НА МАЙКА МИ

архимандрит Серафим

Аз те виждам кат светица бледа,

във любов изгаряща сама,

майко, как в прозореца все гледаш

и ме чакаш в нощната тъма.

Колко безпокойно принадничаш

през стъклата — с поглед тъй готов!

Ти не умори се да обичаш,

без да искаш същата любов.

Върна ли се от стъгдите хладни мрачен,

недоволен в родний кът,

ти ме срещаш със обятия, жадни

да ме милват и да ме тешат.

Колко често аз съм те обиждал

с тъмен взор, с навъсено лице!

Колко често аз съм недовиждал

ласката на твоите ръце!

Помня, как съм в яд задълбочавал

бръчките по твоето чело!

С ропота си колко съм вгорчавал

мъката на твоето тегло.

Ти поплачеш ... но пак отминава

облакът, и нищо не личи ...

И пак същата любов изгрява

в сълзите на твоите очи.

Майко, ти си също кат светица

с мисли святи и с любов света!

Твоят кръст е кръст на мъченица,

твойта скръб — на праведник скръбта!

Всяка грубост нежно ти прощаваш.

Всеки удар кротко срещаш ти;

и въздишките си спотаяваш,

и любов в очи ти пак трепти.

Ти забравяш всички огорчения

и с усмивка блага на уста

ми поднасяш всякога смирена

своитe най-хубави цветя.

Ти не търсиш радости за свойто

бедно, вечно любещо сърце.

Ти щастлива си, когато мойто

щастие милваш в своите ръце!

Цял живот над теб да бдя и страдам,

пак не бих ти върнал любовта.

Тя е твойта мъка и награда.

Тя е твоят нимб във вечността.

Майко, що ли да ти дам в отплата

за безкрайния ти жертвен жар?

Тебе може Бог сал в небесата

да те награди с достоен дар!