Друга страст, по-пагубна от завистта, не се заражда в
душата на човека. Тя вреди повече на този, който я има, отколкото на другите. Както ръждата
разяжда желязото, така и завистта душата, в която живее. Ехидните се раждат,
като прогризват утробата на родилката си; завистта пък изгризва душата, която я
носи. Завистта е скръб за благополучието на ближния. Завистливецът никога не чувства оскъдица от скърби и огорчения.
Ако в ближния има плодородие на живота му; ако домът му изобилства с всички
житейски потребности; ако радостта му е пълна и постоянна - всичко това
подхранва болестта и мъчи завистливеца. То ни най-малко не се различава от човек, който с
нищо не е покрит и към когото отвсякъде се отправят стрели. Храбрец ли е някой
или пък добре развит телом - това е поражение за завистника. Ако някой
превъзхожда мнозина с душевните си качества; ако обръща внимание и предизвиква
съревнование с благоразумието и със силата на словото си; ако пък друг е богат
и се слави с щедри помощи и общуване с бедните, и затова получава благодарност
и похвала от облагодетелствуваните - всичко това са удари и рани, нанесени в
самото сърце на завистника. От всичко най-мъчително в тази болка е това, че завистливецът не
признава болестта си. Макар той да ходи с наведени очи и да е
унил и смутен; макар да се оплаква, че почива в зло - запитат ли го, обаче, за
страданието му, той се срамува да даде гласност на своето нещастие и да каже:
"Аз съм завистлив и зъл човек; мен ме съкрушават съвършенствата на
приятеля ми; скърбя за благодушието на брата си; не мога да гледам напредъка на
другите; нещо повече - благоденствието на ближния считам нещастие за себе
си". Така би му се следвало да каже, ако би пожелал да говори истината.
Завистливецът не приема
лекар за болестта си, нито търси цяр
против страданието си - макар Светото Писание да е пълно с такива лечебни
средства. Той чака само едно утешение в бедствието си - да види падането на
когото и да било от онези, които пораждат завистта му! Един е краят на болестта
му -да види онзи, който му внушава завист, че от щастлив е станал нещастен, и онзи,
който възбуждал съревнование, че е станал жалък. Той само тогава се примирява и
става приятел, когато види плачещи хора да се срещат наскърбени - с веселящите
се той се не весели заедно, но със скърбящите пролива сълзи. Злата превратност
на живота той оплаква не от човеколюбие, а за да отегчи страданието на
злочестия - диви се на богатството след разорението му; превъзнася телесната
красота, когато увехне; хвали здравето и силата след боледуването - изобщо той
е враг на това, което съществува и приятел на онова, което е погинало. Има ли
нещо по-пагубно за човека от тази болест? Завистта е разстройство за живота,
поругание към природата, вражда против всичко, което е дадено от Бога за човека
-съпротивление срещу самия Бог!
Из книгата"Духовни
бисери"- Г. Ибришимов
Няма коментари:
Публикуване на коментар