлив по душа; т.е. боял се от Бога и очаквал Царството
Божие. Освен че притежавал забележителни душевни качества, Иосиф
същевременно бил и богат човек с обществено положение. Марк и Лука го
наричат член от съвета. Значи, той, подобно на Никодим, бил един от
народните старейшини. Като Никодим и той бил таен почитател и ученик на
Господ Иисус. Но макар тези двамината да са били тайни последователи на
Христовото учение, те били готови да се изложат на опасност, заставайки
зад Христос. Веднъж Никодим казал в очите на озлобените еврейски
старейшини – тогава, когато търсели сгода да убият Христа: – Осъжда ли
нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят какво върши? На още
по-голяма опасност се подхвърлил Иосиф Ариматейски, като се погрижил за
Тялото на Господ тогава, когато всички явни Негови ученици се били
разбягали, и когато еврейските вълци, заклали Пастира, можели всеки миг
да подгонят и овцете. А че делото на Иосиф било опасно, ни известява и
самият евангелист, казвайки – дръзна. Трябвало е, значи, повече от
смелост, трябвало е дързост, за да се отиде и при царския наместник и да
се моли за тялото на един от разпнатите осъдени. Но Иосиф, като
великодушен, отхвърлил страха, отърсил се от всяка плахост и се показал
като ученик на Иисуса Христа.
Пилат се почуди, че Той вече е
умрял; и като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като
узна от стотника, даде тялото Иосифу. Предпазлив и недоверчив, Пилат бил
от онзи тип властници, които със сила покорявали и със сила владеели
над чуждото. Той не можел да повярва на думите дори и на един такъв
човек, какъвто бил благородният Иосиф. А може и наистина да е било
трудно да повярва, че вече е издъхнал на Кръста Онзи, Когото той
предишната нощ осъдил на разпятие. Освен това Пилат се показва и като
верен представител на официалната римска формалистика – той вярвал
повече на един стотник, който имал задължението да подсигури стражата на
Голгота, отколкото на един известен народен старейшина. След като
стотникът „официално“ потвърдил казаното от Иосиф, Пилат изпълнил
искането на Иосиф.
А Йосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви
в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху
вратата гробни. Другият евангелист казва, че това е бил гробът на самия
Иосиф – и Го положи в новия си гроб (Мат. 27: 60), в който още никой не
бе полаган (Иоан 19: 41). Та така да се сбъдне казаното от пророк Исаия:
Биде погребан у богатия (53: 9). Когато разпнем нашия ум и го погребем в
обновено сърце като в нов гроб , тогава умът ни ще оживее и ще възкреси
целия вътрешен наш човек. Нов гроб, освен това и запечатан, тежък
камък, превален върху гробната врата, стража около гроба – какво
означава всичко това? Всичко това са предпазни мерки на Божия Промисъл,
та чрез тях, през вековете, да се затворят устата на всички невярващи,
които ще се мъчат да доказват, че Христос или не е умрял, или че не е
възкръснал, или пък че Неговото Тяло е било откраднато. Че Иосиф не е
измолил мъртвото Тяло от Пилат; че Христовата смърт не е потвърдена
официално от стотника; че Тялото не е погребано и гробът – запечатан в
присъствието на приятелите и враговете Христови, та тогава да се каже,
че Христос всъщност не е умрял, а само е заспал, че само е бил в
безсъзнание, па се свестил. Ако гробът не бил затворен с тежък камък и
запечатан, и ако не бил пазен от стража, би могло да се каже, че
наистина Христос е умрял и погребан, но че е откраднат от гроба от
учениците Му. Ако пък гробът не бил съвсем нов, би могло да се каже, че
Христос не е възкръснал, а някой друг мъртвец, който е погребан по-рано.
Така всички предпазни мерки, които взели евреите, за да скрият
истината, послужили по Божий Промисъл за утвърждаване на истината.
Иосиф обвил Тялото в чиста плащаница (Мат. 27: 59) и Го положил в
гроба. Ако искаме Господ да възкръсне в нас, трябва да го държим в чисто
тяло. Защото чистата плащаница означава чисто тяло. Нечистото от лукави
страсти и похоти не е място, където Господ възкръсва и живее.
Евангелист Иоан допълва описанието на останалите евангелисти, казвайки,
че и Никодим дошъл на Христовото погребение, и донесъл около сто литри
смес от смирна и алой (т.е. Иосиф и Никодим), и взеха тялото Иисусово и
Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват
(Иоан 19: 39 – 40). О, блажени и преблажени са тези дивни мъже, които с
такава смелост, загриженост и любов взели пречистото Господне Тяло и го
положили в гроба! Какъв удивителен пример за всички обичащи Господа! И
какъв ужасен укор към онези свещеници и миряни, които със срам от света,
небрежност и без любов пристъпват към самия потир, за да приемат в себе
си пречистото и животворящо Тяло и пречистата и животворяща Кръв на
Господа, и при това на възкръсналия и жив Господ!
