Из "Скици из Рилската света обител"- архимандрит Климент Рилец
Роден през 1886 г. в с. Върбица (Шуменско, сега Коларовградско). Когато през 1922 година постъпих в Рилския манастир, заварих Монах Ефрем като расофор/първа степен на монашеско служение/. Той се казваше Ефрем, каквото име му беше дадено3 при пострижението в расофор. Същото име му остана и при пострижението в малка схима, което стана на 24 март 1924 година, при участието на определения за негов старец Йеромонах Софроний, родом от с. Робово (Малешевско, Македония), който впоследствие почина на 17.1.1928 г. Йеромонах Софроний имаше баща, който на стари години постъпи в Рилския манастир и беше постриган в монашество пак с името Ефрем. Последният стоеше като иконом на метоха „Пчелино“.
Макар и слабограмотен, но той обичаше да пише. Отбелязваше и по книгите, които четеше и обичаше да пише табелки за упътване на поклонниците. Върху прости дъсчици е обикновен молив той пишеше: „Това е пещерата, където е живял Св. Иван Рилски“; „Това е аязмото, от което пиел вода Св. Иван Рилски; .„Това е скалата на която той се е молил“ и т.н. Беше практичен човек и много работлив. През лятото, като остане малко по-свободен, отива да събира клоните, паднали из гората. Ще ги складира покрай пътечката, по която поклонниците отиват за горната постница и ще закачи на някое дърво, на видно място, табелка със следното съдържание: „Благочестиви поклонници! Вземете по едно-две от дръвчетата и ги занесете при гроба на Св. Ивана, за да получите от него благословение!“ За множеството поклонници, които са минавали там с празни ръце, не представлявало голям труд да занесат горе по 1-2 от дръвцата, а за Ефрем „Босия“ това беше голяма придобивка. По този начин благочестивите поклонници оставали доволни от извършената работа, за която получавали благословение от Св. Йоан; оставаше доволен и о. Ефрем, на когото се улесняваше работата по събиране и пренасяне на дървата, от които той имаше нужда постоянно - и за готвене, и за отопление. Ефрем „Босия“ обичаше да събира дърва и когато живееше в манастира. Лятно време, всекидневно, той правеше по 1-2 курса до гората и донасяше оттам една голяма козинява торба (чувал) на гърба си, напълнена със сухи букови клони. В онова време букови дърва употребяваха само за огрев; из гората имаше много стари буки, а покрай тях - паднали сухи клони. И в стаята, и в кухничката си о. Ефрем винаги имаше доста големи запаси от такива дърва. Той обичаше топло, та в стаята му почти винаги гореше печка, а тя му беше необходима и за готвене. Той беше постничар и то такъв, който не ядеше даже нищо млечно. Иначе, към храната не беше взискателен - готвеше си прости ястия, каквито можеше да си приготви. Вареше си боб, леща, картофи, а понякога си правеше качамак.
Веднъж си приготвил много гъст качамак и както го бъркал, тенджерата се плъзнала от печката и паднала на пода, и то така, че се обърнала с дъното нагоре. Всичкият качамак се изсипал на пода. Дядо Ефрем много не се смутил: „Пусти дяволе - казал той - ти искаше да ме оставиш без ядене! Но нищо, щом яденето не е дошло при мене, аз ще отида при него!“ Взел си лъжицата, седнал по турски при разсипания качамак и започнал спокойно да си го яде от пода.
- То поне подът му да беше чист - каза Дядо Борис Митрополит Охридски, като научи за случката - а то знам колко кал и мръсотии има на пода в келията му. Но няма що - „на вкус и цвет товарища нет!“ Леглото му беше кораво - голи дъски, покрити с една черга. Той спеше малко. През нощта до късно четеше молитви, Житията на светиите или пролози, а също разнообразяваше молитвата и духовното четене с физически труд — от липово дърво правеше прости кръстчета, които се продаваха при постниците на поклонниците.
Първата машина за рязане на дърва беше набавена за манастира през 1931 година, за 5000 лева от Монах Ефрем „Босия“. Манастирът в онова време разполагаше с достатъчно пари, но Игуменът Архим. Кирил (Мияк), понеже беше навикнал да си кладе печката с дълги еднометрови дърва (като постепенно, при изгарянето им ги придвижва навътре), по никой начин не разрешаваше на касиера Асен Генов да набави за манастира дърворезачка. Тогава касиерът реши да прибегне към една хитрост - той успя да убеди о. Ефрем да стане „ктитор“, та с негови пари да се закупи и достави дърворезачка за манастира. В онова време, като съборен член, о. Ефрем получаваше по 1000 лева месечно. Много не харчеше и имаше спестени пари, а в пощата не ги внасяше. Той възприе предложението на А. Генов и дърворезачката беше доставена. Впоследствие и самият Дядо Кирил разбра предимството на рязаните дърва, защото те се разходват по-икономично, заемат по-малко място при складирането и проч.
Докато игумен беше Архимандрит Кирил (Мияк), Монах Ефрем беше на почит и уважение, даже по представяне от игумена, беше назначен от Св. Синод, за съборен член. Но, когато назначиха за игумен Архимандрит Флавиян, последният започна да гледа с друго око на „босия“ Ефрем. Особено не му харесваше на д. Флавиян, дето винарската изба се завежда от човек, който не разбира от вино. За Дядо Флавиян посрещането на гостите беше най-същественото нещо, върху което той съсредоточаваше изцяло вниманието си. По тази причина той имаше нужда, щото завеждащият винарската изба да бъде винаги на негово разположение, а особено късно вечер, когато ставаха банкетите и гуляите, под неговото председателство. Дядо Флавиян сутрин не ставаше за църква. Идваше за св. Литургия. А Монах Ефрем, като старши клисар, трябваше да бъде на поста си рано в църквата, преди другите. Затова не му беше много приятно, когато нощно време игуменът изпращаше при него своите прислужници, за да им даде вино за посрещане на гостите. В края на краищата „Босия“ разреши този проблем така: ключовете от винарската изба той започна да оставя на игуменския прислужник: „То се разбра, че ще вземате вино! Плюскайте си го, само мене не разкарвайте!“- казваше д. Ефрем. Ключовете той слагаше в една дупка при вратата на винарската изба. Дядо Флавиян беше задоволен от такова разрешение на въпроса. Впоследствие, обаче игуменът намери за добре да постави свой човек на избата, а „Босия“, по решение на манастирския събор, го назначиха за завеждащ постницата при гроба на Св. Йоан Рилски.
Монах Ефрем живееше в стая № 173, в южното крило отдолу, близо до Музея. Над него живееше младият монах Ангеларий, клисар. При последния често се събирали весели компании, които пречели на Монах Ефрем вечерно време да си почете, да си направи молитвата и да си легне по-рано, за да стане по-рано и да бие будилника за събуждане на братята. Когато се насъбирали такива компании и вдигали много шум, д. Ефрем употребявал едно ефикасно средство - върху своята печка посипвал лютив пипер и си излизал за малко към църквата (като старши клисар, той имаше ключ от олтара). Димът от лютивия пипер се издигал към тавана и минавал през дюшемето в стаята на о. Ангеларий. Всички там започвали да кашлят и по неволя се принуждавали да бягат оттам. Дядо Ефрем след това си отварял прозореца, проветрявал стаята, запалвал си печката отново, за да затопли помещението и вече никой не го обезпокоявал отгоре.
Близо до стаята на Монах Ефрем, също на долния етаж, само че в ниската двуетажна манастирска сграда, която се намира на изток, зад съборната църква, живееше един стар, прегърбен от годините русин. Той останал в България след Освободителната война. Бил от крепостните селяни на граф Потоцки, който имал имоти в Украйна. Взел участие като войник за Освобождението на България и пожелал да остане тук, след края на войната, като постъпил за послушник в Рилския манастир. Не му знаеха даже презимето, та го наричаха просто „Иван Руснака“. Беше много благочестив старец. Когато е бил млад е работил - лете, в манастирската градина, а зиме, в разсолницата. На стари години живееше твърде оскъдно. Хранеше се главно с галушки - парчета тесто, нарязано в ромбическа форма, които се варят в солена вода. Хляб той не употребяваше. Когато е бил млад редовно посещавал богослуженията, а на стари години излизаше пред стаята, сядаше на пейката, препичаше се на слънце и се молеше, като се прекръстваше от време на време.
Отец Ефрем доброволно се нагърби да слугува на този изнемощял и изоставен старец. Ту му донасяше от своята постна „манджа“, ту настояваше пред манастирското управление да му бъдат отпускани маслинки от манастирския оклад, а дядо Иван обичаше маслинките.
Дядо Иван почина в дълбока старост през една зима, когато аз бях студент-богослов в София - вероятно през 1928 или 1929 г. Когато изпратиха д. Ефрем на горната постница, той останал там и през игуменството на Архимандрит Натанаил там и блажено починал.
Завеждането на горната постница е свързано с различни трудности. Лятно време, при многото посетители, сам човек там трудно може да се оправи. Цял ден трябва да стои на поста си пред църквата - да посреща и изпраща посетителите. Ако не обикаля при аязмото и при скалата, на която св. Йоан Рилски се е молил, парите, които оставят там поклонниците, ще бъдат обрани от различни циганчета и други апаши, които за целта се изкачват до тези места направо от шосето при „Студената чешма“, обират парите и се връщат по същия път, без да ги види завеждащият постницата.
Заангажиран цял ден е поклонници, постничарят не разполага с време даже да си приготви ядене. Това той може да стори само късно вечер или през нощта. Когато постничарят живее самичък, той не може да проследи и понякога към келиите, изградени под скалата може да се промъкнат апаши, които да се изкачат и се скрият в празното пространство над стаите, да изчакат там, докато се стъмни и тогава да го нападнат. По този начин, преди години, е бил убит Монах Йосиф, който е погребан до параклисчето.
Всички гореизброени обстоятелства принуждават постничаря да си вземе някого за послушник, който да му бъде в помощ там. Постничарят обикновено изпраща послушника си, за да му донася продукти и хляб от манастира. А през свободното му време го кара да почиства двора, да мете пътечките, да събира дърва и проч.
И Монах Ефрем имаше такива послушници. Един от тях, кротко и религиозно момче беше Коста от св. Врач, впоследствие наречен при пострижението си Севастиян. Той почина от туберкулоза на 25.XI. 1940 г. на 23 годишна възраст. Друго духовно чедо на о. Ефрем беше Монах Гавриил, който също почина от туберкулоза на 28.IV. 1954 г. на 55 годишна възраст. Последното момче, което беше прибрал о. Ефрем за послушник - Георги от гр. Дупница - излезе недобросъвестно.
Лятно време при постниците се събират доста дребни (металически) пари, които поклонниците оставят по иконите. Не винаги постничарят успява да ги преброи и да ги предаде на касиера през лятото. Често това се отлага за по-спокойното време през есента. „Босият“ имаше обичай да донася парите в манастира в келията си и да ги крие между дървата, които бяха наслагани не само в кухничката му, но и в стаята му. Последният послушник на о. Ефрем - споменатият Георги - узнал тази тайна на стареца си и един ден задигнал парите. За изчезването на парите о. Ефрем уведомил игумена Архимандрит Натанаил. Но последният се усъмнил - да не би Ефрем да е откраднал парите, и да иска по този начин да се оправдае. Възложил на старшия при манастирския полицейски участък - Крум Киринков - един много груб и надменен човек, да разследва работата. Киринков, след като претърсил навсякъде и претърсил подробно, както о. Ефрем, така и послушника му, употребил спрямо Ефрем и физическа сила - бил го и го тормозил, с надеждата, по този начин, да намери парите. Този тормоз се отрази зле върху здравословното състояние на о. Ефрем. Той беше як и не беше стар (57 год.), но нравствения тормоз го съсипа. Игуменът Натанаил не му оказа никаква морална подкрепа, понеже го подозираше в кражбата на тези пари.
За оправдаване от несправедливото набеждаване отец Ефрем възложи изцяло надеждата си на Бога. Той усърдно се молеше Бог да прибере час по-скоро душата му при Себе Си. Монах Ефрем обичаше да се моли в църквичката при манастирското гробище, където, по заведената традиция, всяка събота се извършваше заупокойна Литургия за всички починали манастирски братя. Така, в една събота, след разследването при старшия Киринков, отец Ефрем отишъл да се черкува в гробищната църква „Въведение Богородично“ и там се причастил. След това се прибрал на постницата при гроба на св. Йоан. Там го и намерили спокойно починал на леглото си, със скръстени на гърдите си ръце. Разследването на смъртта му установи, че той спокойно е починал от разрив на сърцето, както си е полегнал да почине, след завръщането си от гробището. Погребението му се извърши в параклиса „Успение на Св. Йоан Рилски“ при постницата. Гроба му изкопаха при входа към параклиса. Почина на 7 ноември 1943 г., на 57 годишна възраст.
След смъртта му, старшият Крум Киринков прерови навсякъде - и в келията на покойния в манастира, и на Горната постница“. Разхвърля всичките му дърва, но нищо не можа да намери. Той трябваше да се убеди, че напразно е замъчил о. Ефрем и преждевременно го е изпратил в гроба.
Отец Ефрем почина като един мъченик за правдата. Фактически, тези пари, които му откраднаха бяха от доброволни приношения на благочестивите християни - никой не е знаел на каква сума възлизат. Никой не задължаваше о. Ефрем да съобщава на игумена Натанаил, че тези пари са откраднати - той можеше спокойно да премълчи това. Ако той каза за това на игумена, го направи, за да изпълни своя дълг като монах, комуто е поверено събирането на тези приношения, правени от поклонниците на манастира.
Бог да му въздаде награда в Небесното Си Царство за тези страдания, които той понесе на земята „от рук беззаконных“!
Както гласи свещеното Писание: „Отмъщението е Мое, Аз ще отплатя - казва Господ“ (Рим. 12:19). Така и стана. При събитията през времето на преврата, станал на 9.IX.1944 г. Крум Киринков беше арестуван, съден от Народния съд и разстрелян като народен враг. Безславно завърши живота си и архимандрит Натанил, за когото писахме по-горе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар