ПО КАКВО ЩЕ НИ ПОЗНАЯТ?

Архимандрит Серафим Алексиев

Из книгата "Покаянието – пътят към Небесното Отечество", Сборник проповеди на архимандрит Серафим (Алексиев)

 Възлюбени,
Ние сме християни. Но по какво ще ни познаят, че сме такива? Ще отговорите: Имаме документ за това - кръщелните свидетелства! Ала тия кръщелни свидетелства ние не носим открито на гърдите си. Те са вкъщи, скрити в някой сандък, в някоя папка. Тогава? Може би по думите ни - ние ще заявим, че сме християни! Но и това не е всякога убедително. Ти казваш, че си християнин. Но ако само думите ти говорят за това, а не и животът ти, какъв християнин си ти?
Затова Иисус Христос е дал друг признак за разпознаване на истинския християнин - делата, плодовете, любовта! По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове; не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове (Мат. 7:16-18). По това ще ви познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си (Йоан 13:15).
В днешно време, когато някои християни чрез лошите си дела дават повод да се хули Божието име, а други крият вярата си по разни съображения, мъчно е да разпознаеш кой е наистина Христов ученик и кой не е.
По какво ще ни познаят?
Светът е жаден за добро. Той гладува за мир, любов и правда. Всяко човешко сърце копнее за съчувствие и утеха. И ето: несретник, очукан от много житейски градушки, иска да намери блага, съчувствена душа. Отива при някого, за когото е чувал, че е християнин. Надява се да намери там сладък плод, за да утоли с него духовния си глад - и пристъпва с много надежди, но... Вместо на сладки плодове се натъква на остри шипове: на егоизъм, безчувствие, гордост, себелюбие, нетърпеливост, скъперничество, жестокост, осъждане на ближните и пр. Вместо да си иде нахранен и утешен, този несретник си отива покрусен и наранен. Очаквал е грозде, а е попаднал на тръни. Бере ли се грозде от тръни? - пита Спасителят! (Мат. 7:16)
Наистина ние всички сме със слабости. Не сме ангели. Нужна ни е борба със себе си - борба за добродетели. Някои от християните обаче имат вид на добри дървета. Обкичени са с прекрасни зелени корони. Привличат погледите на жадните за плодове души с обещание да утолят глада им. Ала дойде ли нуждаещият се, ще види: всичко това е било само листа, няма плод на милосърдие, доброта, любов и съчувствие, и той ще си отиде натъжен и разочарован. Такива вярващи са като безплодната смоковница, която Иисус Христос, като не намери на нея плод, прокле я и тя изсъхна. Да не говорим пък за ония формални християни, които раждат направо лоши плодове - вражди, гняв, злоба, измами, кражби, вредителство, доноси, клевети, клюки... Такива сами доказват, че не са нито добри хора, нито християни, макар и да имат кръщелни свидетелства, защото по Христовите думи лошото дърво дава лоши плодове (Мат. 7:17).
По какво ще ни познаят, че сме християни? - По добрите дела, по любовта, по плодовете!
Някога един лекар вдовец търсел възпитателка и гледачка на своите две деца. Намерил вярваща жена, която му препоръчали като много добра и предана душа. Лекарят бил невярващ и ѝ казал: „Ще те взема да гледаш децата ми, ако обещаеш, че няма да им говориш за Бога“. Тя обещала и постъпила на работа. С голяма преданост вършела всичко и лекарят бил много доволен от нея.
Но ето, избухнала епидемия. Лекарят, без да иска, пренесъл заразата от болницата вкъщи. Заболели и двете му деца. Жената ги гледала като свои и изляла над тях всичката си любов. Те оздравели, но тя се заразила и умряла.
След погребението ѝ лекарят намерил в багажа ѝ нейния дневник, в който тя била записала следното в деня на постъпването си на работа: „Господи, прости ми, че дадох обещание да не говоря за Тебе! Но помогни ми да живея така, че безмълвно да проповядвам за Тебе!“. Лекарят дълбоко се трогнал от думите ѝ. Като имал пред очи безупречния живот на тая жена, нейната преданост и всеотдайна любов, той сам повярвал в Бога и станал християнин.
Нима с мълчаливата си проповед тази детегледачка не се е оприличила на св. Моника, която отвърнала от кривите пътища и довела до Бога и съпруга си езичник, и своя син, бъдещия блажени Августин? Изстрадалата праведница послужила за тяхното спасение единствено с неотстъпно търпение и кротост, всеопрощение и гореща молитва!
Любовта е сила. А християнството е любов! Любовта без думи проповядва и върши чудеса! Любовта е понятна за всички. Затова който проявява любов, той печели сърцата за любовта дори без да им говори за нея. Ала и омразата е сила - зловеща, тъмна сила, която причинява зло и носи болка и сълзи.
Възлюбени, ако толкова много плач има в живота, то е поради тъмната сила на омразата. И ако ние с омразата си причиняваме болка и плач, какви християни сме? Християнинът е призван да пръска светлината на любовта. А тая любов е Божествена сила, която може да прави чудеса и да връща дори и духовно погинали хора към доброто.
  Едно от тия чудеса на християнската любов се извършва в наше време, в кюстендилското сиропиталище „Милосърдие“. Приютът възниква без никакви средства, само върху капитала на обичта към ближния. Сестри християнки ненадейно се натъкват на три сирачета, които бедстват сами в запустяла селска воденица. От жал жените ги прибират при себе си. С общите усилия и щедрите дарения и на други християни се съгражда дом за децата, останали без грижа. Дори една просякиня, живееща на общински помощи, дава своята евангелска лепта. Така се полага началото. Всички питомци на сиропиталището са възпитавани в страх Божий. Имал съм случай да гледам как си помагат те взаимно, но особено трогателно е как се молят! Вярата в Бога ги е направила ангелчета!
След време от София по донос срещу дома за сираци пристига строг министерски чиновник, за да разучи дейността на директорката, г-жа Райна Цанева - откъде са средствата, на какво учат децата... Но той сам става свидетел: всички са като едно семейство, което го приема с любов и внимание, заобикалят го все ласкави, мили и услужливи малчугани. На недоумението си как е постигнато всичко това, получава отговора на директорката: „С Бога! С Църквата! С Библията!“. Министерският чиновник със срам признава, че е дошъл с намерение да подготви одържавяването на този възпитателен дом, но сам се е убедил, че всъщност държавните приюти би трябвало да последват добрия му пример.
Впоследствие от министерството изпращат за превъзпитание в Кюстендил две момчета с непоправимо поведение - гонени неведнъж от едно сиропиталище в друго, извършвали разни провинения и дори престъпления. Новопостъпилите и тук не проявяват никакво подчинение и дисциплина. И останалите деца започват да учат на лошотиите си. След кражби на дребно постъпват оплаквания и от гражданите. Възпитателката ги наказва, мъмри, съветва, заплашва. Те само напразно обещават, че ще се поправят. Когато чашата на търпението най-сетне прелива, в един зимен ден директорката изправя непокорните момчета пред всички деца, изрежда провиненията им и неумолимо им нарежда да си съберат багажа. Двете гаменчета този път приемат думите сериозно и със страх.
Тогава се случва нещо неочаквано. Няколко деца от най-добрите в един глас викват: „Ама, лельо, наистина ли ще бъдат изпъдени! Ами къде ще отидат!“. Падат в краката на директорката и я молят да не ги прогонва. Малките престъпници стоят като вкаменени. Те не очакват такава защита от ония, които всеки ден са тормозели. Изведнъж ледът на злото в гърдите им се стопява. Те се разридават, коленичат и искат прошка. Ръководителката е обезоръжена.
След тази случка двамата палавници стават едни от най-послушните в дома. Не им липсват и способности, та бързо се проявяват като ценни помощници на директорката и печелят пълното ѝ доверие.
Ето какво може да стори любовта!

* * *
Нова заповед ви давам: да любите един другиго - това завещава Спасителят на апостолите в прощалната си беседа с тях. Възлюбени, ние знаем десетте Божии заповеди. Но помним ли тази нова, единадесета заповед? А тя е завършекът на десетте и венецът на всичко.
Вярата в Бога е прекрасно нещо. Но и бесовете вярват и треперят. Без дела на любов вярата сама по себе си не може да ни спаси. Св. ап. Павел пише: Да имам [...] и такава силна вяра, че да мога и планини да премествам, щом любов нямам, нищо не съм (1 Кор. 13:2).
Пророческият дар и знанието на духовните тайни са също възвишени неща. Но св. ап. Павел пише и за тях: Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща - да знам и богословието в съвършенство, щом любов нямам, нищо не ме ползва. (1 Кор. 13:2)
Подвизите са похвални дела. Постът, молитвата, даването на милостиня и подвижническите трудове до изнемога в името Христово са редки прояви на духа. Но и те, ако не са одухотворени от християнска любов, са подобни на празни сапунени мехури, защото могат да бъдат извършвани и от тщеславие. Св. ап. Павел пише: И да раздам всичкия си имот, и да предам тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо не ме ползува (1 Кор. 13:3). Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее (1 Кор. 13:4). Тя е смирена. Затова не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли (1 Кор. 13:5). Смирената любов върши анонимни добрини. Защото както няма нищо по-долно от анонимно извършеното зло, тъй няма нищо по-възвишено от тайно стореното добро.
В Синайския патерик между многого поучителни истории се разказва и за следното дивно събитие. По времето на патриарх Павел в Александрия една девица осиротяла след смъртта на своите богати родители. Тя не била кръстена. Веднъж отишла в градината, оставена ѝ от родителите. Там, в далечината край едно дърво, видяла непознат човек, който видимо се готвел да се обеси. Тя бързо се затичала при него и го попитала:
- Какво правиш, добри човече?
- А теб какво те интересува? Отивай си оттук! Изпаднал съм в голяма беда...
- Кажи ми цялата истина. Може би ще мога да ти помогна.
- Много съм задлъжнял и заемодателите силно ме притесняват. Затова предпочитам по-скоро да умра, отколкото да водя такъв горчив живот.
- Моля те, вземи всичко, което притежавам и им го дай... Само не погубвай себе си!
Човекът се съгласил и така изплатил дълга си. Ала след време девицата изпаднала в трудно положение, защото след смъртта на родителите ѝ нямало кой да се грижи за нея. Тя обедняла и започнала да води разпътен живот. А тези, които познавали родителите ѝ, обсъждали помежду си: „Кой знае какви са Божиите присъди и за какво се допуска тази душа да падне!“.
Ала след време младата жена се разболяла тежко и се опомнила. В съкрушение на духа си тя молела съседите: „Заради Господа, съжалете се над душата ми и съобщете на патриарха, че искам да стана християнка.“ Но вместо да ѝ помогнат, всички се отвърнали от нея с презрение.
- Та кой ще пожелае да стане кръстник на тази разпътна жена? - говорели те.
А тя потънала в голяма скръб. Когато при тези обстоятелства съвсем паднала духом, явил ѝ се ангел Господен в образа на човека, на когото навремето тя била оказала милост.
- Какво ти е? - попитал я ангелът.
- Желая да стана християнка, но уви, никой не иска да съобщи за мен.
- А ти наистина ли желаеш да се кръстиш?
- Да, наистина желая и моля и теб да помогнеш.
- Не падай духом! Аз ще доведа тук някого и ще те приемат в лоното на Църквата.
Ангелът довел при нея още двама ангели и те я отнесли в църквата. След това, като приели образ на известни сановиици при градския управител, те повикали клириците, които извършвали кръщение над новообърнатите. А клириците попитали сановниците:
- Вие ли ще станете нейни поръчители?
- Да! - отговорили те.
Тогава клириците извършили всичко, което е необходимо според чина за готвещите се за кръщение, и я кръстили в името на Отца и Сина и Светия Дух. След това я облекли в бели одежди като новопокръстена. Сетне ангелите я пренесли обратно в нейния дом и като я положили там, станали невидими. Съседите я видели в бели одежди и я запитали:
- Кой те кръсти?
- Дойде един човек - отвърнала тя, - отнесоха ме в църквата, казаха на клириците и те ме кръстиха.
Но кой именно човек? Кои клирици? За това тя нищо не можела да им каже. Доложили за това на патриарха. Той повикал клириците, отговарящи за кръщенията.
- Вие ли кръстихте тази жена? - попитал ги той.
Те потвърдили и разказали как били повикани за целта от известни сановници на градоуправителя. Патриархът изпратил да извикат посочените сановници и ги запитал те ли са поръчителствали за девицата.
- Ние нищо не знаем - отвърнали те. - Не познаваме и онези, които са извършили това.
Тогава архиреят разбрал, че това е Божие дело. И като повикал новопокръстената я запитал:
- Кажи ми, дъще, какво добро си направила?
- Аз съм блудница и бедна... Какво добро мога да направя?
- И все пак не се ли сещаш поне за една твоя добра постъпка?
- Не... Освен ... че веднъж видях непознат човек, който се канеше да се обеси. Беше силно притесняван от заемодателите си. Тогава му дадох цялото си наследство и той се избави от тази беда...
Като казала това, тя починала в Господа, като получила прошка за своите волни и неволни прегрешения. А Александрийският патриарх прославил Бога: „Праведен си, Господи, и праведни са твоите присъди! (Пс: 137)“.
И тъй, възлюбени, виждате каква е силата на добротворството. Затова нека не само да говорим, но и да вършим дела на любовта. Такъв съдбовен съвет е дал св. Серафим Саровски и на един свой посетител, професор по богословие. Ученият човек умеел добре да съставя проповеди, без обаче да съзнава, че трябва първо сам на дело да усвои проповядваното, за да може духом да го преподава и на другите. По този повод светият старец отбелязал: „Да учиш другите, е също тъй лесно, както да хвърляш камъни от камбанарията. А на дело да осъществяваш това, което проповядваш, то е все едно сам да качваш тези камъни от земята навръх камбанарията“.
И тъй, възлюбени, не е достатъчно да имаме само кръщелно свидетелство, за да се смятаме за християни. Истинското свидетелство дали сме в действителност християни, това е съкровището, което сме събрали в сърцето си - добро или зло - мислите, чувствата и делата, които се раждат и извират оттам през дните на земното ни съществуване. Те във всяко време и на всяко място са най-безпогрешното свидетелство дали наистина сме Христови ученици и дали на Страшния съд ще се удостоим да чуем пресладкия глас на нашия Спасител Иисус Христос Бог и Цар на славата: Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира! (Мат. 25:34). Нему слава во веки веков! Амин!