Но Иосиф и
Никодим не били единствени от Христовите приятели, които можели лично да
свидетелстват, че той е умрял, и че бил погребан. Тяхната грижа за
мъртвия Господ е дело колкото на любовта към обожавания Господ и
Приятел, толкова може би и на задължението, което им налага човечността
към един страдалец за правдата. Но ето наблизо още две приятелски души,
които внимателно гледали делото на Иосиф и Никодим, и се канели на дело
да проявят най-чиста любов към Господа – двете жени мироносици – Мария
Магдалина и Мария Иосиева!
А Мария Магдалина и Мария Иосиева
гледаха де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария
Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. Най-напред
се споменава за две жени, а после за три. Двете били като наблюдатели
на всичко, което се случило с Господ на Голгота. Те видели как тайните
Христови ученици свалили мъртвото Тяло от Кръста; видели всичко, което
после се случило с мъртвото тяло, и онова, което за тях било важно:
видели гроба, където Тялото било положено. О, как биха радостно изтичали
и те да помогнат на Иосиф и Никодим; да измият Тялото от Кръвта, да
превържат и почистят раните, да срешат косата, да свият и наместят
ръцете, внимателно да покрият главата с убруса и да обвият Тялото с
плащаницата! Но не било нито обичайно, нито редно, те, заедно с мъжете,
да вършат тази работа. По-късно те ще дойдат да свършат всичко това и да
помажат Господнето Тяло с благовония. По-късно с тях ще дойде и трета
мироносица – тяхна приятелка. Дух Светий ги сприятелил всичките. Кои са
тези жени? Мария Магдалина вече е позната. Това е онази Мария, която
Господ изцелил от беснуване, изгонвайки от нея седем бяса. Мария Иосиева
и Мария Иаковова – според тълкуванието на светите отци – това е една и
съща личност. Саломия била Заведеевата жена, майката на апостолите
Иаков и Иоан. Каква разлика между тези жени и Ева! От голяма любов те
бързат да са послушни и на мъртвия Господ, докато Ева не искала да бъде
послушна на Живия. Те били послушни и на Голгота, на
местопрестъплението, кръвта и злобата, а Ева била непослушна в рая.
И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след
изгрев слънце. Всички евангелисти са единомислени в това, че първият
ден на седмицата е денят на Господнето Възкресение, т.е. утрото след
събота, както категорично казва евангелист Марк: след като мина събота.
Най-после всички са съгласни и в това, че жените посетили гроба Господен
в този ден много рано. В това последното евангелист Марк малко се
различава като казва: след изгрев слънце. Твърде вероятно е жените да са
посетили гроба няколко пъти, колкото от любов към Покойника, толкова и
от страх да не би безочните Христови врагове по някакъв начин да
осквернят гроба и Тялото. Защо самият Марк изрекъл такова противоречие,
като казва: много рано и след изгрев слънце; ако под слънце тук не
разбира не физическото слънце, а самия Господ, съгласно пророка, който
казва: Ще изгрее Слънцето на правдата (Малах. 4: 2), визирайки Месията?
Слънцето на правдата вече е излязло от подземната тъмнина в онзи ранен
час, когато жените мироносици били дошли на гроба. Както Слънцето сияело
преди слънцето при първото сътворяване на света, така То и сега, при
второто сътворяване, при обновяването на света, засияло над човешката
история, преди над земната природа да засияе физическото слънце.
И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата
гробни? Така си говорели жените, като се изкачвали към Голгота, не
очаквайки нещо изключително. Женските ръце не били достатъчно силни да
отвалят тежкия камък от гроба, защото бил много голям. Бедните жени! Те
не се и досещали, че делото, за което с такава ревност бързали, вече
било извършено още по време на живота на Господ на земята. Във Витания, в
дома на Симон Прокажен, по време на вечерята, една жена изляла
скъпоценно нардово миро върху Христовата глава. Господ свидетелства за
това, като казва за тази жена: Като изля това миро върху тялото Ми, тя
Ме приготви за погребение (Мат. 26: 12). Той ясно прозрял, че за
Неговото Тяло след смъртта няма да има друго помазване. Ще запитате:
„Защо Провидението е допуснало тези благочестиви жени да бъдат
разочаровани така горчиво?“. Да купят скъпоценно миро, със страх да
дойдат в тъмната и безсънна нощ на гроба и да не извършат онова дело на
любовта, за което толкова са пожертвали? Но Провидението не наградило ли
техния труд несравнимо по-богато с това, че вместо мъртвото Тяло им
дарило живия Господ?
И като погледнаха, виждат, че камъкът е
отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един
момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха.
Като стигнал народът до Червено море, Моисей се оказал в затруднение –
как да прокара път там, където не можело да се мине? И когато завикал
към Бога, Червено море се разделило на две страни и изведнъж се отворил
път. Така станало сега и с жените мироносици. С голяма грижа – кой ще им
отвали камъка от гроба, те погледнали и видели, че камъкът е отвален, и
безпрепятствено влезли в гроба. Но къде е стражата? Не била ли тя
по-голяма пречка към гроба, отколкото тежкият камък върху гробната
врата? Стражата по това време или още е лежала, примряла от страх, или
вече се била разбягала из града и заеквайки, съобщавала на хората онова,
което човешките уши, още от времето на праотеца Адам, не били чували.
Никого нямало около гроба, който би могъл да им попречи, и нищо нямало
върху гробната врата. Но в гроба имало някой, чието лице било като
светкавица, а дрехата му – бяла като сняг (Матей). На вид – юноша, а
всъщност – ангел Божий. Жените се уплашили и навели лице към земята
(Лука), защото било страшно да се гледа в неземната поява на Божия
вестител – вестителя на най-чудната и най-радостна вест на земята,
откакто падналият човек започнал да се изхранва от земята. Това, дето
Матей казва, че Божият ангел седял на отвалената плоча до гроба, а Марк,
че ангелът бил вътре в гроба, не е никакво противоречие. Жените са
могли най-напред да видят ангела на плочата, а след това са чули неговия
глас вътре в гроба. Защото ангелът не е нещо плътско и трудноподвижно;
за един миг той може да се появи, където желае. А това, че Лука
споменава за два ангела, а Марк и Матей – за един, също не трябва да
смущава вярващите. Когато Господ се родил във Витлеем, един ангел
неочаквано застанал сред пастирите и те се изплашиха твърде много. Малко
след това пък внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно
(Лука). Може би на Голгота, при Възкресението на Господа, да са
присъствали легиони Божии ангели; та какво, значи, е чудното, ако жените
веднъж видели един, а после два ангела.
А той им казва: не се
плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го
тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и
на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе
казал. Прекрасният Божий ангел най-напред успокоява жените и ги избавя
от страха и ужаса, та така да ги подготви за необикновената вест за
Възкресението на Господ. Жените били най-напред изненадани да видят
гроба отворен, а после и уплашени, задето не намерили в него Онзи,
Когото търсели, а намерили някого, когото не очаквали да видят.
Защо ангелът говори тъй определено: Вие търсите Иисуса Назарееца,
разпнатия. За да няма никакво съмнение и никакво недоразумение за Онзи,
Който е възкръснал. Така определено говори ангелът, колкото заради
самите жени, толкова и за всички бъдещи векове и поколения. Със същото
това намерение ангелът показва и празния гроб: Ето мястото, дето бе
положен! Това, което ангелът казал, е излишно за жените, защото те го
видели с очите си, ала не било излишно за човешкия род, за който Господ
умрял и възкръснал. Той възкръсна, няма Го тук! Най-важната вест в
историята на човечеството вестителят съобщава най-накрая и по възможно
най-обикновен начин – Той възкръсна, няма Го тук! Той възкръсна, няма Го
тук! За безсмъртното ангелско войнство по-неочаквана била смъртта на
Господ, а не Неговото Възкресение. За смъртните хора – обратно. След
това ангелът изпраща жените да съобщят радостната новина на апостолите и
на Петър. Защо и на Петър? Затова, че Петър, без съмнение, се чувствал
смутен повече от останалите ученици. Него трябва да го е гризяла
съвестта, задето три път се бил отрекъл от Господа, и най-накрая
побягнал от Него. Верността на апостол Иоан, с когото Петър стоял
най-близо до Господа, още повече трябва да е усилвала угризенията на
съвестта му. Защото Иоан не побягнал, а останал под Кръста на разпнатия
Господ. С една дума, Петър трябвало да се чувства донякъде като предател
на своя Господ, та изглежда му е било много притеснено между другите
апостоли, а особено в присъствието на Пресветата Богоматер. Петър бил по
име камък, но не и камък по вяра. Неговата колебливост и страхливост го
правели презрян в собствените му очи. Трябвало е отново [Господ] да го
изправи на нозе и да възвърне достойнството му на човек и апостол. Това и
прави сега човеколюбивият Господ. Затова ангелът нарочно споменава
Петър по име.
