Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!
„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.“
С тези слова, възлюбени, започва днешното литургийно евангелско четиво. Слова, които, погледнато по същество, трудно проникват в ума и в сърцето ни. Иначе са ни добре познати. Може би смятаме, че те са изречени образно, дори условно, символично. Смятаме, че можем лесно да ги разберем и навярно, ако някой ни запита какво означават, няма да се затрудним да отговорим: „Да се отречем от греховете си, от греховния си живот“. Това е значението на тези Христови слова – така бихме казали.
Но дали съзнаваме и преди всичко дали знаем от опит, че греховните мисли, дела, чувства и желания все още не са грехът в неговата дълбочина? Те са прояви на греха, но корените му са по-дълбоко. И поначало съзнаваме ли, че грехът е болест? Болест, която разяжда човешката природа толкова из основи, че ние я възприемаме като свое естествено състояние. И ако някой ни каже, че трябва да се отречем от това свое състояние, от тази болест, ние ще помислим, че трябва да се отречем от самите себе си, от собствената си природа. А Господ ни зове да направим тъкмо това: да се отречем от корена, да се отречем от онова „себе си“, което се е загнездило у нас и в което е изворът на болестта, наречена грях.
Ние мислим, че греховете са само лоши дела и лоши думи. Смятаме: „Ако може да не вършим зло, да не крадем, да не убиваме – то това е достатъчно. Какво повече се иска от нас?“. Но Господ казва съвсем пряко: „Ако някой не се отрече от себе си, той не може да бъде Мой ученик“. Ако някой не се отрече от себе си и не вземе кръста си, той не може да върви подир Христа, не може да стане Христов.
И тъй, ние сме призвани да се отречем от това „себе си“, което смятаме за естествено и нормално, а то е болестно състояние. Кое е това „себе си“? То се стреми преди всичко към изгода. Стреми се към удобство, към безметежен комфорт, към наслади и надмощие. Стреми се да получи високи признания и похвали – към всичко онова, което почти всички човеци, синове на този свят, искат да постигнат. Това „себе си“ ни позволява да вършим добро само колкото да се залъжем, че и ние сме като другите – че всеки човек има и добро, и зло. Но забележете: това „себе си“ ни позволява да вършим добро само дотолкова, доколкото то не накърнява интересите ни, изгодата ни, спокойствието ни. Тези неща очертават границите, в които нашето „себе си“ допуска да се върши добро – и дотам.
А Спасителят ни призовава към съвсем друго нещо – към отричане от това егоистично „аз“. И това е условието, за да поемем след Него; условието да бъдем и да растем като християни. Без това отричане и поемане на кръста – на всички несгоди, трудности и изпитания – ние не можем да тръгнем подир Христа.
И в името на какво е това отричане? Казва ни го днешното Евангелие: "заради Евангелието и заради самия Христос." Нещата се оказват много по-различни от това, което сме си мислили. Това „себе си“ може да бъде дори вярващо, църковно, истинско православно, но пак само в мярата, в която му позволяват изгодата, ползата и комфортът – всичко, с което лъжовното ни его се храни.
Ако ние пожелаем да се отричаме от себе си (защото това не е еднократно действие), ако вземем кръста си и последваме Спасителя, тогава Му даваме възможност. Да, ние, сътворените и безкрайно слабите, даваме възможност на Всемогъщия да ни лекува и да ни изцели от болестта на греха. Той ни предлага изцеление, а от нас зависи дали ще Му позволим. Трепетно е човек дори да си го помисли: с какво ни е дарил Бог? Със свобода по отношение дори на самия Него! Дотолкова, че да можем да изберем зло или добро, живот или смърт. Ние сме Негово творение. Тази свобода не ни е присъща по природа – тя е дар. Дар, с който Всемогъщият дарява слабото, крехко, но и безкрайно любимо Свое създание – човека.
Не е трудно да намерим оправдание, за да не се отречем от себе си. Нашето грехопаднало „аз“ е много изобретателно. То може да изтъкне доводи от всякакво естество: „Не е ли това разбиране прекалено крайно? Не е ли достатъчно да бъдем просто порядъчни хора? Да ходим на църква и да изпълняваме предписаното? Не е ли всичко това само за монасите? Ние, хората в света, как ще се откажем от себе си?“.
Истината обаче е, че Евангелието по своята същина е радикално. Според Христовите думи не можем да служим едновременно на Бога и на мамона, на Христа и на Велиара, на Бога и на света. Достатъчно изобретателни, обиграни и лукави сме, за да намираме доводи, с които да запазим статуквото си. И ако сме честни, трябва да признаем: да, ние обичаме и вярата, и Църквата, но само в онази степен, която се диктува от себичността, от егоцентризма и от стремежа към удобство.
„Преди всичко Аз, после другите“. И ако правя нещо за другите, често пак обслужвам своето „Аз“, за да се успокоя, че не съм толкова лош. Но въпросът не е дали сме „добри“ или „лоши“. Въпросът е: искаме ли да вървим подир Христос с кръста на рамо?
Покаянието на разбойника на кръста се случва за мигове. Решимостта на преподобна Мария Египетска да скъса с греха също се ражда за мигове, макар след това да я чакат десетилетия борба. Когато съумеем да пренебрегнем и да загърбим себичността и изгодите си – с една реч, това „себе си“, тогава можем да вкусим от радостта да крачим след Христос въпреки всички трудности.
Когато сториш нещо за ближния в име Христово, пречупвайки егото си и отблъсквайки гласа, който шепне: „Защо точно ти сега?“, тогава можеш да усетиш полъха на бъдещия живот – на живота, който продължава във вечността. Семето на този живот започва да расте и да дава плод според мярата на нашата решимост да се отречем от себе си, да вземем кръста си и да последваме Спасителя.
Да просвети Той всички ни, да ни укрепи със силата и словото на Кръста, да ни помилва и спаси! Амин.
Няма коментари:
Публикуване на коментар