ГЛАСЪТ НА ЗЛАТОУСТА

архимандрит Серафим

Над мене се издига планината

със своите остри, грапави скали . . .

А долу се пени и пей реката.

В прозрачните като небе вълни

се виждат камъните из водата.

Те всички с гладко, обло са лице,

така че и най-нежните ръце

по тях се биха плъзгали. Водата,

що се във парата ефирна ражда,

таз чудна сила, колкото и мека,

със своите струи полека-лека

най-грапавите камъни оглажда . ..

И мисля си: не е ли камък грапав

сърцето ми, порасло в свобода?

Не е ли гордото като скала,

издигаща се чак до небесата?

И мойте грехове и зли дела

не са ли зъберите в планината?

А Божията дивна благодат

не е ли таз божествена вода,

коя тече по свой неведом път

и, дето срещне камъни, ги глади?

И всеки грях, и вейка острота —

грапавините във сърцата млади.

и навиците твърди в старостта,

и страстите, и грешните наслади

не махва ли тя с чудна лекота? . . .

О благодат, божествен, тих поток,

ела, залей ме,... и сърцето грешно

омий и оглади, че безутешно

се вкаменява всеки в мен порок!,..

Но що дочувам в тишината пуста?

Глас някакъв кат мълния гърми

и носи се . . . гласът на Златоуста:

„Смири се, гордий грешнико, смири!

Нима духът ти мъдростта не чувства?

Сам виж: водата нивга не се впуща

към острите високи канари.

Тя в низките излива се места

и бяга от върха, от гордостта.

Смири се, гордий грешнико, смири!

Слез на величието от планината!

Навеки се прости с надменността!

Тръгни надолу къмто глъбината

на вечното смирение! Така

ще стане речен път у теб душата,

и Бог ще те залей като река!