Защо ангелът говорил за явяването на Господ в
Галилея, а не за Неговото скорошно явяване в Иерусалим и около
Иерусалим? Там ще Го видите, както ви бе казал (срвн. Марк 14: 28).
Затуй, че Галилея била в по-голяма степен езическа отколкото Израилските
предели, и Господ иска със Своето явяване там, в земята на езичниците,
да покаже на учениците Си пътя на Своето Евангелие – къде е главната
среда на апостолския труд и съзиждането на Божията Църква. По-нататък и
затова, че там ще им се яви не в обстановка на страх, в който те живеели
в Иерусалим, а като пред свободни хора, и не през нощта и тъмнината, а
посред бял ден. За да не се каже: „На страха очите са големи; и под
тежестта на страха обезумелите ученици уж видели Господа жив в
Иерусалим“. Най-после Божият ангел говори за явяването на Господ в
Галилея, мъдро премълчавайки Неговото явяване в Иерусалим, за да избие
оръжието от ръцете на злите невярващи, които иначе биха казали, че
учениците видели призрак поради внушението на ангела, т.е. видели Го
затова, защото били духом напрегнати и очаквали да Го видят. Но след
възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея – казал Господ. Т.е. като
Победител Аз ще отида преди вас в езическия свят, а вие Ме последвайте. И
където и да ви прати на проповед Дух Светий, имайте Мене пред себе си –
Аз ще вървя напред и ще проправям пътя ви.
И като излязоха скоро от гроба, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому
нищо не казаха, понеже се бояха. Дали били на небето или на земята? С
кого са говорили? Какво чули? Такива неща и насън не са дохождали при
хората; това не е сън, а наяве; че е наяве, било по-ясно от всичко. О,
блажени са трепетът и ужасът, които обхващат човека, когато му се
отвори небето, и когато чуе глас на радост от своето безсмъртно и славно
небесно отечество, от своето истинско отечество! Не е дребна работа да
се види един от безсмъртните ангели Божии; не е дребна работа да се чуе
глас от безсмъртни уста. По-лесно е да се понесат лицето и грохотът на
цялата смъртна и тленна вселена, нежели гласът на един безсмъртен, който
е сътворен преди сътворението на вселената, и който сияе с красота и
младост, по-хубави от пролетна зора. Когато човекът Божий – пророк
Даниил, чул гласа на ангела, казал за себе си: В мене сила не остана и
видът на лицето ми се измени твърде много, не остана в мене бодрост. И
чух гласа на думите му; и щом чух гласа на думите му, вцепенен паднах
ничком и лежах с лице към земята (Дан. 10: 8 – 9). Как, значи, ужас да
не обземе тези слаби жени? Как да не побягнат от гроба? Как да отворят
уста и да проговорят? Къде са думите за описване на това видение?
Господи, колко е неизказана Твоята чудна слава! За нас – смъртните, е
по-лесно да я изразим с мълчание и сълзи, отколкото с език.
И
никому нищо не казаха, понеже се бояха. Т.е. по пътя не казали никому
нищо; на никого от враговете и убийците Христови, от които гъмжал цял
Иерусалим. Но естествено, казали на апостолите. Защото нито смеели, нито
можели да не кажат, като им е заповядано от безсмъртния ангел. Как
биха се осмелили да не изпълнят Божията заповед?! Ясно е, значи, че
жените казали на онези, на които трябвало да кажат (вж. Лк. 24: 10),
както и нищо не казали на онези, на които не трябвало да казват, и от
които са се страхували.
Ето, така завършило утринното неделно
посещение на жените мироносици на Христовия гроб. Бедни са техните
благовония, с които те искали да запазят от тление Онзи, Който чрез Себе
Си пази небето от тление, и с които искали да помажат Онзи, чрез Когото
благоухае небето! О, Господи благоуханни, единствено благоухание на
човешките същества и на човешката история, как дивно Ти си наградил тези
всеотдайни души, които и мъртъв в гроба не са Те забравили! От
мироносици си направил от тях благовестници на Твоето Възкресение и на
Твоята слава! Те не помазали с благовония Твоето мъртво Тяло, а Ти си
помазал техните живи души с елея на радостта. Скърбящите станали
лястовички на новата пролет. Оплаквачките от Твоя гроб станали светици в
Твоето небесно Царство. По техните молитви, Възкръснал Господи,
спаси и помилуй нас! Та да те прославяме с Отец и Дух Свети – Троица
единосъщна и неразделна, сега и винаги, и вовеки веков. Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар