Слово в Неделя трета на Великия пост – Кръстопоклонна, 2026 г.

Триадицки митрополит Фотий

Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“

С тези слова, възлюбени, започва днешното литургийно евангелско четиво. Слова, които, погледнато по същество, трудно проникват в ума и в сърцето ни. Иначе са ни добре познати. Може би смятаме, че те са изречени образно, дори условно, символично. Смятаме, че можем лесно да ги разберем и навярно, ако някой ни запита какво означават, няма да се затрудним да отговорим: „Да се отречем от греховете си, от греховния си живот“. Това е значението на тези Христови слова – така бихме казали.

Но дали съзнаваме и преди всичко дали знаем от опит, че греховните мисли, дела, чувства и желания все още не са грехът в неговата дълбочина? Те са прояви на греха, но корените му са по-дълбоко. И поначало съзнаваме ли, че грехът е болест? Болест, която разяжда човешката природа толкова из основи, че ние я възприемаме като свое естествено състояние. И ако някой ни каже, че трябва да се отречем от това свое състояние, от тази болест, ние ще помислим, че трябва да се отречем от самите себе си, от собствената си природа. А Господ ни зове да направим тъкмо това: да се отречем от корена, да се отречем от онова „себе си“, което се е загнездило у нас и в което е изворът на болестта, наречена грях.

Ние мислим, че греховете са само лоши дела и лоши думи. Смятаме: „Ако може да не вършим зло, да не крадем, да не убиваме – то това е достатъчно. Какво повече се иска от нас?“. Но Господ казва съвсем пряко: „Ако някой не се отрече от себе си, той не може да бъде Мой ученик“. Ако някой не се отрече от себе си и не вземе кръста си, той не може да върви подир Христа, не може да стане Христов.

И тъй, ние сме призвани да се отречем от това „себе си“, което смятаме за естествено и нормално, а то е болестно състояние. Кое е това „себе си“? То се стреми преди всичко към изгода. Стреми се към удобство, към безметежен комфорт, към наслади и надмощие. Стреми се да получи високи признания и похвали – към всичко онова, което почти всички човеци, синове на този свят, искат да постигнат. Това „себе си“ ни позволява да вършим добро само колкото да се залъжем, че и ние сме като другите – че всеки човек има и добро, и зло. Но забележете: това „себе си“ ни позволява да вършим добро само дотолкова, доколкото то не накърнява интересите ни, изгодата ни, спокойствието ни. Тези неща очертават границите, в които нашето „себе си“ допуска да се върши добро – и дотам.

А Спасителят ни призовава към съвсем друго нещо – към отричане от това егоистично „аз“. И това е условието, за да поемем след Него; условието да бъдем и да растем като християни. Без това отричане и поемане на кръста – на всички несгоди, трудности и изпитания – ние не можем да тръгнем подир Христа.

И в името на какво е това отричане? Казва ни го днешното Евангелие: "заради Евангелието и заради самия Христос." Нещата се оказват много по-различни от това, което сме си мислили. Това „себе си“ може да бъде дори вярващо, църковно, истинско православно, но пак само в мярата, в която му позволяват изгодата, ползата и комфортът – всичко, с което лъжовното ни его се храни.

Ако ние пожелаем да се отричаме от себе си (защото това не е еднократно действие), ако вземем кръста си и последваме Спасителя, тогава Му даваме възможност. Да, ние, сътворените и безкрайно слабите, даваме възможност на Всемогъщия да ни лекува и да ни изцели от болестта на греха. Той ни предлага изцеление, а от нас зависи дали ще Му позволим. Трепетно е човек дори да си го помисли: с какво ни е дарил Бог? Със свобода по отношение дори на самия Него! Дотолкова, че да можем да изберем зло или добро, живот или смърт. Ние сме Негово творение. Тази свобода не ни е присъща по природа – тя е дар. Дар, с който Всемогъщият дарява слабото, крехко, но и безкрайно любимо Свое създание – човека.

Не е трудно да намерим оправдание, за да не се отречем от себе си. Нашето грехопаднало „аз“ е много изобретателно. То може да изтъкне доводи от всякакво естество: „Не е ли това разбиране прекалено крайно? Не е ли достатъчно да бъдем просто порядъчни хора? Да ходим на църква и да изпълняваме предписаното? Не е ли всичко това само за монасите? Ние, хората в света, как ще се откажем от себе си?“.

Истината обаче е, че Евангелието по своята същина е радикално. Според Христовите думи не можем да служим едновременно на Бога и на мамона, на Христа и на Велиара, на Бога и на света. Достатъчно изобретателни, обиграни и лукави сме, за да намираме доводи, с които да запазим статуквото си. И ако сме честни, трябва да признаем: да, ние обичаме и вярата, и Църквата, но само в онази степен, която се диктува от себичността, от егоцентризма и от стремежа към удобство.

„Преди всичко Аз, после другите“. И ако правя нещо за другите, често пак обслужвам своето „Аз“, за да се успокоя, че не съм толкова лош. Но въпросът не е дали сме „добри“ или „лоши“. Въпросът е: искаме ли да вървим подир Христос с кръста на рамо?

Покаянието на разбойника на кръста се случва за мигове. Решимостта на преподобна Мария Египетска да скъса с греха също се ражда за мигове, макар след това да я чакат десетилетия борба. Когато съумеем да пренебрегнем и да загърбим себичността и изгодите си – с една реч, това „себе си“, тогава можем да вкусим от радостта да крачим след Христос въпреки всички трудности.

Когато сториш нещо за ближния в име Христово, пречупвайки егото си и отблъсквайки гласа, който шепне: „Защо точно ти сега?“, тогава можеш да усетиш полъха на бъдещия живот – на живота, който продължава във вечността. Семето на този живот започва да расте и да дава плод според мярата на нашата решимост да се отречем от себе си, да вземем кръста си и да последваме Спасителя.

Да просвети Той всички ни, да ни укрепи със силата и словото на Кръста, да ни помилва и спаси! Амин.

О. Серафим Роуз и знаменията на времето – Част II

За това как да разпознаваме Последните времена, когато те действително настъпят. Едва ли можем да намерим по-добър водач за това от отец Серафим Роуз, който във втората част на своята лекция ни помага да „разчетем“ редица объркващи „знамения на времето“ и да ги разберем във връзка с православните догмати.“

ИЗКРИВЯВАНЕТО НА ХРИСТИЯНСКОТО РАВЕНСТВО

В момента една конкретна идея е завладяла хората: така наречената идея за „освобождение на жените“. Тя приема формата на жени-свещенички в Англиканската църква, а също и в Католическата църква, която се подготвя за това в момента.

Разбира се, ако погледнете на това сериозно, седнете и помислите, и прочетете какво казва св. апостол Павел за жените и т.н., няма да имате проблеми. Напълно ясно е, че това е някакъв вид безумна нова идея. Но също така е много интересно да погледнем по-дълбоко и да видим откъде произлиза тя – защо съществува такава идея, какво представлява тя, какво стои зад нея? Защото, ако разбирате стратегията на дявола, ще бъдете малко по-добре подготвени да се борите срещу нея.

Тази конкретна идея на движението за освобождението на жените може да бъде проследена поне двеста години назад. Разбира се, можете да отидете и по-далеч, но сегашната ѝ форма датира от поне два века – от предтечите на Карл Маркс, ранните социалисти. Тези социалисти говореха за една велика нова утопична епоха, която ще настъпи, когато всички различия между класи, раси, религии и т.н. бъдат премахнати. Те казваха, че ще има едно велико ново общество, в което всички ще бъдат равни. Тази идея, разбира се, първоначално се основаваше на християнството, но тя го изкриви и се превърна в негова пълна противоположност.

В края на деветнадесети век в Китай имаше един конкретен философ, който доведе тази философия до нейния логически завършек, докъдето тя изобщо можеше да стигне. Името му е K’ang Yu-Wei/Кан Ювей (1858–1927). Той не е особено интересен сам по себе си, освен с това, че въплъщава философията на епохата, този „дух на времето“. Всъщност той е един от предтечите на Мао Дзъдун и превземането на Китай от комунистите. Той основава идеите си не само върху изкривеното християнство, което заимства от либералите и протестантите на Запад, но и върху будистки идеи.

Той развива концепцията за една утопия, която според неговите пророчества трябва да се осъществи, мисля, през двадесет и първи век. В тази утопия всички рангове в обществото, всички религиозни различия и всички други видове разграничения, които влияят на социалното общуване, ще бъдат премахнати. Всички ще спят в общи спални и ще се хранят в общи столови.

След това, под въздействието на своите будистки възгледи, той започва да отива и по-далеч. Казва, че всички различия между половете ще бъдат премахнати. Веднъж щом човечеството се обедини, няма причина да се спира дотук – това движение трябва да продължи. Трябва да има заличаване на границата между човека и животните. Животните също ще влязат в това царство, а веднъж щом включите животните... Будистите са много почтителни и към зеленчуците и растенията; следователно цялото растително царство трябва да влезе в този рай, а накрая – и неживата природа. И така, в самия край на света ще има една абсолютна утопия от всякакви видове същества, които някак са се смесили помежду си и всички са абсолютно равни.

Разбира се, четете това и си казвате: „Този човек сигурно е луд“. Но ако се вгледате дълбоко, ще видите, че това произтича от силното желание за някакъв вид щастие на земята. Нито една езическа философия обаче не дава щастие; нито една философия, създадена от човек, не дава щастие. Единствено християнството дава надежда за царство, което не е от този свят. Идеята за съвършено царство идва от християнството, но тъй като ранните социалисти не вярваха в отвъдния свят или в Бога, те мечтаеха да създадат това царство в този свят. Именно това е същността на комунизма.

Ето превода на тази част от беседата, която разглежда трагичните последствия от опитите да се наложи утопията чрез сила: „Виждаме какво се случва, разбира се, когато тази идея се приложи на практика. Имаме експеримента на Френската революция, която имаше привидно добри идеи — свобода, равенство, братство — или Болшевишката революция, а в по-ново време и различните други комунистически революции. Последна от всички е Камбоджа — една бедна малка страна, която в продължение на три години страда под абсолютен комунизъм и откри, че поне една четвърт от населението ѝ бе избито, защото „не се вписваше“. Всеки с образование по-високо от средното трябваше да бъде елиминиран, всеки, който мислеше самостоятелно и т.н. Сега режимът е свален от хора, които са малко по-малко безмилостни, но няма особени поводи за радост."

Това показва, че веднъж щом се опитате да приложите тези идеи в действие, получавате не рай на земята, а по-скоро ад на земята. Всъщност целият експеримент в Русия през последните шестдесет години е доказателство за това — че няма рай на земята, освен в Църквата Христова, и то със скърби (срв. Марк. 10:30). Нашият Господ пророкува, че още в този живот ще получим стократно това, което даваме, но то трябва да бъде с гонения и страдания. Онези, които желаят да имат това щастие на земята без страдания и гонения, и без дори да вярват в Бога, създават ад на земята.

„ХРИСТИЯНСКИЯТ“ ИНТЕРЕС КЪМ НЛО

„Втори пример за ново явление, при което на пръв поглед човек не знае какво да си мисли, е станалият вече много обичаен феномен на НЛО – летящите чинии. Има един конкретен протестантски евангелист, споменатият по-горе Карл Макинтайър, който е изключително строг, добродетелен и твърдо вярващ в Библията. Той има радиопрограма „Реформацията на двадесети век“ и вестник. Той е абсолютно принципен – според него трябва да се отделяш от всички хора, изпаднали в апостасия (отстъпление) – и идеите му са много хубави. Той е антикомунист. Нарича Били Греъм отстъпник, заедно с всеки, който се отклонява от строгата линия на това, което той смята за правилно. От тази гледна точка той е много строг и въпреки това виждате най-странните неща в неговата философия. Например, той си строи Йерусалимския храм във Флорида. Има макет на Храма и иска да го изгради така, че да се конкурира с „Дисниуърлд“. Хората ще идват и ще плащат, за да видят великия Храм, който скоро ще бъде построен, за да дойде Христос на земята. Това уж трябва да бъде добра възможност за свидетелство за християнството.

Той се увлича и по летящите чинии. Във всеки брой на вестника му има малка рубрика, наречена „НЛО рубрика“, и там, за голямо изумление, се говори за всички прекрасни и положителни неща, които тези летящи чинии правят. Организират конференции и правят филми за тях. Съвсем наскоро се появиха няколко протестантски книги за НЛО, които показват съвсем ясно, че това са демони. Човекът, който пише рубриката в този вестник, се разстрои от това и каза, че някои хора твърдят, че тези същества са демони, но „ние можем да докажем, че не са“. Той казва, че може би няколко от тях са демони, но повечето не са. Цитатът е за скорошен случай, при който някакво семейство в Средния Запад видяло летяща чиния. Летящата чиния се спуснала, кацнала и семейството видяло вътре малки човечета – обикновено са високи около метър и половина – и те пеели „Алилуя“. Спрели, погледнали и после отлетели; предполагам, че не са говорили повече с тях. И това накарало семейството да се замисли; започнали да си мислят „Алилуя“, започнали да мислят за християнството, погледнали в Библиите си и накрая се озовали във фундаменталистка църква и се обърнали към християнството. Следователно, казва той, тези същества трябва да са някакъв вид хора, които помагат на Божия план да направи света християнски, защото са казали „Алилуя“.“

Ето превода на заключителната част от анализа на отец Серафим относно феномена НЛО и духовната измама: „Разбира се, ако сте чели св. Игнатий (Брянчанинов), ще знаете за всички измами, които демоните извършват: демоните „се молят“ за вас, демоните вършат чудеса, те произвеждат най-удивителни явления, водят хората в църквата – правят всичко, което поискате, стига само да ви държат в тази прелест (самозаблуда). И когато дойде моментът, те внезапно ще ви изиграят своя номер. Така тези хора, които са били обърнати към някакъв вид християнство от тези така наречени „извънземни същества“, сега чакат следващото им пришествие; а следващия път тяхното послание може да бъде свързано с това, че Христос скоро ще се върне на земята или нещо подобно. Очевидно е, че всичко това е дело на демони. Тоест там, където явленията са реални. Понякога това е просто въображение, но когато е истинско, този вид неща очевидно идват от демоните.

Това е съвсем елементарно. Ако прочетете който и да е текст на ранните отци, което и да е от ранните Жития на светците или „Лавсаик“, ще откриете много случаи, в които внезапно се появяват различни същества. В наши дни те се появяват в космически кораби, защото така демоните са се адаптирали към хората на нашето време; но ако разбирате как работи духовната измама и какви са лукавствата на дявола, тогава няма да имате проблеми да разберете какво се случва с тези летящи чинии. И все пак, този човек, който пише рубриката за НЛО, е абсолютно строг фундаменталист-християнин. В действителност той очаква нови откровения, които да дойдат от същества от космоса.“

ЗАЩО ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПРАВОСЛАВЕН МИРОГЛЕД

И така, да повторим първата точка: ние наблюдаваме знаменията на времето, за да разпознаем Христос, когато Той дойде, защото е имало много лъжехристи, ще дойдат още много, а в самия край на света най-накрая ще се появи онзи, който се нарича Антихрист. Антихристът ще обедини всички, които са измамени да мислят, че той е Христос, и това ще включва всички онези, чието тълкувание на християнството се е отклонило. Често можете да видите хора, които изповядват християнството, и изглежда, че много от идеите им са правилни – те следват Библията. Но после поглеждате тук-там и виждате, че тук има грешка, там има грешка.

Съвсем наскоро отец Димитрий Дудко, в малкия вестник, който издава, разказа, че при него дошъл някой, който твърдял, че е християнин. Докато разговаряли, отецът започнал да усеща, че този човек не е православен, и попитал: „От кое изповедание сте?“. Онзи отговорил: „О, това не е важно. Всички сме християни. Единственото важно нещо е да сме християни“. Отец Димитрий казал: „Е, не, не, трябва да бъдем по-точни от това. Например, ако вие сте баптист, а аз съм православен – аз вярвам, че ние имаме Тялото и Кръвта Господни, а вие – не“. Трябва да бъдем прецизни, защото има много разлики. Добре е да имаме следната нагласа: „Уважавам ви и няма да се меся във вашата вяра, но въпреки това има един истински начин на вярване и има начини, които се отдалечават от истината“. Всичко трябва да бъде според истината.

По същия начин виждаме, че много хора, които не са православни, носят много добри неща в себе си, но в някое отношение се отклоняват. В крайна сметка Бог ще съди, не ние. Но можем да видим какво ще се случи, ако всички тези малки отклонения, които хората правят сега, се пренесат в последните времена – ако хората все още вярват по този начин, когато дойде краят. Тези грешки ще накарат хората, когато видят Антихриста, да помислят, че той е Христос. Сега има много секти, които вярват, че Христос идва да управлява хиляда години от Храма в Йерусалим. Ето защо, когато евреите започнат да строят Храма, тези секти само ще се радват, защото за тях това е знамението за Христовото пришествие.

Напротив, ние знаем, че това е знамението за идването на Антихриста, защото Христос няма повече да дойде в Храма. Храмът беше разрушен. Христос идва едва в края на света, за да постави началото на вечното Царство Небесно. Единственият, който ще дойде в Храма, е Антихристът.

Ето защо правилното православно християнско разбиране и подготовката, основана на това разбиране, са абсолютно необходими. Колкото повече се приближаваме до най-последните времена, толкова по-неизбежни стават това разбиране и тази подготовка.

ПОГЛЕД ВЪРХУ КОНКРЕТНИТЕ ЗНАМЕНИЯ

Сега нека погледнем за момент някои от знаменията в нашето време, които показват, че Второто пришествие на Христос, предшествано от идването на Антихриста, е близо. Що се отнася до пророчествата, изложени в двадесет и четвърта глава от Матей – първо, лъжехристите, които ще дойдат, после войните, гладът, земетресенията, гоненията – трудно е да се съди, защото всички тези неща се случват вече почти две хиляди години. Вярно е, че сега те са в по-голям мащаб отколкото когато и да било преди, но също така е вярно, че могат да станат и много по-лоши. Тези знамения са „начало на болките“ и още не са толкова тежки, че да кажем, че сме точно в най-последните дни.

Едно знамение обаче е много интересно и показателно за нашето време: това, че Христос сега бива изобразяван на сцената. В предишни времена никога не се е позволявало Христос да бъде представян на сцена, защото актьорът дава своя собствена човешка интерпретация, а Христос е Бог. В Православието може би няма конкретен канон за това, но целият православен християнски светоглед е против него; и всеки протестант или католик допреди няколко години би бил ужасен от идеята някакъв актьор да играе ролята на Христос. Сега това стана обичайно, и то не само в религиозен контекст, но и в контексти, които са далеч от религията. „Годспел“ (Godspell), „Исус Христос суперзвезда“ (Jesus Christ Superstar) и т.н. – всичко това всъщност са богохулни пародии, които представят Христос в светска форма за пред хората.

Това е много симптоматично за нашето време, защото предлага образ на Христос дори на невярващите хора, така че когато дойде Антихристът, те да кажат: „Аха, видях нещо подобно на сцената. Да, това трябва да е той“. 

ОХЛАДНЯВАНЕТО НА ЛЮБОВТА

Друг много симптоматичен знак за нашето време е следващият, споменат в тази глава на Матей: че любовта у мнозина ще изстине. Това изглежда е определена характеристика на нашето време, в много по-голяма степен, отколкото в който и да е момент от миналата история. Човек може да види това в онова, което може да бъде наречено нихилизъм. Хората извършват престъпления без конкретна причина – не за печалба, а просто за силни усещания, защото нямат Бога в себе си. На всякакви места сега може да се види липсата на нормални човешки взаимоотношения в семействата, което произвежда „студени“ хора. Именно такъв тип хора в едно тоталитарно общество биват използвани за надзиратели на роби, работещи в концентрационни лагери и т.н.

Наскоро станахме свидетели на трагедията в Джоунстаун, която се случи с американски граждани. Хората там бяха идеалисти, които се отдадоха изцяло на една кауза. Макар сега да излезе наяве, че това всъщност е било комунистическа комуна, все пак се предполагаше, че тези хора са християни. Лидерът им беше пастор от т.нар. „Църква на Христос“, една от основните деноминации. И въпреки това тези хора, уж имащи някакво съзнание за Бога и християнството, хладнокръвно се избиха един друг. Онези, които пиха и дадоха отровата на децата си, го направиха със спокойни лица. Няма проблем: това е просто твой дълг, това е, което ти е казано да направиш. Именно за този вид хладина говори Христос. Всякакъв вид нормална човешка топлина е премахната, защото Христос си е отишъл от сърцето; Бог Го няма. Това е страшно знамение на нашето време. Всъщност случилото се в Джоунстаун е предупреждение, защото изглежда, че ще дойдат много по-лоши неща. Това е дело на сатаната, съвсем очевидно.

Само година или две преди това да се случи, чухме за станалото в Камбоджа. Малка група мъже – общо десетина или двадесет души – взеха цяла държава в ръцете си и избиха безмилостно поне два милиона души въз основа на някакви абстрактни идеи. „Ще се върнем към земята“, казаха те; „следователно всички трябва да напуснат градовете“. Ако не можеш да напуснеш града – умираш. Хората в болниците трябваше да стават от операционните маси и ако не можеха да тръгнат, умираха – биваха застрелвани и оставяни в канавката. Трупове бяха натрупани в градовете – беше ужасяващо.

Това беше същото нещо като случилото се в Джоунстаун: хладина, основана на идеята – изглеждаща идеалистична – за донасяне на комунизма на земята. Оказа се, че Достоевски е бил прав. В неговата книга „Бесове“, написана през 70-те години на XIX век, имаше един руски герой на име Шигальов – теоретик, който имаше абсолютна теория за това как комунизмът може да дойде на земята. Той вярваше, че идеалната държава на земята ще бъде истинският комунизъм. „За съжаление“, казваше той, „за да направите шестдесет милиона души щастливи, трябва да убиете сто милиона души“. Но тези шестдесет милиона ще бъдат по-щастливи, отколкото някой някога е бил, а стоте милиона убити ще бъдат като тор за бъдещия световен рай. Така се случи, че в Русия точно сто милиона души липсват от 1917 г. насам, от които поне шестдесет милиона бяха убити от съветската власт. Така че този знак е много, много присъстващ в нашето време: че любовта изстива. Това се случва и сред християните, не само в света като цяло.

След това идва друг знак, който в наше време достигна по-големи измерения от всякога: че Евангелието се проповядва в целия свят. Това, разбира се, е вярно в смисъл, че самият текст на Евангелието се разпространява на почти всички езици, които се говорят на земята сега – мисля, на поне хиляда езика. Нещо повече, православното Евангелие се проповядва в цяла Африка сега. Ние изпращаме нашите списания в Уганда и Кения и получаваме отговори – много трогателни писма от млади африкански момчета, които са приели Православието. Те изпитват огромно уважение към своя епископ; ходят в семинария. Очевидно е, че на тези хора в Африка се предава много чисто православно чувство. Те са много прости хора. Православието не трябва да бъде сложно, ако има много прости хора, на които да се проповядва Евангелието. Проблемите започват едва когато се появят други, които да го оспорват и да казват, че Писанието означава нещо друго, опитвайки се да дават прекалено буквални тълкувания, които целят премахването на свещениците, епископите и т.н. – тогава хората започват да се объркват. Ако им се проповядва православното Евангелие, простите хора откликват сега по същия начин, по който винаги са откликвали в миналото. Проблемът е по-скоро в „сложните“ хора.“

ЙЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ

Следва знамението за „мерзостта на запустението“ и всичко, свързано с Храма в Йерусалим. За първи път в историята това вече е реална възможност. Опит за възстановяване на Храма е правен само веднъж преди – през четвърти век. Познаването на този случай е много добър пример за това как четенето на църковна история просвещава човека. Разполагаме с няколко източника за това от четвърти век: св. Кирил го споменава, както и неколцина от църковните историци по онова време.

Юлиан Отстъпник, поради голямата си страст да събори християнството, решил, че тъй като Христос е пророкувал, че „няма да остане камък върху камък“ от Храма, ако той го построи наново, ще докаже, че Христос е бил измамник и следователно езичеството може да бъде възстановено. Затова той умишлено поканил евреите обратно в Йерусалим и те започнали да строят Храма с неговата благословия. През деня построявали по малко, а на следващата сутрин заварвали всички камъни съборени на земята. Опитали отново и тогава от земята започнали да излизат огнени кълба. Всички историци са съгласни за това. Всъщност съвременните рационалистични историци, понеже виждат, че не могат да отрекат текстовете и че нещо действително се е случило, започват да твърдят неща като: „Сигурно са ударили петрол“ или „Имало е подземни газови изпарения“.

Очевидно това е било Божие чудо, за да не се позволи на Храма да бъде построен, защото не е било време – Храмът трябва да бъде издигнат едва в самия край на света. В крайна сметка те се провалили в опита си и се отказали. От малкото останали камъни нито един не останал върху друг. Така пророчеството се изпълнило окончателно по времето на Юлиан Отстъпник.

Но сега, от 1967 г. насам, мястото, където е бил Храмът преди, е в ръцете на евреите. Следователно за първи път става напълно възможно Храмът да бъде построен. Единственото, което пречи, е голямата джамия на мюсюлманите, която се намира там. Ако тя бъде разрушена, вероятно ще избухне война./вече избухна/

Едва от 1948 г. насам съществува отделна държава на евреите в Светата земя. Именно при невярващите евреи ще дойде Антихристът. Той ще дойде първо при тях, а после чрез тях и при целия свят; и едва докато това се случва, верният остатък от евреите най-накрая ще се обърне към християнството в най-последните времена.

Така че това знамение с Храма е изключително важно. Когато видим Храма да се строи, тогава ще знаем, че времето е близо, защото това определено е един от признаците на самия край. Засега, разбира се, той не се строи, но има всякакви слухове, че плановете са подготвени, че се събират камъни и т.н. Очевидно е, че евреите мислят за това.

ДРУГИ ЗНАМЕНИЯ

Друго знамение е фактът, че когато Антихристът дойде, той ще бъде владетел на света, а едва в наше време стана практическа реалност възможността един човек да управлява цялото земно кълбо. Всички световни империи досега са обхващали само част от земята, а преди съвременните комуникации е било невъзможно един човек да властва над целия свят.

Освен това, с развитието на комуникациите, с атомните бомби и все по-усъвършенстваните оръжия, възможността за всесветска скръб сега става много по-голяма отколкото когато и да било преди. Очевидно е, че следващата война ще бъде най-разрушителната в историята на човечеството и вероятно още в първите си няколко дни ще причини повече щети от всички войни в историята, взети заедно. Освен атомните оръжия, съществуват различни бактериологични оръжия за разпространение на зарази сред хората, отровни газове и всякакви фантастични неща, които биха могли да влязат в действие при една тотална война.

Също така фактът, че всички народи по света са все по-обвързани помежду си, означава, че когато някаква голяма катастрофа сполети една държава — депресия или нещо подобно — тогава целият останал свят ще бъде засегнат. Това вече видяхме през 30-те години на XX век, когато Голямата депресия в Америка се разпространи в останалата част на Европа. Очевидно е, че в бъдеще може да се случи нещо много по-лошо. Ако една страна започне да гладува или ако реколтата се провали една година едновременно в Канада, Австралия, Америка и Русия — и четирите големи страни, които доставят пшеница — само си представете как ще страда целият свят.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ОНЕЗИ, КОИТО СЕ ПРИВЛИЧАТ ОТ МРАЧНИТЕ ПРОГНОЗИ

Всички тези знамения на времето са много отрицателни. Те са знаци, че светът се руши, че краят на света е близо и че Антихристът е напът да дойде. Много е лесно, вглеждайки се във всички тези негативни знаци, човек да изпадне в такова настроение, че да вижда само отрицателното. Всъщност човек може да развие цялостна идентичност – негативен тип личност – основана на това. Всеки път, когато се появи някоя нова вест, такъв човек казва: „Аха, да, разбира се, точно така е и ще става още по-лошо“. Появява се следващата и той казва: „Да, да, очевидно е, че това ще се случи, а сега ще стане и по-зле от това“. Всичко, към което се погледне, се вижда единствено като негативно изпълнение на ужасните времена.

Вярно е, че трябва да сме наясно с тези неща и да не бъдем прекомерно оптимистични за съвременните събития, защото новините в наше време рядко са добри. В същото време обаче трябва да помним основната цел на нашето бдение за знаменията. Ние наблюдаваме знаменията на времето не просто за да видим кога ще дойде Антихристът. Това е по-скоро второстепенно нещо. Ние ги наблюдаваме, за да знаем кога ще дойде Христос. Това е фундаменталното нещо, което трябва да държим в ума си, за да не бъдем съкрушени от мрак, депресия или да се затворим в себе си, презапасявайки се с храна за голямото бедствие. Това не е много мъдро. Трябва по-скоро да бъдем още повече християни, тоест да мислим за другите хора, опитвайки се да им помагаме. Ако ние самите сме студени, мрачни и песимистични, ние участваме в тази „хладина“, която е знак за края. Ние самите трябва да бъдем топли и да си помагаме един на друг. Това е белегът на християнството.

Ако погледнете историята (всъщност това е още една добра причина за четене на църковна история), ще видите, че през цялата история на човечеството – в Стария Завет, в Новия Завет и във всички християнски царства след това, а дори и в езическия свят – има непрестанни времена на страдания. Там, където участват християни, има изпитания и гонения, и чрез всичко това християните са придобивали Царството Небесно.

Ето защо, когато дойде времето на гоненията, ние трябва да се радваме. В малкия вестник на отец Димитрий Дудко беше описан един хубав случай. Една жена в Русия била затворена в психиатрична клиника, задето се прекръстила на грешното място или задето носела кръстче. Отец Димитрий и неговите духовни чеда пътували до Москва, отишли в клиниката, уговорили среща и разговаряли с лекаря, като накрая го убедили, че тя не трябва да бъде там. Отец Димитрий казва: „Те всъщност се страхуват от нас, защото когато ги притиснеш, признават, че всъщност нямат закон, по който да я държат там“. Накрая се съгласили да я пуснат, след като тя прекарала там една седмица. Докато била вътре, ѝ давали различни лекарства и „инжекции“, опитвайки се да я пречупят и да заличат вярата ѝ.

Когато излязла, тя била малко разтърсена. Седнала на една пейка някъде пред клиниката и заговорила: „Знаете ли“, казала тя, „когато бях вътре и се държаха толкова ужасно с мен, се чувствах спокойна, защото усещах, че има Някой там, Който ме закриля; но щом излязох тук, внезапно ме налегна страх. Сега съм цялата разстроена и уплашена, че ще дойдат пак за мен, че тайната полиция ме наблюдава зад всеки ъгъл“. Очевидно е защо е така. Когато си в условия на гонение, Христос е с теб, защото страдаш за Него. А когато си отвън, се появява несигурността дали няма да се върнеш в това състояние. Започваш да се връщаш към собственото си човешко разбиране. Когато си там [в изпитанието], нямаш на какво друго да се облегнеш, затова трябва да имаш Христос. Ако нямаш Христос, нямаш нищо. Когато си отвън, започваш да пресмяташ и да се доверяваш на себе си, и тогава губиш Христос.

Прочетете първа част

Източник

О. Серафим Роуз и знаменията на времето – Част I

Йеромонах Серафим Роуз (1934–1982) често е наричан „съвестта на православието“ в Америка през XX век. Преди повече от четири десетилетия той изнася поредица от лекции, в които се опитва да разтълкува объркващите събития на съвременността през призмата на древното православно предание. За о. Серафим „знаменията на времето“ не са повод за любопитство, а спешен призив към духовна трезвеност. Ако трябва да размишляваме трезво върху православните учения за Последните времена, когато те наистина настъпят, не можем да намерим по-добър спътник в това начинание от отец Серафим Роуз, който – за разлика от много съвременници – приема пророчествата напълно сериозно, като винаги съпоставя тълкуването им със светлината на светоотеческото предание.

ЗАЩО ДА ИЗУЧАВАМЕ ЗНАМЕНИЯТА НА ВРЕМЕТО?

Темата на тази беседа е бдението за знаменията на времето. Преди всичко трябва да знаем какво се разбира под израза „знамения на времето“. Този израз идва директно от Евангелието, от думите на нашия Спасител в Матей 16:3. Христос казва на фарисеите и садукеите, които дошли при Него: "Лицемерци, вида на небето умеете да разпознавате, а личбите на времената не можете ли?" С други думи, Той им казва, че това няма нищо общо с науката или с познаването на нашето място в света, нито с каквото и да било от този род. Това е религиозен въпрос. Ние изучаваме знаменията на времето, за да можем да разпознаем Христос.

По времето на Христос фарисеите и садукеите не изучавали знаменията на времето, за да видят, че Христос е дошъл, че Синът Божий е вече на земята. Вече е имало знаци, които те е трябвало да разпознаят. Например в книгата на пророк Даниил в Стария Завет има пророчество за „седемдесетте седмици“ (години), което означава, че Месията трябва да дойде около 490 години след времето на Даниил. Онези юдеи, които четели книгите си много внимателно, знаели точно за какво става въпрос и около времето, когато Христос дошъл, те знаели, че е настъпил часът за Месията.

Но това е външен знак. По-важното е, че фарисеите и садукеите е трябвало да следят за вътрешните знамения. Ако сърцата им бяха в правилно отношение с Бога и ако не се опитваха просто да изпълняват външните предписания на закона, сърцата им щяха да откликнат и да познаят Бога в плът, когато Той дойде. И много от юдеите Го познаха — апостолите, учениците и много други.

Същият този пасаж в шестнадесета глава на Свети Матей говори по-нататък за знаменията. Нашият Господ казва на юдеите: „Лукав и прелюбодеен род търси личба, и личба няма да му се даде, освен личбата на пророк Иона“. Събитията в Стария Завет съдържат предобрази (префигурации) на събитията в Новия Завет. Престоят на Йона за три дни в утробата на кита е бил предобраз на пребиваването на нашия Господ за три дни в гроба. И това знамение — знамението на Йона — бе дадено на хората от Христовото време.

Нашият Господ казва на фарисеите и садукеите, че един лукав и прелюбодеен род търси зрелищни събития — тоест огън, слизащ от небето, или прогонването на римляните, или ангели, които се явяват и изгонват чуждото римско управление, и подобни неща. Христос им казва, че такъв вид знамение няма да бъде дадено. Лукавият и прелюбодеен род търси това, но онези, които са чисти по сърце, търсят по-скоро нещо духовно. И единственото знамение, което им се дава, е знамението на Йона. Разбира се, величествено нещо е човек да бъде три дни в гроба и след това да възкръсне, бидейки Бог.

И така, от думите на нашия Спасител знаем, че не трябва да дебнем за зрелищни знаци, а по-скоро да гледаме навътре за духовни знамения. Също така трябва да наблюдаваме за онези неща, които според Писанието неизменно трябва да се случат.

ЗНАМЕНИЯТА, ДАДЕНИ НИ ОТ ХРИСТОС

Ние, православните християни, вече сме разпознали и приели знаменията на Първото пришествие на Христос. Самият факт, че сме православни християни, означава, че сме сторили това. Ние знаем какво означават тези знамения: например знамението на Йона, 490-те години на Даниил и много други неща, които нашият Господ изпълни. Нашите православни богослужения са изпълнени със старозаветни пророчества, които са се сбъднали с идването на Христос. Всичко това ние виждаме и разпознаваме – то ни изглежда ясно. Но сега трябва да следим за различен вид знамения, а именно – знаменията за Второто пришествие Христово. Цялото учение за Второто пришествие на Христос и знаците, които ще го предхождат, е изложено на няколко места в Евангелията, най-вече в двадесет и четвърта глава на Свети Матей. Свети Марк и Свети Лука също имат глави, посветени на това.

Тази глава от Свети Матей разказва как нашият Господ излязъл от храма и как Неговите ученици се приближили до Него, за да Му покажат храмовите сгради. Разбира се, в онези дни Храмът е бил центърът на богослужението. Всеки юдеин е трябвало да идва в Храма поне на Пасха, тъй като само там Бог е можел да бъде почитан по правилния начин.

Нашият Господ погледнал към Храма и казал на учениците Си: „Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат“. Да кажеш на вярващ юдеин по онова време, че целият Храм ще бъде разрушен и че нищо няма да остане от него, е било равносилно на това да кажеш, че настъпва краят на света, защото Храмът е именно мястото, където се предполага, че трябва да се почита Бог. Как ще се покланяш на Бога, ако няма Храм? Така че тези думи на нашия Спасител накарали учениците да се замислят за края на света. Те веднага попитали: „Кажи ни, кога ще бъде това? И какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?“ С други думи, те вече са знаели, че Той ще дойде отново и че това ще бъде свързано с края на света.

След това нашият Господ изброява цяла поредица от знамения, които трябва да се сбъднат, преди Той да дойде отново. Първо, Той казва: „Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина“. Тоест ще се появят много лъжехристи. Това вече сме го виждали в цялата история на Църквата: онези, които са въставали срещу нея, онези, които са се представяли за Бог или за Христос.

Второ, в следващия стих Той казва: „Ще чувате боеве и вести за войни. Гледайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала това още не е краят“. Разбира се, от самия зародиш на християнската ера е имало войни и вести за войни, а в наше време – още повече. „Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове.“ Отново – войни, след това глад, земетресения. И Той казва: „Всичко това е начало на болки“.

Следва следващото знамение: гоненията. „Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи заради Моето име.“ И така, първо имаме лъжехристи, после войни, вести за войни, глад, земетресения, гонения – а след това и едно много важно за нашето време знамение, засягащо охлаждането на любовта: „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта“. Това е най-смъртоносното от всички знамения, защото отличителният белег на християните, както ни казва св. Йоан Богослов, е, че имат любов помежду си. Когато тази любов изстине, това означава, че дори християните започват да губят християнството.

След това идва друго знамение в следващия стих на двадесет и четвърта глава: „И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“. Това знамение – Евангелието да бъде проповядвано на всички народи – виждаме около нас сега. Самото Евангелие се издава на стотици езици за почти всички племена на земята, а православното християнство се проповядва в почти всяка страна по света. В Африка има големи мисии: в Уганда, Кения, Танзания, Конго и се разпространяват отвъд тях.

Следва едно по-трудно място: нашият Господ говори за мерзостта на запустението, за която е казал пророк Даниил. „Кога, прочее, видите да стои на свето място ‘мерзостта на запустението’, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира)“. Тоест, вие трябва да разберете това от нещо друго. Това е още едно знамение. То е свързано, разбира се, с Йерусалимския храм и с някакъв вид негово оскверняване.

След това, в двадесет и първи стих, е дадено знамението за голямата скръб: „Защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била от начало свят досега, и няма да бъде“. Това означава, че това ще бъде най-тежкото и трудно време на страдания в цялата история на света. Можете да четете исторически книги и да видите, че в световната история е имало много периоди на големи страдания. Ако четете за това, което се е случило с юдеите, когато Йерусалим е бил превзет след смъртта на Христос, ще откриете, че тогавашните страдания са били ненадминати. На други места е имало почти толкова големи страдания. И все пак, голямата скръб в самия край ще бъде много по-лоша. Разбира се, тя ще бъде повсеместна и ще засегне всекиго, а не само един народ, и ще има изключително поразяващ характер. Тя ще бъде наречена „такава скръб, каквато светът не е виждал“.

Веднага след това време започва да се случва нещо още по-страшно. Стих 29 гласи: „И веднага след скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще паднат от небето, и силите небесни ще се разклатят“. Подобно събитие, разбира се, никога не се е случвало преди и това очевидно се отнася за времето точно в края на света, когато цялото творение се подготвя да бъде унищожено, за да бъде преобразено.

„И накрая, следващият стих: „Тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човешки“ – това означава, че на небето ще се появи знамението на Кръста. „И тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човешки да иде на небесните облаци със сила и слава голяма“. Тоест, самото пришествие на Христос ще бъде в небесата със знамението на Кръста – и това е самият край на всичко.

След като казва всичко това за знаците на края, нашият Господ дава една последна заповед, казвайки: „И тъй, бъдете будни, понеже не знаете в кой час ще дойде вашият Господ... Затова бъдете и вие готови, понеже в който час не мислите, ще дойде Син Човешки“.

Всичко това се намира в двадесет и четвърта глава на Евангелието от Матей. Но за всеки, който не е добре запознат с Писанието и трудовете на Светите Отци, тези думи повдигат повече въпроси, отколкото решават. Трябва да разберем какъв е смисълът на всички тези пророчества. Как можем да разберем кога те действително се изпълняват? И как да избегнем лъжливите тълкувания?

Защото има много лъжехристи, лъжепророци, фалшиви пророчества и погрешни тълкувания. Как можем да разберем кое е истинското тълкувание и кои са истинските знамения на времето? Ако се огледате и отидете в която и да е религиозна книжарница, ще видите цели рафтове с коментари върху Книга Откровение (Апокалипсиса) – книги с интерпретации за наближаващия край на света. Всъщност много християни, които не са православни, имат много отчетливото усещане, че това са последните времена, но всички те дават тълкувания, основани на собствените им мнения.“

Основата за разбиране на знаменията

Първото нещо, което трябва да притежаваме, за да имаме истинското тълкувание на знаменията на времето, е това, което можем да наречем базово православно знание. Тоест: познаване на Светото Писание – както на Стария, така и на Новия завет (и то не просто според това как ни се струва на нас, а според начина, по който Църквата го е тълкувала); познаване на писанията на Светите Отци; познаване на църковната история; и осъзнаване на различните видове ереси и заблуди, които са атакували истинното църковно разбиране на догматите, и особено на последните времена. Ако нямаме основа в тези източници, ще се окажем объркани и неподготвени. Точно това ни казва нашият Господ: да бъдем будни, да бъдем готови. Ако нямаме това основно знание, няма да сме подготвени и ще изтълкуваме погрешно знаменията на времето.

Преди няколко години на английски език беше отпечатана книга, която се превърна в невероятен бестселър за религиозна литература. В Америка тя беше продадена в над десет милиона екземпляра. Нарича се „The Late Great Planet Earth“ („Бившата велика планета Земя“) от Хал Линдзи, протестант евангелист от Тексас. В един доста повърхностен стил той излага своето тълкувание на знаменията на времето. Той вярва, че сега живеем в последните времена. Вярва, че навсякъде около нас се изпълняват тези знамения, за които е говорил нашият Господ. Ако прочетете тази книга, ще откриете, че понякога той улавя нещо повече или по-малко правилно според нашето православно разбиране, друг път е напълно встрани, а понякога е частично прав и частично в грешка. Сякаш просто гадае, защото чете Писанието според собственото си разбиране. Той няма базово православно християнско знание, няма основа в истинското познание на Писанията и Светите Отци.

Следователно, ако четете тази книга сериозно, ще откриете, че се обърквате много. Вече не знаете на какво да вярвате. Той говори например за „хилядолетие“, което уж трябва да настъпи преди края на света. Говори за „грабването“ (the rapture) – когато християните уж ще бъдат възнесени на небесата преди края на света и оттам ще наблюдават как хората долу страдат. Говори за изграждането на Храма в Йерусалим като за нещо добро, сякаш това е подготовка за пришествието на Христос.

Ако четете такива книги (а има много други подобни; тази просто стана бестселър, защото авторът улови въображението на хората в определен момент) и ако ги приемате за чиста монета, ще откриете, че вместо да разпознаете Христос – което е единствената причина да разбираме знаменията на времето – вие всъщност ще приемете Антихриста.

Вземете за пример самия въпрос за Храма в Йерусалим. Вярно е, според православните пророчества, че Храмът в Йерусалим ще бъде възстановен. Ако погледнете хора като Хал Линдзи или дори фундаменталиста Карл Макинтайър, те също говорят за изграждането на Храма, но говорят за това така, сякаш го строим, за да може Христос да се завърне и да царува над света в продължение на хиляда години.

Това, за което те говорят, всъщност е идването на Антихриста. „Хилядолетието“, според протестантското тълкувание – като специално хилядогодишно царуване в края на света – всъщност е царуването на Антихриста. В историята вече е имало хора, които са се издигали и са провъзгласявали свое „хилядолетно царство“, което ще продължи до края на света. Последният такъв беше Адолф Хитлер. Това се основава на същата хилиастична идея: тоест, тълкуване на хилядолетието в светски, земен смисъл.

Действителните „хиляда години“ от Апокалипсиса са животът в Църквата сега – това е животът на Благодатта; и всеки, който го живее, вижда, че в сравнение с хората отвън, това наистина е „небе на земята“. Но това не е краят. Това е нашата подготовка за истинското Божие Царство, което няма край.

Сега са достъпни много книги с базово православно знание. Тези, които сериозно се вълнуват от изучаването на знаменията на времето, първо трябва да бъдат много добре запознати с някои от тези книги; те трябва да ги четат, да ги изучават сериозно и да ги приемат като ежедневна духовна храна.

Най-добрите книги за четене не са нечии лични тълкувания на Откровението (Книга Апокалипсис), тъй като в момента на английски език всъщност няма истинско православно тълкувание на тази книга [виж „Коментар върху Апокалипсиса“ от архиепископ Аверкий (Таушев), публикуван след изнасянето на тази беседа — бел. ред.].

Ето превода на следващата част от текста, в която се изброяват основните източници за православно духовно просвещение:

Най-добрите книги са основните духовни учебници. На първо място, това са базисните текстове на православните догмати – различните катехизиси. Един от най-добрите е трудът от VIII век на св. Йоан Дамаскин „Точно изложение на православната вяра“, който преминава през целия катехизис. Още по-ранен труд са „Огласителни поучения“ на св. Кирил Йерусалимски – лекции, подготвени за хора, на които им предстои кръщение, разясняващи целия Символ на вярата и това какво вярва Църквата. Има много подобни катехизиси както от древни, така и от по-нови времена. От по-близкото минало разполагаме с руските катехизиси на митрополитите Платон и Филарет, които са малко по-кратки и достъпни.

Следва друг вид литература: тълкувания на Светото Писание. На английски език те не са много [виж тълкуванието на св. Кирил Александрийски и „Толкование на Новия Завет“ от блажени Теофилакт, архиепископ Охридски и Български, публикувани след тази беседа], но разполагаме с някои от беседите на св. Йоан Златоуст. Тази област е малко слаба на английски, защото има много добри руски книги с коментари, включително и върху Апокалипсиса, които още не са преведени. Книгите на архиепископ Аверкий са много добри, но тъкмо сега се превеждат на английски. Дай Боже, скоро да бъдат издадени.

Освен тези два вида книги – основните катехизиси и тълкуванията на Писанието – съществуват и всички книги за православния духовен живот. Те включват:

„Лавсаик“ (който разказва как са живели монасите в Египет и как са се борили духовно);

„Диалози“ на св. Григорий Велики (Двоеслов);

Житията на светиите;

„Лествица“ на св. Йоан Лествичник;

„Духовни беседи“ на св. Макарий Велики;

Книгите на св. Йоан Касиан;

„Добротолюбие“ 

„Невидимата бран“;

„Моят живот в Христа“ на св. Йоан Кронщадски.

Тези книги се занимават с основата на православния духовен живот, с духовната борба, с това как да разпознаваме козните на демоните и как да не изпаднем в прелест (самозаблуда). Всички те дават фундамента, чрез който да разбираме знаменията на времето.

Наред с древните автори, съществуват и трудове на по-съвременни писатели, които носят същия светоотечески дух. Основни примери са двамата велики автори на Русия от XIX век – св. Теофан Затворник и св. Игнатий Брянчанинов, чиито произведения постепенно излизат на английски език. Книгата на епископ Игнатий „Принос към съвременното монашество“ (The Arena) и различни статии от св. Теофан са достъпни на английски [сега на английски са налични и „Разпалване на божествената искра“, „Пътят към спасението“, „Духовният живот и как да се настроим към него“ от св. Теофан]. Тези двама автори са изключително важни, защото пренасят светоотеческото учение до нашето време. Те вече са разяснили много въпроси, възникващи относно това как да разбираме Светите Отци. Например, в новия брой на Orthodox Word има цял текст от епископ Игнатий за митарствата, през които преминава душата след смъртта. Понякога, четейки древните Отци, човек има въпроси по такива теми и не знае точно как да разбира думите им, а тези по-нови Отци обясняват именно тези текстове.

Следват историите на Църквата, които разказват за Божието откровение към хората и за това как Бог действа спрямо човека. Много поучително е да се четат историите от Стария Завет, защото същите неща се повтарят точно по същия начин и в Новия Завет. Наред с Новия Завет, човек трябва да чете и историята на новозаветната Църква. Например, съществува джобно издание на „Църковна история“ от Евсевий Кесарийски, която проследява историята на Църквата през първите три века, написана от православно християнско гледище. Много е важно да се види какво ранните църковни писатели са считали за важно в историята на Църквата: мъчениците, апостолите и т.н.

И така, всички тези различни видове литература помагат да се подготвим с базово християнско знание: катехизиси, тълкувания на Писанието, книги за духовния живот, по-нови светоотечески книги в същия дух и църковна история. Преди да започнем да четем твърде много за това какво конкретно означават знаменията на времето, трябва да имаме основна подготовка във всички тези категории книги. Всички те подготвят човека да разбере нещо за знаменията на времето.

Веднъж щом започнем да се подготвяме по този начин, това вече не е просто въпрос на натрупване на знания в главата, нито на способност да повтаряме наизуст определени фрази или да имаме точното тълкувание на даден библейски стих.

Най-важното нещо, което човек придобива чрез четенето на такава основна православна литература, е добродетелта, наречена разсъдителност (различаване). Когато се изправим пред две явления, които изглеждат напълно еднакви или много сходни, добродетелта на разсъдителността ни позволява да видим кое от тях е истинно и кое — фалшиво; тоест, кое носи духа на Христос и кое може би носи духа на Антихриста.

Самата природа на Антихриста, който ще бъде последният велик световен владетел и последният велик противник на Христос, е да бъде „анти-Христос“ – а „анти“ означава не просто „против“, но също и „вместо“, „в имитация на“. Антихристът, както казват всички Свети Отци в своите писания за него, ще бъде някой, който имитира Христос; някой, който се опитва да измами хората, изглеждайки така, сякаш той е завърналият се на земята Христос.

Следователно, ако човек има много бегла представа за християнството или чете Писанието чисто според собствените си мнения (а мненията ни идват „от въздуха“, а въздухът днес не е християнски, а антихристиянски), тогава той ще стигне до дълбоко антихристиянски заключения. Виждайки фигурата на Антихриста, такъв човек ще бъде измамен да мисли, че това е Христос.

Можем да дадем няколко примера за това как добродетелта на разсъдителността ни помага да разберем някои доста сложни явления. Едно такова явление е „харизматичното движение“. Има един гръцки свещеник, отец Евсевий Стефану в Индиана, който разпространява това движение в Православната църква. Той има доста голям брой последователи и симпатизанти. Дори е посещавал Гърция и скоро ще отиде пак, и там хората понякога са напълно завладени от него.

Човек може да види, че част от причината за неговия успех е, че той идва от една православна църковна атмосфера, в която хората, родени православни, ходят на църква, приемат тайнствата и приемат всичко това за даденост. Тъй като за тях това се превръща в навик, те не разбират, че целият смисъл на Църквата е да имаш Христос в сърцето си; те не осъзнават, че човек може да премине през целия православен църковен живот, без сърцето му да се пробуди. В такъв случай той е точно като езичниците. Всъщност, той е по-отговорен от езичниците. Езичниците никога не са чували за Христос, докато човекът, който е православен, но не знае какво е духовен живот, просто още не се е събудил за Христос.

Това е атмосферата, от която произлиза отец Евсевий. Виждайки, че това е духовна мъртвота – а е напълно вярно, че голяма част от случващото се в Православната църква е духовно мъртво – той иска да я съживи. Но проблемът е, че той самият принадлежи на същия [светски] дух. Всъщност много рядко може да се види той да чете основните православни книги. Той подбира една или две, които изглежда съвпадат с неговата гледна точка, но няма задълбочена основа в православните източници. Той не смята, че те са най-важното нещо, което трябва да се чете.

„Ако погледнете по-дълбоко в това, което той и други хора в харизматичното движение казват – а нашата книга „Православието и религията на бъдещето“ навлиза в подробности по тази тема – ще видите, че това, което те наричат „духовно възраждане“ и „духовен живот“, всъщност е онова, което по-съвременни Отци като епископ Игнатий Брянчанинов внимателно описват като прелест (самозаблуда). Това е вид „разпалване на кръвта“, което създава илюзията, че човек е духовен, докато в действителност той изобщо не докосва духовната реалност. Всъщност това е толкова различно от истинския християнски живот, отразен в тези основни православни книги, колкото небето е различно от земята.

Оставяйки настрана подробностите за това как се молят и какви явления се проявяват на техните служби, може да се види, че самата основна идея на отец Евсевий и тези харизматици е погрешна. Вчера получихме брой от списанието на отец Евсевий – „Logos“. Там той говори за „велико изливане на Светия Дух“ в последните времена, което подготвя пришествието на Христос. Смята се, че всички християни трябва да се обновят, да приемат Светия Дух, да говорят на езици. Това уж подготвяло идването на Христос и щяло да има голям духовен подем преди Него.

Ако четете Писанието внимателно, без да влагате в него своите предубеждения – дори и без светоотеческите коментари – ще видите, че никъде не се казва нищо за „голямо духовно изливане“ в края на света. Самият Христос казва точно обратното. Първо Той дава Своето учение за това как трябва да се молим, да имаме вяра и да не униваме. Той дава примера с жената, която отива при съдията и настоятелно го моли да се застъпи за нея, и ни казва, че точно така трябва да продължаваме да се молим, и да се молим, и да се молим, докато Бог ни чуе и ни даде. Това е много солиден пример за молитвата.

Но след това Той казва: „Но“ (тоест, въпреки факта, че съм ви дал това учение и това е начинът за молитва), „но Син Човешки, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“. С други думи, въпреки че ви е дадено всичко това, в края на света практически няма да е останал почти никой, който да е християнин. „Ще намери ли вяра на земята?“ означава, че Той няма да намери почти никого. В края на времената няма да има тълпи от хора, които се молят и са вдъхновени от Светия Дух. Всички Свети Отци, които говорят по тази тема, описват великите и страшни времена в края и казват, че онези, които са истински християни, ще бъдат скрити и дори няма да бъдат видими за света. Онези, които са видими за света, няма да бъдат истинските християни.“

Днес се провеждат огромни харизматични съживления в университета Нотр Дам, а в Йерусалим всяка година се организира харизматична конференция за Светия Дух. Събират се по шестдесет, седемдесет хиляди души, молят се, вдигат ръце и всички говорят на езици. Изглежда така, сякаш времената на апостолите са се завърнали, но ако се вгледате в това, което се случва там, ще видите, че духът не е правилен; това е различен дух. Ето защо, когато отец Евсевий говори за св. Симеон Нови Богослов и за това как трябва да познавате Кой е Светият Дух и да Го приемете съзнателно – това е хубаво, това е добро учение – но ако имате погрешния дух, това учение става неприложимо. А това не е правилният дух. Има много явни признаци, че това е друг дух, а не Духът Божий.

Това е случай, в който ако притежавате разсъдителност, почерпена от базовото християнско знание, можете да погледнете едно явление, което претендира да е апостолско и точно като времената на ранната Църква, подготвяща се за Второто пришествие на Христос, и ако се вгледате внимателно, ще видите, че това не е същото нещо. Всъщност, ако изобщо прилича на нещо, то е на онези, които искат да построят Храма за Христос. Те строят за Антихриста; това е пълната противоположност.

Отново виждаме как разсъдителността ни позволява да оценяваме и други явления, които може да не са идентични с православните феномени, но са нови неща. Когато ги погледнете за първи път, се чудите за какво става въпрос. Това е характерно за интелектуалните моди: нещо се появява „във въздуха“, всеки го грабва, защото времената са узрели за него, и тогава всички започват да говорят за него и то става мода на деня. Никой не знае точно как; просто всички са били готови за него и изведнъж някой го е споменал и то е започнало да се разпространява навсякъде.

Прочетете и втора част

Източник

Беседа за Страшния Съд- свт. Йоан Максимович

Из книгата "Свети Йоан Шанхайски и Сан Франциски Чудотворец"- монах Мартиниан (Боянов)

Когато сега гледаме на живота, можещите да виждат -виждат, че всичко предречено за края на света се изпълнява.

Краят на света не означава неговото унищожение, а изменение. Всичко ще се измени за миг. Апостол Петър казва, че първият свят е бил създаден от вода и е загинал от вода - чрез водата на потопа. «А сега светът се пази за огън». «Земята и всички неща по нея ще изгорят». Всички стихии ще се разгорят. Този сегашен свят ще загине за един миг. За миг всичко ще се измени.

Пред края на земния живот ще има смут, войни, междуособици, глад, земетресения.

Търсенето на компромис ще бъде характерно настроение у хората. Прямотата на изповеданието ще изчезне. Хората всячески ще се стараят да оправдават своето падение и ласкавото зло ще поддържа това общо настроение. Хората ще свикнат да отстъпват от правдата и ще се услаждат от компромиса и греха.

Антихристът всичко ще позволява на хората, само «да паднат да му се поклонят». Св. Йоан Богослов казва, че всички, които са му се поклонили, ще имат знак на челото и на десницата. Не е известно, дали това действително ще бъде белег на тялото, или това е образен израз, означаващ, че и с ума си хората ще признават необходимостта от поклонение на антихриста и тяхната воля напълно ще му бъде подчинена.

Антихристът ще бъде човек, а не въплътил се дявол. Думата «анти», означава «вместо» или «против». Този човек иска да бъде вместо Христос, да заеме Неговото място и да има това, което би трябвало да има Христос. Той иска да има същото обаяние и власт над целия свят. И той ще получи тази власт преди своята гибел и гибелта на целия свят.

Свещеното Писание казва, че пред пришествието на Спасителя ще се явят два «светилника», две «горящи маслини», «два праведника». Ще се явят тези двама праведници, безбоязнено ще проповядват вярата и ще изобличават антихриста. Според църковното предание, това са двамата праведници, които не са вкусили смърт: пророк Илия и пророк Енох. Има пророчество, че тези праведници не вкусили смърт, ще я вкусят за три дена, а след три дни ще възкръснат. Тяхната смърт ще бъде голяма радост за антихриста и неговите слуги, а възкръсването им след три дни ще предизвика у тях неизразим ужас, страх и смут. Ето тогава ще настъпи краят на света.

Антихристът ще бъде много умен и надарен с умение да общува с хората. Той ще бъде очарователен и ласкав, ще действа с хитрост и зло. Ще прави на всички приятни неща, при условие, че признаят неговата Върховна власт. Той ще предостави възможност за живот на Църквата, ще и разрешава богослуженията, ще обещава построяване на прекрасни храмове при условие, че го признаят за «Върховно Същество» и му се поклонят. Той ще има лична ненавист към Христос, ще живее с тази ненавист и ще се радва на отстъпването на хората от Христа и Църквата. Ще има масово отпадане от вярата, при това ще изменят на вярата мнозина епископи и за оправдание ще сочат блестящото положение на Църквата.

За своя столица антихристът ще избере Йерусалим, защото именно тук Спасителят е разкрил Божественото Си учение и Своята Личност и целият свят е бил призован към блаженството на доброто и спасението. Но светът не приел Христа и Го разпънал в Йерусалим, а при антихриста Йерусалим ще стане столица на света, признал властта на антихриста. Като достигне върха на властта, антихристът ще поиска от хората признание, че е постигнал това, което нито една земна власт, никой не е могъл да постигне и ще изиска поклонение към себе си като пред висше същество, като пред бог. Целият свят ще му се поклони и тогава той ще открие своето лице, своята ненавист към Христа и християнството.

Той ще има помощник маг, който чрез силата на лъжовните си чудеса ще изпълнява неговата воля и ще убива непризнаващите властта на антихриста. Магът ще убие изобличаващите антихриста пророк Илия и пророк Енох, чийто тела три дни ще лежат непогребани. Тогава ще бъде най-голямото ликуване на антихриста и неговите слуги. Изведнъж тези праведници ще възкръснат и цялото войнство на антихриста ще бъде в паника и ужас, а самият антихрист внезапно ще падне мъртъв, убит от силата на Духа. И ще се появи знамението на Божия Син - знамението на Кръста. Целият свят, подчинил волята си на антихриста, ще “заплаче”. Всичко е свършено - антихристът е убит. Край на неговото царство, на борбата против Христос. Край и отговорност за целия живот, отговор пред Истинския Бог. И ще се яви Господ със слава на облак. Как ще видим? С духовно зрение. И сега преди смъртта си праведните хора виждат това, което не виждат останалите хора наоколо.

Ще затръбят тръби властно и високо. Те ще затръбят в душите и съвестта. Всичко ще стане ясно в човешката съвест. Страшният Съд не знае свидетели или протоколни записи. Всичко е записано в човешките души и тези записи, тези «книги» се разтварят. Всичко става явно за всички и за самия себе си, и състоянието на душата на човека го определя надясно или наляво.

Пред Съдията едни застават отдясно, други отляво -разделило ги е вътрешното им състояние. Самото състояние на душата на човека го хвърля към едната или към другата страна, надясно или наляво. Едни отиват в радост, други в ужас.

Колкото по-съзнателно и настойчиво се е стремял човек през живота си към Бога, толкова по-голяма ще бъде радостта му, когато чуе словата «елате при Мен благословени» и обратно, същите слова ще предизвикат огън от ужас и мъчение у тези, които не са Го искали, избягвали са Го и са Го хулели през живота си.

Пророк Даниил, говорейки за Страшния Съд, повествува, че Старец Съдия е на престол, а пред него има огнена река. Огънят е очистващ елемент. Огънят гори греха, изгаря го и горко, ако грехът се е вкоренил в природата на човека, тогава той гори и самия човек. Този огън ще се разгори вътре у човека: като видят Кръста - едни ще се възрадват, а други ще изпаднат в отчаяние, смут, ужас. На всички ще им стане ясно, че корените на всички пороци са в душата на човека. Ето, пияница, блудник - когато тялото умре, някои мислят - умрял е и грехът. Не, в душата е имало склонност и грехът е бил сладък на душата. И ако тя не се е покаяла за този грях, не се е освободила от него, то тя ще дойде на Страшния Съд със същото желание за сладост от греха и никога няма да удовлетвори своето желание. В нея ще има страдание от ненавист и злоба. Това е адско състояние. «Огнената геена» е вътрешният огън, това е пламъкът на порока, пламък от немощ и злоба, и «тук ще има плач и скърцане със зъби» от безсилна злоба.

Прочетете: Блаженият архиепископ Йоан Максимович – дивен Божий избраник в последните времена

Житие на преподобната девица Евпраксия

Празнува се на 7 август по Юлианския календар.

Из Бдински сборник

1. В дните на благочестивия цар Теодосий Велики в Константинопол имало един знатен сановник Антигон, родственик на царя, човек разумен в думите и в делата си и мъдър в съветите си. Освен това бил добър, състрадателен към хората, милостив към бедните и с готовност помагал на всички, които се обръщали към него. Царят го обичал не само като свой родственик, но и като благочестив христолюбец и добър съветник. Антигон бил и много богат, толкова, че след царя нямало по-богат от него. Той си взел за съпруга девица също от царски род, на име Евпраксия. Тя била благочестива и богобоязлива, обичала да посещава светите църкви, молела се на Бога със сълзи и щедро дарявала Божиите храмове за украсяване на Господните светини. На Антигон и Евпраксия, тази знатна, богоугодна съпружеска двойка, съединена тялом и духом, обичана от царя и царицата, се родило момиченце, което нарекли на името на майката - Евпраксия. 

2. След като се родила, Антигон казал на своята жена: "Знаеш ли, жено, че този живот е кратък и че богатствата на този суетен свят не са нищо: човешкият живот продължава едва до осемдесет години, а богатствата, приготвени на небесата за боящите се от Бога, пребъдват в безкрайни векове."

Като чула това, Евпраксия попитала Антигон: "Какво трябва да правим, господарю мой?"

Антигон ѝ отговорил: "Ние сме родили в Бога една дъщеря и тя ни стига, нека прекратим плътския съпружески съюз и отсега нататък да живеем без това."

Тогава Евпраксия издигнала ръце нагоре, вдигнала очи към небето и с въздишка казала на мъжа си: "Благословен Господ Бог, Който е вселил в тебе Своя страх и ти е дал да познаеш истината. Няма да скрия, господарю мой, че много пъти молех Бог да просвети сърцето ти и да вложи в тебе тази добра мисъл, но никога не се решавах да изкажа пред тебе своето желание; но щом ти сам заговори за това, позволи ми и аз да кажа нещо."

Антигон рекъл: "Кажи каквото искаш, господарке моя."

А Евпраксия рекла: "Ти знаеш какво казва апостолът: “времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат, като че нямат; и които се радват - като че се не радват; и които купуват - като че не притежават” (сравн. 1Кор. 7:29-31). И така, нека преминем този кратковременен живот както ти искаш, без плътски сношения, за да придобием заедно нетленния, вечен живот. А всички богатства, които имаме, и всички тези имения - за какво са ни? Нима ще вземем нещо със себе си в гроба? Затова с доброто намерение, което имаш, раздай и тях на бедните, за да не бъде безплодно взетото от нас решение."

Като чул тези думи на съпругата си, Антигон прославил Бога.

 3. Угодил на Бога и започнал щедро да раздава имуществото си на бедните; живеел със съпругата си като брат със сестра, без плътска близост, във взаимна духовна любов, единодушно и единомислено, угаждайки на Бога. Поставяйки си такива добродетелни правила в живота, Антигон се преставил в Господа, след като преживял само една година без съпружески отношения с жена си; и царят, и царицата го оплаквали като свой родственик и като праведен и благочестив човек. Съчувствали и на овдовялата Евпраксия, която била още твърде млада: тя живяла само две години и три месеца в съпружески отношения с мъжа си и една година без тях. След погребението на Антигон царят и царицата се стараели да утешат Евпраксия. А тя взела дъщеря си, дала им я в ръце и като паднала в нозете им, казала плачейки: "В Божиите и във вашите ръце предавам това сираче; приемете я в памет на вашия родственик Антигон, и ѝ бъдете вместо баща и майка."

Много от присъстващите при това се просълзили и самите цар и царица плакали. 

4. След известно време, когато малката Евпраксия била на пет години, царят, като се посъветвал с майка ѝ, сгодил детето за един от сенаторските синове, благороден юноша, който обещал да чака, докато порасне детето; като потвърдил това, царят заповядал на Евпраксия да вземе от него залог. След време един сенатор поискал да се ожени за Евпраксия, вдовицата на Антигон, и молел царицата чрез някои знатни жени тайно от царя да уговори Евпраксия да се съгласи на брак с него. Царицата изпратила свои придворни жени при вдовицата Евпраксия, съветвайки я да се омъжи за споменатия сенатор. Като чула това, Евпраксия заплакала и казала на дошлите при нея жени: "Горко ви в бъдещия живот за това, че давате такъв съвет: на мене, която съм обещала на Бога да живея в чистотата на вдовството; вървете си: съветът ви е противен на моето желание!"

Като получили такъв укор, те си тръгнали посрамени и разказали за това на царицата. Царят, като узнал за това, силно се разгневил на царицата и я укорил: "Ти си извършила съвсем неприлично за тебе дело! Достойно ли е това за една християнска царица?! Така ли си обещала на Бога да царуваш благочестиво? Така ли помниш Антигон, нашия близък родственик и ценен съветник? Жена му, която малко живя с него, и още докато беше жив, с негово съгласие избра чистия живот за Бога, ти убеждаваш отново да се върне към светския живот! Как не се боиш от Бога! Всеки ще се смее над тебе, неразумната!"

5. От тези думи царицата така се засрамила, че два часа мълчала като вкаменена. И между царя и царицата произлязла немалка разпра заради Евпраксия. Като чула за това, тя много се опечалила, скърбейки до смърт; лицето ѝ отслабнало. Тя решила тайно да напусне града и с горчиви сълзи казала на дъщеря си - малката Евпраксия: "Дете мое, ние имаме голямо имение в Египет, да отидем там, и ще видиш имуществото на баща си и моето: нали всичко това е твое."

Заедно с дъщеря си и с някои от слугините и слугите си, тя тайно от царя напуснала града и като пристигнала в Египет, започнала да се грижи за именията си. Понякога отивала във вътрешната Тиваида със слугите и икономите си и обхождала църквите и манастирите, мъжки и женски, щедро раздавайки дарове, злато и сребро.

6. Близо до града бил Тавенският девически манастир със сто и тридесет монахини, за чиито богоугодни дела много разказвали сред народа: нито една от тях не пиела вино, не вкусвала масло, грозде и каквито и да било плодове. Някои от тях, които постъпили в манастира от деца, никога не били виждали такива храни. Храната им била хляб и вода, вариво и зеленчуци, и то без масло. Хранели се веднъж на ден, вечер, някои през ден, а други приемали малко храна веднъж на два дни. Те никога не почивали и не се миели. За баня не ставало и дума: те не можели и да слушат за разголване на тялото, и самата дума баня се употребявала при тях за упрек, срам и насмешка. За постеля на всяка служело парче груб плат, постлано на земята, дълго три лакти и широко един лакът: на това спели, и то съвсем малко. Били облечени във власеница, дълга до земята и покриваща нозете им. И всяка се трудела според силите си, колкото можела. Когато някоя от тях се случело да се разболее, не приемала никакви лекарства, но с благодарност понасяла болестта, като че получавала велико благословение от Бога, от Него единствено очаквала помощ. Никоя от тях не излизала извън манастирските стени и не разговаряла с идващите, а всички разговори се водели чрез вратарката: всичкото им усърдие било насочено към беседване с Бога в молитва и към угаждане на Него. Затова и Бог приемал молитвите им и вършел много знамения заради тях, изцелявайки всякакви болни, които се стичали тук. 

7. Блажената вдовица Евпраксия много харесала този манастир с достойния за удивление живот на монахините; тя често идвала тук с дъщеря си и донасяла свещи и тамян в църквата. Веднъж казала на игуменката и на другите старши сестри: "Искам да принеса неголям дар на вашия манастир, двадесет или тридесет литри  злато, за да се помолите на Бога за мене, за дъщеря ми и за починалия ѝ баща Антигон."

Игуменията ѝ отговорила така: "Господарке моя, на тези твои рабини съвсем не е нужно нито злато, нито имущество: те са се отрекли от всичко в този свят, за да се удостоят с наслажденията на вечните блага, затова ние нищо не искаме да имаме на земята, за да не се лишим от небесните богатства. Впрочем, за да не те наскърбя - донеси малко масло за църковните кандила, свещи и тамян, и за това ще получиш награда от Господа."

Евпраксия така и направила, и поискала игуменията и всички сестри да се помолят за мъжа ѝ Антигон и за дъщеря ѝ.

8. Веднъж, когато Евпраксия дошла в този манастир, както обикновено, игуменията, като че по внушение от Божия Дух, казала на малката Евпраксия: "Господарке моя Евпраксия, обичаш ли този манастир и тези сестри?"

А тя рекла:" Да, господарке,  обичам ви."

Игуменията продължила: "Ако ни обичаш, то остани с нас в монашески образ."

Момичето отговорило: "Всъщност, ако няма да бъде огорчена майка ми, аз няма да си тръгна оттук."

Тогава игуменията я попитала: "Кажи ми истината, кого обичаш повече: нас или своя годеник?"

Момичето ѝ отговорило: "Аз не го познавам, а вас познавам и ви обичам. Кажете ми и вие кого обичате повече: мене или Този, Когото наричате Жених?"

Игуменията отговорила: "Обичаме тебе и нашия Христос."

И на това момичето признало: "И аз обичам вас и вашия Христос."

А майка ѝ Евпраксия седяла, слушала благоразумните думи на дъщеря си и обилни сълзи се изливали от очите ѝ. Игуменията слушала с умиление думите на малкото момиче и се удивлявала как тя още ненавършила седем години отговаря така умно. Накрая майка ѝ, която се натъжила за дъщеря си, ѝ казала: "Да вървим у дома, дете мое, вече е късно."

Но момичето отговорило: "Аз ще остана тук с госпожа игуменията."

На това игуменията ѝ казала: "Върви с майка си вкъщи, ти не можеш да останеш тук: тук може да живее само такава девица, която се е посветила на Христа."

А момичето попитало: "А къде е Христос?"

Игуменията се зарадвала и ѝ посочила с пръст иконата на Христа. Момичето се затичало, целунало иконата на Спасителя, обърнало се към игуменията и казало: "Наистина, и аз се обещавам на Христа и няма да си тръгна оттук с майка си, но ще остана с вас."

Игуменията възразила: "Дете, ти няма на какво да спиш, не можеш да останеш тук."

Отроковицата отговорила: "На каквото спите вие, на това ще спя и аз."

9. Наближавала нощта, а майката и игуменията всякак уговаряли момичето да тръгне от манастира и да си отиде вкъщи, но нищо не могли да направят, тъй като то никак не искало да си иде оттук. Накрая игуменията ѝ казала: "Дете, ако искаш да живееш тук, ще трябва да се учиш на книги, на псалтир и да постиш до вечерта, както и другите сестри."

Момичето се съгласило: "И ще постя, и ще се уча на всичко, само ме оставете тук."

Тогава игуменията казала на майката: "Господарке моя, остави я тук: виждам, че върху нея е възсияла Божията благодат, че праведните дела на баща ѝ и твоят чист живот, и родителските молитви и благословение на двамата я водят към вечния живот."

Тогава благородната Евпраксия завела дъщеря си до иконата на Спасителя, вдигнала ръцете си нагоре и със сълзи казала: "Господи Иисусе Христе, погрижи се за това дете: тя пожела Тебе и на Тебе се отдаде!"

След това се обърнала към момичето: "Евпраксия, дъще моя! Бог, утвърдил планините, да те утвърди в Своя страх!"

С тези думи тя отдала момичето в ръцете на игуменията, а сама плачела и се биела в гърдите, и всички монахини плачели заедно с нея. И така тя излязла от манастира, отдавайки дъщеря си на Бога.

10. Рано сутринта отново дошла в манастира. Игуменията взела малката Евпраксия, завела я в църквата, прочела молитва и я облякла в ангелския монашески образ пред майка ѝ. Майката, като я видяла в ангелски чин, издигнала ръце към небето и започнала да се моли на Бога за нея: "Царю вечний, Който си започнал в нея добро дело, Ти го и завърши, дай ѝ да изпълни Твоята свята воля; нека получи милост от Тебе, Твореца, това сираче, което от дете се отдава на Тебе."

След това попитала дъщеря си: "Дете мое, харесва ли ти тази монашеска одежда?"

Момичето отговорило: "Да, обичам я, защото съм чувала от госпожа игуменията и от другите монахини, че тази одежда дава Христос в залог за обручение с обичащите Го."

На това майката казала: "Христос, за Когото си сгодена, дете, Той да те удостои със Своя чертог."

С тези думи целунала дъщеря си и след това, като се простила с игуменията и другите сестри, си тръгнала.

11. По своя навик продължила да посещава и други манастири в Египет, и пустинни, и градски, както и жилищата на бедните, помагайки с имуществото си на всички бедни и нуждаещи се. Навсякъде се носела славата на блажената вдовица Евпраксия, всички говорели за добрите ѝ дела и множеството ѝ милостини; слухът за нея достигнал и до самия цар и неговите велможи; всички се удивявали на чудния ѝ живот и славели Бога, Който я укрепявал. За нея се чувало, че нито яде риба, нито пие вино, пости всеки ден до вечерта, и късно вечер приема съвсем малко постна храна, коливо или зеленчуци; и всички се удивлявали на такова въздържание, при толкова много средства. 

12. Няколко години по-късно игуменията на споменатия манастир повикала при себе си добродетелната вдовица Евпраксия и ѝ казала тайно: "Господарке моя, искам да ти съобщя нещо важно, но не се плаши.

А тя ѝ отговорила: "Говори, господарке моя, каквото искаш."

Игуменията ѝ казала следното: "Ако искаш да се разпоредиш относно дъщеря си, направи го по-скоро. Аз видях в сънно видение твоя мъж Антигон, стоящ във велика слава пред Владиката Христа и молещ Го да ти заповяда да оставиш тялото си и да пребиваваш заедно с него, наслаждавайки се на същата слава, с каквато се е удостоил той за добродетелния си живот."

Като чула това, благочестивата жена не само не се смутила, но даже много се зарадвала: тя желаела да се раздели с тялото си и да отиде при Христа. Тя веднага извикала дъщеря си, която била вече на около дванадесет години, и ѝ казала: "Дете мое, Евпраксие, ето, че ме вика вече Христос, както ми съобщи майката игумения, и денят на моята кончина е близък; затова предавам в твоите ръце цялото имущество на баща ти и моето, разпореди се с него честно, за да наследиш небесното царство."

Като чула това Евпраксия заплакала и казала: "Горко ми, че осиротявам!"

Майка ѝ отговорила на тези нейни думи: "Твой баща е Христос, за Когото си се сгодила; ти няма да осиротееш. Твоя майка ще бъде госпожа игуменията, само се старай да изпълняваш това, което си обещала на Христа. Бой се от Бога, уважавай сестрите; подчинявай им се със смирение; никога не мисли в душата си за това, че си от царски род, и не казвай: те трябва да ми служат, а не аз на тях, но бъди смирена и Господ ще те обича; бъди бедна на земята и ще бъдеш богата на небето. Ето, всичко е в твои ръце: ако манастирът се нуждае от средства, дай колкото е необходимо, и се моли за мене и за баща си, за да получим милост от Бога и да се избавим от вечната мъка."

Такъв завет дала на дъщеря си блажената Евпраксия; след три дни тя се преставила в Господа и била погребана в този манастир.

13. Царят, като чул, че е починала Евпраксия, жената на Антигон, извикал този сенатор, за чийто син била сгодена девицата Евпраксия, и му казал, че тя се е отрекла от света и е отишла в манастир. Той убедително молел царя да изпрати за нея по-скоро, за да дойде веднага в Цариград при своя жених и да сключат брак. Царят побързал да изпълни това. Но Христовата невеста Евпраксия, като получила писмото на царя и го прочела, се засмяла, седнала и лично му написала следното: “Владико царю! Нима ти ще заповядаш на мене, твоята рабиня, да оставя Христа и да се съединя с човек тленен и смъртен, който днес е жив, а утре ще бъде храна на червеите? Не ме заставяй да правя това, и нека този човек не безпокои твое величество за мене: аз вече съм Христова невеста и не мога да Го излъжа. Но моля ваше величество в памет на моите родители да вземе всичкото им имущество и да го раздаде на светите църкви и манастири, на бедните, вдовиците и сираците; след това да освободи слугите и слугините и заповядай на управителите на именията на родителите ми да опростят всички дългове на длъжниците: изпълни всичко, както следва, владико мой, за да мога без грижи и препятствия да служа на моя Христос, на Когото съм се поверила с цялата си душа. Владико царю и царице, помолете се и вие на Господа за мене, вашата рабиня, да ме удостои да Му послужа”.

Като написала такъв отговор собственоръчно, Евпраксия го запечатала и го дала на изпратения; той се върнал в Цариград. Като получил писмото на Евпраксия, царят го прочел насаме заедно с царицата и те пролели много сълзи на умиление и се молели на Бога за Евпраксия. На другия ден царят свикал всички велможи, сред които бил и бащата на този юноша, за когото била сгодена Евпраксия, и заповядал да прочетат писмото ѝ пред всички; като изслушали писмото, през сълзи казали: "Царю, тази девица наистина е от твоя род, прекрасно дете на прекрасни родители, Антигон и Евпраксия, свята издънка от свят корен!" И всички в един глас славели Бога и се молели за нея. 

14. Царят се разпоредил както следва с всичкото имущество, останало от родителите ѝ, раздавайки го на църквите и бедните, с което изпълнил желанието ѝ; като поживял немного след това, царят отишъл при Господа. А Евпраксия започнала да се подвизава още по-усърдно, угаждайки на Бога; тя била на дванадесет години, когато избрала за себе си най-суров живот. В началото се хранела веднъж на ден, и то вечер, а по-късно започнала да пости до следващия и накрая до третия ден. Тя се трудела, служейки на сестрите с усърдие във всичко и вършейки със смирение най-черната работа: метяла трапезарията и другите келии, приготвяла постели на сетрите, носела вода и дърва в кухнята, варяла храна, миела съдовете, и във всички манастирски служби нямало по-усърдна от нея. В този манастир имало следния обичай: ако някоя сестра претърпявала изкушение насън от дявола, трябвало веднага да каже за това на игуменията; а тя със сълзи се молела на Бога да прогони дявола от тази сестра, и ѝ заповядвала да събере камъни, да ги насипе под постелката и да спи на нея, а върху постелката да насипе пепел и така да спи до деветия ден. Веднъж и на Евпраксия се случило да претърпи насън съблазън от изкусителя; тогава тя събрала камъни, сложила ги под постелката си и я посипала отгоре с пепел. Като видяла това, игуменията се усмихнала и казала на една от старшите сестри: "Ето, и тази девица вече има изкушения!"

И започнала да се моли за нея: "Боже, Който си я сътворил по Твой образ и си ѝ заповядал да избере този монашески чин, Ти я утвърди в Твоя страх и я запази от бесовските изкушения!"

След това тя повикала Евпраксия при себе си и я попитала: "Защо не ми каза, че си имала изкушение от дявола, а скри от мене?"

А тя паднала в нозете ѝ с думите: "Прости ми, господарке моя, че ме беше срам да ти кажа."

Игуменията ѝ казала: "Дъще моя, това е началото на твоята борба с врага; бъди крепка, за да го победиш и да получиш венец!"

15. След време Евпраксия отново претърпяла изкушение от дявола и казала на една сестра Юлия, която много я обичала и я наставлявала в подвизите. А Юлия ѝ казала: "Господарке моя Евпраксия, не скривай това от игуменията, но ѝ разкажи, както следва, за да се помоли за тебе; казват, че в младостта си тя самата е претърпяла много изкушения от дявола. Разказват, че тя веднъж през нощта, след силно изкушение излязла от келията, застанала под открито небе, издигнала ръце към небето и прекарала така четиридесет дни и нощи без храна и питие, стоейки и молейки се на Бога, докато не победила дявола. И всички ние биваме изкушавани от врага, но се надяваме с Христовата помощ да победим нашия изкусител. Затова, сестро, не се учудвай на това, не се смущавай, но разкажи по-скоро на игуменията за случилото се с тебе, не се стеснявай!"

Като чула това, Евпраксия благодарила на Юлия: "Бог да ти помогне, сестро, задето ме настави и укрепи душата ми: ще отида и ще разкажа на великата госпожа за това, което се случи с мене."

Юлия добавила: "И не само ѝ разкажи, но ѝ кажи да се помоли за тебе и да ти даде по-големи подвизи."

Евпраксия отишла и разказала на игуменията за изкушението от дявола. Игуменията ѝ казала: "Не се учудвай на това, дъще моя; дяволът ще те напада с всичките си оръжия, но не се бой, застани мъжествено и непоколебимо, за да не ти надделее. Още много изкушения предстои да претърпиш от него, и ще получиш венец от твоя женик Христа. Кой ден постиш, чедо?

Евпраксия отговорила: "Приемам храна веднъж на два дни."

Игуменията ѝ казала: "Прибави още един ден към поста си и яж на четвъртия ден след залез слънце."

Евпраксия приела този съвет с радост и се прибрала в келията си.

16. Когато станала на двадесет години била още по-красива, но и много добродетелна, личало, че е от знатен род. На едно място в манастира имало купчина камъни, желаейки да изпита послушанието и смирението на Евпраксия и да я подтикне към още по-големи трудове, игуменията ѝ казала: "Иди, чедо, и пренеси тези камъни тук, и ги сложи около печката."

Евпраксия веднага започнала с радост да пренася камъните. Сред тях имало и големи, които с труд можели да вдигнат две силни сестри. А тя сама ги вдигала на рамото си и ги носела: била силна тялом, и още по-силна в послушанието, и към никого не се обръщала с молба да ѝ помогне, защото камъните са тежки или защото е немощна, но с усърдие изпълнявала възложеното ѝ. 

Изображение на св. Евпраксия в английска книга от 1878 г.

17. Когато пренесла всички камъни, игуменията след няколко дни отново ѝ казала: "Не, не е добре тези камъни да бъдат около печката, отнеси ги отново на предишното място."

Тя ни най-малко не проявила непослушание, но отново се заловила за работа и внимателно изпълнявала това, което ѝ било заповядано. Сестрите се удивлявали на послушанието ѝ, на търпението ѝ, някои от младите се смеели, а други казвали: "Дръж се, сестро Евпраксия, бъди твърда!"

А тя била радостна и пеела, докато работела. Трудът ѝ продължил тридесет дни, когато игуменията ѝ заповядала да остави тази работа и я изпратила на послушание в пекарната. Казала ѝ: "Вземи брашно, омеси и изпечи хлябове в пещта, да бъдат готови до вечерта за сестрите." Тя изпълнявала с голяма радост всичко, което ѝ възлагали.

19. Дяволът още веднъж се опитал да я смути с нощно изкушение. Една нощ ѝ се явил като младежа, за когото била сгодена: дошъл с множество войници да я отвлече и да я вземе насила от манастира. Тя лежала на постелята си и в съня си започнала да вика и да призовава сестрите да ѝ помогнат да се избави от ръцете на похитителя. От вика ѝ сестрите се събудили, затичали се към нея, събудили я и я попитали защо вика. Тя им разказала за видяното в съня дяволско изкушение и всички започнали да се молят за нея. 

Тя изпълнявала с голяма радост всичко, което ѝ възлагали. Понякога пресявала брашно в пекарната, месела тесто и печала хлябове, понякога варяла храна в кухнята и цепела дърва. Понякога прислужвала на сестрите в трапезарията и в никаква работа никога не се ленила, не проявила непослушание, не се отнесла набрежно, не възроптала, но във всяка служба била добра, послушна, внимателна и търпелива. При всичко това никога не пропускала обичайното молитвено правило в полунощ, нито утринната служба, нито първи, трети, шести и девети час; а след вечерната служба давала храна на постниците. Юлия ѝ помагала, защото обичала Евпраксия.

19. Тъй като изкусителят отново я безпокоял, Юлия ѝ казала: "Госпожо моя и сестро, ако ние сега, докато сме млади и силни, не се борим с нашия враг и не го победим, то как ще го победим в старостта си?"

Евпраксия ѝ отговорила: "Жив Господ, сестро моя Юлия, ако игуменията ми заповяда, няма да приемам храна цяла седмица, докато с помощта на Господа не победя врага, който ме изкушава."

А Юлия ѝ отговорила: "Правилно, сестро моя, аз не мога толкова да постя, а ти, ако можеш, добре ще направиш; в манастира няма никой, който да може да не приема храна по цяла седмица освен нашата майка игумения."

Тогава Евпраксия отишла при игуменията и я помолила да ѝ разреши да си наложи такъв пост, при който да не яде цяла седмица. На това игуменията ѝ казала: "Прави всичко, което можеш, дете мое; Творецът, твоят Бог да те укрепи и да ти даде сила да победиш дявола!"

И Евпраксия започнала да пости по цяла седмица, приемайки храна само в неделя, и в същото време, без да оставя нито манастирските работи, нито служенето на сестрите, така че всички се удивявали на толкова великите ѝ подвизи. “Ето, цяла година наблюдаваме Евпраксия - казвали някои от сестрите - и не сме я видели никога да седи, дори и когато яде. Тя ляга само нощем, за да си почине на постелята, и се храни стоейки. И всички сестри я обичали за това, че толкова се трудела и била толкова скромна, макар че била от царски род, и се молели на Бога за нея да ѝ дари сила и спасение.

20. Между сестрите имало една, на име Германа, която, както казвали, произхождала от бедна слугиня; единствено тя не обичала обичаната от всички Евпраксия: дяволът разпалвал в нея завист. Веднъж Германа видяла Евпраксия да работи сама в кухнята и започнала да се препира: "Евпраксия пости по цяла седмица, а ние не можем, какво ще правим, ако игуменията ни заповяда да постим така?"

Евпраксия ѝ отговорила: "Прощавай, сестро, нашата майка заповяда всеки да се подвизава според силите си, и не ми възложи този труд насила."

А Германа разгневена ѝ казала: "Лъжкиня, измисляш всякакви хитрости! Кой не знае, че ти нарочно вършиш това от стремеж към суетна слава, за да видят всички и да те хвалят: ти искаш след смъртта на игуменията да заемеш нейния сан; но аз вярвам, ей Богу, че ти никога няма да началстваш над нас!"

Евпраксия смирено паднала в нозете ѝ и рекла: "Прости ми, господарке моя, съгреших пред Бога и пред тебе!"

Когато игуменията узнала за това, тя извикала Германа и започнала да я укорява пред всички сестри: "Рабиньо лукава и безбожна! Какво зло ти е сторила Евпраксия, че ѝ пречиш в нейното богоугодно дело? Ще бъдеш отлъчена от църковните служби и трапезата със сестрите като недостойна!"

Евпраксия дълго, със сълзи молела игуменията да прости на Германа и в продължение на тридесет дни не могла да я склони; на тридесетия ден Евпраксия взела със себе си Юлия и молела старшите сестри да молят игуменията да прости на Германа. Игуменията извикала Германа и ѝ казала: "Нима не си разбрала, окаяна, какво голямо зло е да пречиш на някого в някакво добро дело? Не си ли помислила и за това, че тя е дъщеря на сенатор, от царски род, но е така смирена, и изцяло се е отдала на Бога и служи на тебе, недостойната?"

Тогава всички сестри започнали да молят игуменията за Германа; насила я склонили и тя простила на Германа. 

21. Така видимият враг за известно време оставил злобата си, а невидимият - дяволът, не престанал да се бори с Евпраксия, изпитвайки злоба към нея, задето бил побеждаван от нейното смирение. Веднъж през нощта той ѝ внушил скверни светски мечтания, с което дълбоко я смутил. Тя, като почувствала лютото нападение на въоръжилия се срещу нея враг, скочила от постелята си, осенила се с кръстното знамение и излязла от келията си; застанала на едно усамотено място на двора, издигнала ръцете си към небето, устремила очите и ума си към небето, и стояла така, молейки се ден и нощ, без да се движи от мястото си, като вкопана в земята, четиридесет дни; през това време не пила, не яла, не говорила с никого, не спяла и не отпускала ръце. В началото на стоенето ѝ игуменията, като узнала за това, дошла при нея и ѝ казала: "Бог да те утвърди, дете, и да ти даде търпение!"

Тогава Евпраксия била на двадесет и пет години. Когато стояла две седмици, игуменията и сестрите с усмивка наблюдавали търпението ѝ и се радвали за нея. Минали тридесет дни, и сестрите започнали да се удивляват и да казват на игуменията: "Майко, както виждаме, Евпраксия иска да извърши твоя четиридесетдневен подвиг, както някога ти си стояла."

Игуменията отговорила: "Бог да я утвърди, всички ще се молим за нея!"

След като минали четиридесет дни, тя стояла още пет, и след това изтощена паднала на земята, и лежала като мъртва. Сестрите се събрали, внесли я в стаята и не могли да свият ръцете ѝ: цялата била като вдървена и не могла да произнесе нито дума. Игуменията ѝ донесла храна, поднесла я към устата ѝ и казала: "В името на нашия Господ Иисус Христос, вземи това и го изяж!"

И тя веднага взела храната, яла и заговорила, поукрепила се и станала; повели я към църквата, благодарейки на Христа Бога, Който укрепил Своята рабиня за такъв подвиг. След това Евпраксия започнала да приема малко храна и да се възстановява.

22. Оттогава дяволът вече не можел да я смущава със скверни мечтания и плътски страсти: Христовата невеста удържала окончателна победа над неговите изкушения; тогава той започнал да измисля против нея други козни, като човекоубиец открай време (Иоан 8:44): той искал напълно да я лиши от живот по следния начин. Веднъж блажената Евпраксия дошла с кобилицата на кладенеца за вода; а дяволът, по Божие допускане, я хванал и я хвърлил в кладенеца; тя, както сама по-късно разказвала, стигнала с глава до дъното на кладенеца, но изплувала нагоре, и като се хванала за въжето, висящо от кофата в кладенеца, възкликнала: "Господи Иисусе Христе, помогни ми!"

Разнесли се викове, че Евпраксия е паднала в кладенеца, събрали се сестрите и игуменията и я извадили. А тя се прекръстила и казала с усмивка: "Жив е моят Христос! Ти няма да ме победиш, дяволе, няма да ти отстъпя: до днес носех вода в един съд, сега ще започна да нося в два."

И така започнала да прави. 

23. Като видял дяволът, че не може с това да я погуби, почнал друго да крои. Веднъж започнала да сече дърва за кухнята и когато замахнала с брадвата, за да удари дървото, дяволът отклонил ръката ѝ и тя се ударила с брадвата по крака и разсякла пищяла си. Раната била много дълбока и текла много кръв. Изтощена, тя паднала на земята и лежала като мъртва. Това видяла Юлия; тя се изплашила, извикала и се затичала към сестрите, казала им, че Евпраксия е наранила крака си с брадвата и е умряла. Сестрите се събрали около нея с плач; дошла игуменията, поляла студена вода на лицето ѝ и казала, осенявайки я с кръстното знамение: "Чедо мое, Евпраксия! Жива ли си? Погледни и кажи нещо на сестрите: те скърбят за тебе."

Тя отворила очи и казала на игуменията: "Не плачи, майко моя, душата ми е в мене."

Тогава игуменията я прекръстила на челото и се обърнала с молитва към Господа: "Господи Иисусе Христе! Изцели Твоята рабиня, която така много страда заради Тебе."

След това, като превързала крака ѝ с кърпа, игуменията вдигнала Евпраксия и поискала да я отведе в келията, а тя, като видяла струпаните наоколо дърва, казала: "Жив Господ мой! Няма да тръгна оттук, докато не събера дървата и не ги отнеса в кухнята."

Юлия ѝ рекла: "Аз ще ги взема, а ти отиди да легнеш."

Но Евпраксия не оставила на Юлия да ги вземе, а сама събрала цял наръч дърва и го понесла. Към кухнята трябвало да се изкачва по стълба; когато Евпраксия се изкачила на най-горното стъпало, дяволът оплел нозете ѝ и ѝ попречил: тя настъпила с крак края на дрехата си и паднала с лице върху дървата, които носела; една треска се забила в лицето ѝ около окото; Юлия извикала, затичала се към нея и ѝ заговорила: "Не ти ли казах да не носиш дърва, а да си легнеш, но ти не ме послуша."

А Евпраксия ѝ рекла: "Не скърби сестро, но извади внимателно треската от лицето ми, а окото ми, по Божия милост, остана невредимо."

Извадили треската; много кръв текла от раната; игуменията взела масло и сол и като се помолила, намазала раната, а Юлия започнала да уговаря Евпраксия: "Иди, господарке моя, легни на постелята и си почини, а аз ще послужа на сестрите."

Но Евпраксия отговорила: "Жив Господ мой, няма да почивам, докато не завърша послушанието си към сестрите."

Всички сестри много я молели да си почине, тъй като раната я боляла, но тя не искала да почива; стояла и варяла храна, а от двете ѝ рани течала кръв; тя не легнала, докато не завършила послушанието си към сестрите и в трапезарията; и едва късно вечерта, след като завършила задължението си, отишла в постелята. 

24. А дяволът се раздирал от завист и още веднъж се опитал да я погуби. Веднъж тя била във високата сграда заедно със сестрите; дяволът я бутнал отгоре. Сестрите, които били с нея, побързали да слязат: те мислели, че Евпраксия се е наранила до смърт, падайки от такава височина. А тя станала от земята невредима и тръгнала срещу тях; на въпроса им, не се ли е наранила, отговорила: "Не зная как съм паднала и как съм станала."

И всички славели Бога, запазил Своята рабиня от смърт. 

25.  Друг път, когато варяла зеленчуци за сестрите и искала да отмести кипящия котел от огъня, дяволът подкосил нозете ѝ; тя паднала назад, а котелът с врящото ядене се разлял на лицето ѝ. Помощницата ѝ Юлия извикала, че Евпраксия се е изгорила, и всички сестри, които били наблизо, се събрали; а Евпраксия бързо се вдигнала от земята и казала на Юлия, усмихвайки се: "Какво направи, сестро? Напразно разтревожи сестрите и игуменията!"

И всички видели, че лицето ѝ е невредимо, без следа от изгаряне. Игуменията погледнала в котела и видяла, че остатъкът от горещата вода още клокочи на дъното; тогава попитала Евпраксия: "Горещата вода не се ли изля върху тебе?"

А тя отговорила: "Жив Господ, аз почувствах не гореща, а хладна вода на лицето си."

Игуменията се удивила и казала: "Евпраксие, Бог да те съхрани во веки!" 

Влязла в църквата и казала на другите сестри: "Виждате ли, Евпраксия се е удостоила с Божията благодат: падна от покрива и не се нарани, върху лицето ѝ се изля гореща вода и остана невредима."

И всички рекли: "Евпраксия е истинска Божия рабиня и че Господ я пази: Той я спаси от толкова изкушения. 

26. В този манастир идвали жени мирянки от близкия град и от околните села, донасяли болните си деца, водели и бесновати: Господ, както беше казано по-горе, изцелявал болните и изгонвал бесовете по молитвите на богоугодната игумения и на сестрите, живеещи по Бога. Те се събирали в църквата, заедно се молели за различните болни и те получавали изцеление и се връщали у дома здрави. В манастира живеела една бесновата, която от младини била измъчвана от живеещия в нея лют демон, княз на други нечисти духове. Ръцете и нозете на тези жена били оковани във вериги; тя скърцала със зъби, свистяла, изпускала пяна и гръмко крещяла; всички се плашели от виковете ѝ. Много пъти игуменията и старшите сестри се молели в църквата на Бога да изгони беса от тази страдаща жена, но молитвите им не били чути: по Божия воля това ставало, за да се открие светостта на Христовата невеста Евпраксия, както ще бъде казано по-долу. В тази жена живеел толкова лют бяс, че никой не можел да се приближи към нея; тя била завързана за стълб в едно мазе и ѝ давали храна и питие отдалече: завързвали съдовете за една дълга пръчка, слагали в тях хляб, боб и някакъв зеленчук и ги простирали към нея; а тя често, взимайки съдовете от пръчката, ги хвърляла в лицето им. Така я държали дълго време в манастира. 

27. Веднъж вратарката отишла при игуменията да ѝ каже, че в манастира е дошла една жена с осемгодишно дете, разслабено и глухонямо, и ги моли да се помолят за изцелението на детето ѝ. Игуменията, знаейки по откровение от Бога, че на Евпраксия вече е дадена благодатта на изцелението и власт над нечистите духове, я повикала и ѝ казала: "Иди, вземи детето от майката, която седи при портите, и го донеси тук."

Тя отишла и като видяла напълно разслабеното дете, духнала и като го прекръстила, казала: "Бог, Който те е сътворил, да те изцели, дете!"

С тези думи тя го взела на ръце и отишла с него при игуменията. Детето оздравяло още докато го носела и започнало да говори и да вика майка си. Евпраксия, като чула, че детето проговорило, се ужасила и го положила на земята; а детето станало и се затичало към портите, викайки майка си. Вратарката дошла и разказала за това на игуменията. Игуменията веднага повикала при себе си майката на детето и ѝ казала: "Какво е това, сестро, защо си дошла да ни изкушаваш със здраво дете?"

Майката отговорила: "Владиката Христос ми е свидетел, господарке моя, че до този час детето ми не говореше, не чуваше, не движеше ръцете си и не можеше да се изправи на нозете си, а когато тази честна девица го взе на ръце, то веднага заговори, оздравя и започна да ходи."

28. Тогава игуменията казала на жената: "По Христовата милост детето ти оздравя, иди си с мир и благодари на Бога."

Когато жената с изцеленото дете си отишла, игуменията казала на Евпраксия: "Чедо Евпраксие, искам да храниш със собствените си ръце тази страдаща бесновата сестра в нашия манастир, ако не се боиш от нея."

Евпраксия взела хляб и варен грах и ги занесла на бесноватата; тя заскърцала със зъби, нахвърлила се върху нея, взела съдовете и искала да ги счупи. А Евпраксия я хванала за ръка и ѝ казала: "Жив Господ, ще те поваля на земята, ще взема жезъла на нашата госпожа игуменията и жестоко ще те бия, за да не безчинстваш повече!"

Бесноватата видяла, че Евпраксия е много по-силна от нея, защото Господ укрепил Своята рабиня - изплашила се и замълчала. А Евпраксия започнала ласкаво да я увещава: "Седни сестро, яж, пий и не се смущавай."

Тя седнала, яла, пила и заспала. Оттогава престанали да ѝ дават храна отдалече, тя я взимала от ръцете на Евпраксия и всички сестри се удивлявали. А когато бесноватата започвала да се смущава, да буйства и да вика, сестрите ѝ казвали: "Млъкни, Евпраксия идва при тебе с жезъла и ще те набие!"

И бесноватата веднага се усмирявала и млъквала. 

29. Гореспоменатата Германа отново започнала да изпитва завист; тя казала на другите сестри: "Няма ли друга от сестрите, освен Евпраксия, която да носи храна на бесноватата; дайте ми хляб и аз ще служа на бесноватата, както и Евпраксия."

Тя взела хляб и коливо, приближила се към бесноватата и казала: "Вземи, сестрои и яж!"

Бесноватата я хванала здраво, разкъсала дрехите ѝ, заскърцала със зъби, повалила я на земята, седнала върху нея и като се навела, започнала да я хапе по рамената и по шията. Чул се страшен вопъл, но никой не се решавал да се приближи към нея. Тогава Юлия побързала към кухнята и казала на Евпраксия: "Германа ще умре от бесноватата!"

Евпраксия изтичала, хванала бесноватата и избавила Германа, цялата изранена и окървавена.

Евпраксия се обърнала към бесноватата: "Добре ли направи като така израни сестрата?"

А тя стояла, скърцайки със зъби и изпускайки пяна.

Евпраксия рекла: "Жив Господ, отсега нататък, ако причиниш зло на някоя от сестрите, няма да те пощадя, а ще взема жезъла от игуменията и безмилостно ще те бия."

Тогава тя легнала и млъкнала.

30. Рано на другата сутрин Евпраксия дошла да посети болноватата. Оказало се, че тя е раздрала всичките си дрехи и, седейки гола на земята, събирала собствените си нечистотии и ги ядяла. Блажената Евпраксия се изпълнила с жалост към нея и се просълзила; след това я облякла в друга дреха, донесла ѝ хляб и вода, нахранила я и я напоила. Като се върнала в келията си, през целия ден плакала тайно от сестрите и се молела Господ да изцели страдащата; така прекарала в молитва и цялата нощ, а Бог открил молитвата ѝ на игуменията; на сутринта игуменията я повикала при себе си и попитала: "Чедо мое Евпраксие, защо скри от мене своята молитва за страдащата; ако ми беше казала, и аз щях да се потрудя заедно с тебе."

Евпраксия отговорила: "Прости ми, господарке моя - видях я в такива мерзости и я съжалих."

Игуменията ѝ казала: "Трябва да ти кажа нещо, внимавай да не се възгордееш. Христос ти е дал власт да изгониш този бяс и ти е дадена сила над всички бесове."

Като чула това, Евпраксия паднала на земята, посипала главата си с пепел и възклицавала, казвайки: "Как аз, окаяната и толкова скверна, ще изгоня беса, щом като вие сте се молили толкова години и досега не сте могли да направите това."

Игуменията ѝ казала: "Чедо мое, това дело чакаше тебе, за да узнаят каква велика награда ти е приготвена на небето"

31. Евпраксия отишла най-напред в църквата, хвърлила се на земята пред иконата на нашия Господ Иисус Христос, и оросила земята със сълзи, просейки помощ свише. След това, помнейки заповедта на игуменията, отишла при бесноватата; зад нея вървели три сестри, за да видят какво ще стане. Като се приближила към болната, Евпраксия казала: "Изцелява те нашият Господ Иисус Христос, Който те е създал!"

И я осенила с кръстното знамение. Бесът закрещял със страшен глас: "Каква е тази лъжлива и скверна монахиня! Колко години вече живея в тази жена и никой не ме е изгонил, а тази нечиста иска да ме изгони!"

Евпраксия казала: "Не аз те изгонвам - казала Евпраксия, - но Христос, моят Бог, моят Жених!"

А бесът крещял: "Няма да изляза, нечиста, ти нямаш сили да ме изгониш!"

Евпраксия му отговорила: "Аз съм нечиста много и всякаква сквернота има в мене, както ти казваш, но излез от нея, Христос, моят Бог, ти заповядва! А ако не искаш да излезеш, ще взема жезъла от нашата госпожа игуменията и ще те бия!"

Бесът дълго възразявал и все не искал да излезе. Тогава Евпраксия взела жезъла от игуменията и го заплашила, казвайки: "Излизай, иначе ще те бия."

Бесът възразил: "Как да изляза от нея, когато съм сключил договор с нея и не мога да го наруша?"

Светицата ударила три пъти с жезъла с думите: "Излез от Божието създание, дух нечисти, Христос Господ ти заповядва."

Бесът заридал: "Къде да отида?" 

Евпраксия му отговорила: "Иди във външната тъмнина и във вечния огън, в безкрайната мъка, приготвена за тебе и за твоя баща сатаната, и за всички, изпълняващи неговата воля."

Сестрите стояли и гледали отдалече, не смеейки да се приближат. Тъй като бесът не искал да излезе и все спорел, света Евпраксия издигнала очи към небето и възкликнала: "Господи Иисусе Христе! Не ме посрамвай в този час, за да не се зарадва нечистият бяс заради мене!"

И в този миг бесът закрещял с гръмък глас и излязъл, а жената оттогава оздравяла напълно. Евпраксия я взела със себе си, измила я, облякла я в чисти дрехи и я завела в църквата; там всички прославяли и благодарели на Христа Бога. А Евпраксия от този ден започнала да се отличава с още по-голямо смирение и служела на всички сестри като робиня. Когато майките носели в манастира болните си деца, игуменията ги изпращала при света Евпраксия, а тя, макар и да не искала, но подчинявайки се на заповедта на началстващата, ги изцелявала с Христовата благодат.

32. Когато наближило времето на блажената кончина на света Евпраксия, игуменията имала откровение от Бога насън, че Христовата невеста вече е призована в небесния чертог; тя много се разтревожила от това видение - мъчно ѝ било да се раздели с любимата Евпраксия; игуменията заплакала и на никого не искала да разкаже за своето видение. Старшите сестри, виждайки, че тя тъгува и плаче всеки ден, отначало не смеели да я попитат защо скърби толкова много; след това сами се опечалили от нейната скръб и се обърнали към нея с въпроса: "Кажи ни, господарке, наша майко, защо си така печална? Сърцето ни се къса, като виждаме твоята печал и сълзи."

Игуменията им отговорила: "Не искам да ви казвам и да ви опечалявам. Не исках да ви казвам до утрешния ден, но щом толкова ме молите, чуйте: Евпраксия ни напуска, утре си отива от този живот. Но нека никой от вас не ѝ казва това днес, за да не я смущава, нека тя не знае тази тайна, докато не настъпи времето ѝ."

Като чули думите на игуменията, сестрите горчиво заплакали: всички много обичали Евпраксия и я почитали като велика Божия угодница и истинна Христова рабиня и невеста; за тях било голяма загуба да се лишат от нея. Една от сестрите чула плача им, узнала причината и веднага се затичала към пекарната, където заварила Евпраксия да пече хляб заедно с Юлия.

Рекла ѝ сестрата: Знаеш ли, госпожо моя Евпраксие, игуменията и старшите сестри плачат за тебе."

Евпраксия и Юлия се удивили на тези думи и стояли мълчаливо. След това Юлия казала на Евпраксия: "Да не е помолил царя бившият ти годеник да те вземе насила от манастира и за това да скърбят игуменията и сестрите?"

Евпраксия отговорила: "Жив моят Господ Иисус Христос, дори и всички земни царства да се съберат, не могат да ме принудят да оставя моя Христос; но, моя господарке Юлия, иди и узнай със сигурност защо плачат; много ми е неспокойно на душата."

33. Юлия отишла, застанала пред вратите и се заслушала какво говорят, а в това време игуменията разказвала на по-старите монахини своето видение.

Видях - казала тя - двама честни мъже в светли одежди; те влязоха в манастира и ми казват: пусни Евпраксия, Царят я изисква; след това дойдоха други двама, още по-светли, и ми казаха: вземи Евпраксия и я води при Царя. Аз веднага я взех и я поведох; когато стигнахме до едни чудни порти, не мога и да опиша красотата им, те се отвориха сами и ние влязохме вътре; там видяхме неръкотворна палата, пълна с неизказан блясък, и висок трон: на него седеше сияйният Цар. Аз не можах да вляза вътре, а Евпраксия взеха и я поведоха към Царя; тя Му се поклони и целуна пречистите Му нозе. Там видях безкрайно множество ангели и светии и всички стояха и гледаха към Евпраксия. След това видях Божията Майка, Пречистата Дева Мария, нашата Владичица; Тя поведе Евпраксия и ѝ показа прекрасния чертог и приготвения за нея венец, сияещ със слава и чест. И чух глас, който ѝ казваше: "Евпраксия! Ето твоята награда и покой; но сега си иди, след десет дни ела и ще се наслаждаваш на всичко това безкрайни векове."

Така игуменията разказвала своето видение на стариците, а сама плачела и накрая казала: "Ето, сега е десетият ден, откакто имах това видение, и утре Евпраксия ще се престави."

34. Като чула това, Юлия започнала да се бие в гърдите и отишла в пекарната, плачейки и ридаейки. Като я видяла да плаче, Евпраксия ѝ казала: "Заклевам те в Божия Син, кажи ми какво чу, че така плачеш?"

Тя отговорила: "Плача, защото днес ще се разделим с тебе: чух от нашата велика госпожа, че утре ти ще си идеш от този свят."

Като чула това, Евпраксия начаса изгубила сили и паднала на земята като мъртва. Юлия седяла над нея и плачела. След това Евпраксия казала на Юлия: "Дай ми ръка, сестро, вдигни ме и ме отведи в дървената плевня, там ме положи."

Юлия така и направила. Евпраксия лежала на земята, плачела и викала към Господа: "Защо, Владико, се погнуси от мене, странницата, сиротната? Защо ме презираш? Сега е време да се трудя и да се боря с дявола, а Ти ще вземеш душата ми! Смили се над мене, твоята рабиня, Господи, и ме остави да поживея поне още една година, за да се покая за греховете си, защото не съм се покаяла, нямам добри дела и надежда за спасение. Умрелите нямат покаяние, нито сълзи, и не мъртвите ще Те възхвалят, Господи, и не слизащите в ада, но живите ще благославят Твоето свято име; дай ми още една година, като на безплодна смоковница."

Когато ридаела така, една от сестрите чула, отишла и казала на игуменията и сестрите: "Кой ѝ е разказал - попитала игуменията - за нашия разговор и е смутил душата ѝ? Не ви ли забраних да ѝ съобщавате тази тайна, докато не дойде часът ѝ? Какво сте направили! Смутили сте я преждевременно! Дойдете, доведете я тук!"

35. Когато довели Евпраксия, тя паднала в нозете на игуменията, казвайки: "Защо не ми каза, майко, че моята смърт е близка; аз бих плакала за греховете си! И ето, сега си отивам без надежда за спасение: нямам добри дела. Пожали ме, господарке моя, помоли се за мене на Бога да ми даде да поживея още една година, за да се покая за греховете си. Отивам си без покаяние и не зная каква тъмнина ще ме обземе и каква мъка ме очаква."

На това игуменията ѝ казала: "Жив Господ, дъще моя Евпраксия, нетленният твой Жених Христос те е удостоил с Небесното Царство и ти е приготвил прекрасен чертог и венец на вечната слава."

И игуменията започнала да ѝ разказва своето видение за нея и така я утешавала, вселявайки надежда в душата ѝ; освен това тя молела Евпраксия да се помоли за нея на Бога, да я удостои със същата участ. Евпраксия, лежейки в нозете на игуменията, се разболяла: побили я тръпки, след което я обхванал жар.

Игуменията казала на сестрите: "Вземете я и я внесете в църквата, часът ѝ идва."

Взели я, положили я в църквата и седяли край нея, скърбейки и плачейки до вечерта; вечерта игуменията наредила на сестрите да се хранят, а при Евпраксия да остане Юлия, тъй като тя никога не я оставяла. Юлия се затворила с нея и прекарала така до сутринта. Тя молела Евпраксия: "Госпожо и сестро моя, не ме забравяй пред Господа! Спомни си как не се отделях от тебе; спомни си как и на книга те научих; спомни си как и към подвизи те подтиквах; умоли Христа да вземе и мене заедно с тебе!"

36. С настъпването на утрото игуменията видяла, че Евпраксия вече е при последното си издихание и изпратила Юлия да каже на сестрите: "Идете да се простите за последен път с Евпраксия: тя си отива."

Сестрите се събрали, започнали да се прощават с нея, плачейки и казвайки: "Помени ни, сестро, в Христовото царство!"

Тя вече не можела да говори и мълчала. Накрая дошла и тази, която Евпраксия избавила от измъчващия я бяс; тя целувала ръцете ѝ със сълзи и казвала: "Тези ръце много са ми послужили на мене, недостойната, заради Бога; чрез тях бе прогонен измъчващият ме бяс."

Евпраксия нищо не ѝ отговорила, а игуменията казала: "Не ти ли е жал за тази сестра, Евпраксия, тя така плаче, нищо ли няма да ѝ кажеш?"

Евпраксия погледнала към тази сестра и ѝ казала: "Защо ме безпокоиш, сестро, остави ме на мира, вече съм при края си; но бой се от Бога и Той ще те запази!"

След това погледнала към игуменията и ѝ казала: "Моли се за мене, майко, толкова трудно е на душата ми в тази минута!"

И всички сестри зеадно с игуменията започнали да се молят за нея, и като свършили молитвата и казали амин, светата и преподобна Христова невеста Евпраксия предала честната си и свята душа в Божиите ръце. Тя живяла тридесет години.

Сестрите много плакали над нея, погребали я близо до майка ѝ и прославяли Бога за това, че ги е удостоил да имат при себе си такава богоугодна сестра, и я изпратили при Бога. 

37. Юлия не се отделяла от гроба ѝ в продължение на три дни, плачейки и ридаейки, а на четвъртия ден дошла при игуменията весела и радостна и казала: "Помоли се за мене, майко: вика ме Христос, Когото госпожа Евпраксия умоли за мене да бъда заедно с нея."

Като казала това, тя се простила с всички сестри и на петия ден починала. Погребали я близо до гроба на света Евпраксия. След три дни преподобната игумения  повикала възрастните сестри при себе си и им казала: "Изберете си майка вместо мене, която ще може да ви управлява: мене ме вика Господ; госпожа Евпраксия много Го моли за мене да устрои да бъда заедно с нея и Юлия: Юлия заедно с Евпраксия също се е удостоила с небесния чертог; при тях отивам и аз."

Всички сестри се радвали за Евпраксия и Юлия, че са влезли в радостта на своя Господ, и се молели Той да ги удостои със същата участ; и плачели за майката, която ги напуска; за своя началница избрали една от сестрите, на име Теогния. Преди смъртта си игуменията я повикала при себе си и ѝ казала: "Ти познаваш добре целия ред и устав на манастирския живот, заклевам те в Пресветата Единосъщна Троица, не придобивай за манастира никакви имения, нито богатства, за да не занимават ума на сестрите със земни грижи и заради земните блага да не се лишат от небесните, но нека те, пренебрегвайки всичко временно, да получат вечното."

А на сестрите казала: "Сестри мо и чеда, вие знаете живота на света Евпраксия. Подражавайте ѝ, за да се удостоите заедно с нея с небесния чертог." Всички казали: "Амин." 

След това за последен път се простила с всички, заповядала да затворят вратите и никой да не влиза при нея до сутринта. Рано сутринта сестрите влезли при нея и я намерили починала в Господа, и с плач я погребали близо до майка ѝ Евпраксия. Оттогава вече никого не погребвали на това място.

 38. От честните мощи на тези Божии угодници ставали много чудеса: страдащите от всякакви болести се изцелявали, изгонвали се бесове, които силно крещели: "О, Евпраксия! Ти и след смъртта си ни побеждаваш и ни изгонваш!"

Такива били животът и подвизите на преподобната Евпраксия, която се удостоила с небесна слава. Да се постараем и ние да ѝ подражаваме на живота ѝ, та по нейните свети молитви да се окажем достойни за вечните блага на нашия Господ Иисус Христос в Неговото небесно царство заедно с всички светии в безкрайни векове. Амин.