В светото Кръщение и в тайнството Миропомазване малкото дете получава Божията благодат. Все едно в душата са посети прекрасни семена. В душата на детето има и много плевели, само че още не са изникнали. Когато то порасне, ще ги видите и тях. Но за да поникнат семенцата, е нужно те да бъдат подхранвани, да бъдат поливани. Ето това е светото Причастие, Кръвта Христова по отношение на тях. Това е благодатната роса, която незримо за нас подхранва семенцата, получени от детето в тайнството свето Кръщение като семенца на доброто. Обаче за да никнат те, освен живителната влага - тоест благодатта на светото Причастие, - е нужно и окопаване, нужно е някое надигнало се плевелче да се отскубне, нужно е камъчетата да се почистват - това са грижите на родителите за детето в духовно и нравствено отношение. Това е процесът на възпитанието, за което ние говорим. Колкото повече растат децата, преди да са стигнали до възраст да се изповядват, толкова повече расте отговорността на родителите за запазване светинята на Причастието. Самият родител е отговорен за полезното приобщаване на малките деца със светите Тайни; отговорен е с отношението си към децата още преди да тръгнат за църква, после по време на богослужението, след като завърши богослужението, когато са на улицата или на разходка, когато играят на площадката, когато са у дома. Тук много зависи от духовната усетливост на самия родител, от чувството на благоговение към светинята у самия родител, от подхода на самия родител към детето. Родителите понякога нямат най-елементарен педагогически усет - да следят за детето си, да бъдат отговорни за неговото поведение, да не смущава то другите. Недопустимо е родителят да оставя детето без контрол, да му позволява да се държи съвсем невъзпитано, то да крещи и да търчи около храма след причастие, а той да остава да се моли до края на службата или да си говори с някой познат след отпуста на литургията, докато детето върши безобразия. Тези неща са несъвместими. На детето трябва да му се обясни: “Тук идваме, за да се молим; като отидем на площадката, там ще поиграем; като отидем на разходка, там ще тичаме, ще караме колело, но тук, когато сме в храма, не бива да правим това; тук сме дошли за друго” и да му се обяснява постепенно, с усилия - вътрешни, духовни, нравствени усилия от страна на самия родител. Ако ние нямаме съзнанието за елементарна отговорност при възпитаването на детето, то кажете ми тогава, кой наистина е отговорен за това, че на практика се злоупотребява със светостта на светото Причастие? Естествено, родителят. Ето това е то окопаването, грижата за тези семенца, за да могат те да растат.
За отговорността на родителите християни при възпитаването на децата
Ясно е, че душата на детето рано или късно ще бъде силно раздвоена, колкото и добросъвестно родителите да се стараят да го запазят от влиянието на света. Това е неизбежно. Детето не може да се консервира, да се капсулира, да се изолира. Обаче нека да поставим въпроса така: каква е тук нашата отговорност като православни християни и родители? Какво наистина трябва да направим ние? Очевидно е, че можем да възпитаваме или обучаваме детето не цялостно, а - уви! - само отчасти, защото ние можем да се стремим у дома да възпитаваме детето в православно-християнски дух, в това отношение помагат храмът и богослужението — но нямаме никакви други средства. А днес е особено важно да имаме такива. За съжаление обаче, ние не разполагаме нито с православни детски градини, нито с училища, в които общообразователните предмети се преподават от православно гледище. Оттук насетне очевидно е, че нашата родителска отговорност се повишава, извънредно много се засилва в рамките на семейството и на семейния живот, тоест налага се в тия рамки да се постараем да дадем на детето колкото се може повече. Какво означава това?
Първо, да осъзнаем ясно, да осъзнаем дълбоко следната истина: най-мощният възпитаващ фактор е самият ни духовен живот, личен и семеен, тоест отношенията съпруг - съпруга. Ето кое може най-много да повлияе на детето в благотворна насока. А именно: самата наша вяра, доколко тя е станала наистина живот на душата, доколко тя е основа за един православен християнски живот на дело, в дух и истина, а не само изпълняване на едно, второ, трето... и десето. Целият ти живот би следвало да е проникнат от този дух, за да можеш да дадеш нещо стойностно, живо и истинско на своето дете, защото то общува с теб. Тоест в самото общуване с твоето дете по един непосредствен начин ти вливаш в неговата душа това, което носиш у себе си. За жалост в ежедневието при това общуване се вливат повече страсти, било като твое лично разположение - нещо ти е криво, раздразнен си и това се отразява веднага в мимика, в тон, в думи, - било като семейни отношения, когато са напрегнати. Всичко това влияе върху детската душа. И обратно, самото твое усърдие в православния християнски духовен живот - молитвено старание, навик за покаяние при осъзнат грях, самокритичност при допусната грешка, стремеж за борба със страстите - цялото това твое разположение, ако то е стойностно, живо и истинско поне в някаква начална степен, се предава по незрим път и на детето и оказва благотворно влияние върху душата му. Това е основата. С други думи, ако в теб има вяра, ти ще можеш да запалиш с тази вяра сърцето на детето. Ако у теб има порив към молитва и ти имаш практически опит от молитвата, колкото и скромен да е, ти ще можеш убедително да говориш на детето и на подрастващите за молитвата. Ако у теб има жив стремеж за благочестив живот, ако у теб има благоговение пред светинята, за тия неща ти ще можеш да говориш на детето живо, защото в твоите мисли, в твоя език ще присъства твоят живот, твоят жив опит от всичко това. Ако пък ти не притежаваш в себе си, в сърцето си, тия неща, то колкото и умело да поднасяш своя урок, всичко ще бъде само сухи и безсилни думи, които няма да могат да запалят пламъчето на вярата и на желанието за християнски живот в душите, в сърцата на учениците, на децата. Оттам насетне вече идват богослужението, причастяването със светите Тайни. Но нека това не бъде законнически навик: “В неделя аз водя детето на църква, то се причастява, какво повече мога да направя?! Толкоз, изпълнил съм си дълга!” Всичко това, за което говорим, би следвало да е едно цяло. По този начин у детето се формират защитни сили срещу влиянията от света, влияния, които то, рано или късно, ще изпита върху себе си. Няма никаква гаранция за опазване от тях — раздвоение ще има, не може да няма. Раздвоение винаги е имало, защото светът е бил винаги това, което е. И в първите християнски времена е било трудно, било е трудно дори когато християнският морал или ценности формално са били общоприети. Често пъти обществените норми са именно формални норми, а на дело - лицемерие, приплъзване, двоен стандарт. Това също отравя духовния живот и нравствеността в човека. Сега условията са по-различни, но тъй или иначе, когато ние добросъвестно полагаме усилия за това, за което сега е реч, тогава ние изпълняваме своя дълг на родители. Но дори да сме постъпили най-добросъвестно, няма никаква гаранция, че посятото в детската душа ще даде плод, който ще бъде достатъчно зрял, за да не се повлияе детето от външните въздействия. В крайна сметка, минава време, детето, юношата, девойката стават личности. Тогава въпросът накъде да поемат се решава в тайниците на техните сърца. Пред нас вече е личност с нейното право за свободен избор. Няма гаранция накъде ще се развият нещата, обаче ако човек все пак е сял добро семе, има надежда по-късно то да даде своя плод. Поне човек ще чувства утехата - и то немалката утеха, - че пред Господа, по съвест, каквото е могъл, е изпълнил. Може би е могъл и повече, но все пак се е стремял да го изпълни и съвестта не го изобличава, че е пропилял времето и че е давал воля на своите страсти, на своите греховни склонности или навици и че всъщност е общувал със своето дете през изминалите десет, петнадесет години, по един, по същество погледнато, нехристиянски начин. Това е същественото в отговора, който се постарах да дам, доколкото мога, на въпроса: “Каква е моята родителска отговорност спрямо детето ми в условията на нашето съвремие?”
Когато децата са достигнали юношеската възраст родителят би следвало вече да е натрупал опит, за да може активно да възпитава, без да налага насила системата “забранено - позволено”, а да се опитва да обяснява защо това вършим, а онова не вършим, например, защо не гледаме безразборно телевизия, защо не играем на всякакви компютърни игри, защо не гледаме такива и такива предавания и филми, защо това е добро, а онова е лошо. Повтарям обаче, пълна гаранция за избягване на външните отрицателни въздействия няма.
И тук възниква отново въпросът за доверието към Господа, защото един добросъвестен родител може да си каже: “Добре, аз сторих потребното, съвестта не ме изобличава в кой знае какви отклонения или грешки, а ето, че с детето ми става така или така.” Нашите мисли не са Божиите мисли и Божиите пътища не са нашите пътища. Бог не може да бъде „подведомствен”, така да се каже, на нашите мисли, на нашите преценки, на нашите понятия. Още повече, всяка личност от един момент нататък става отговорна за себе си, а накъде ще поеме тя, това никой не може да каже, никой от нас не може да предвиди с пълна увереност, защото, в крайна сметка, детето, юношата, девойката - бъдещата личност - не са просто един закономерен (по човешки сметки) и безостатъчен продукт на нашето родителско формиращо въздействие. Човешката личност е нещо изключително дълбоко и сложно. Личността никога не се дели без остатък на формиращите я фактори. И все пак ние много често, без да го съзнаваме докрай, отпечатваме върху нашите деца (освен че те получават предразположения и към добро, и към зло по наследствен път), своята греховност и задвижваме у тях лошите качества, които те са получили от нас по наследство. Наистина е ужасно, обаче за жалост е така.
За родителската болка от неуспеха във възпитаването
С това ваше страдание, ако го понасяте духовно, сиреч ако то дава плод на покаяние у вас, даже без да го искате, вие давате един добър пример на децата си, дори единствено със самото това страдание, стига да го осмислите духовно, тоест то да не разяжда надеждата ви в Господа. Молитвата, напоена, така да се каже, с вашата кръв: “Господи, по какъвто начин Ти е угодно, Ти ги обърни, спаси, помилуй!”; покайното настроение за това, което не сте направили и за това, което сте направили лошо, самото то вече има мощна положителна духовна стойност' Това никак не е малко. Там е пределът, до който ние можем да стигнем. Само че човек трябва да бъде в достатъчна мярка безпощаден към себе си в духовно-нравствен план, за да стигне наистина до този предел, а да не прояви престъпно лекомислие, като каже: “Е, каквото можах, направих, сега Господ да се грижи за тях, аз съм дотук!” Това са две съвсем различни неща. Но когато човек измине един наистина голготски родителски път, както майката на блажени Августин, оттам насетне вече би следвало да има духовната смелост да се довери на Господа да му се довери за бъдещето, като осмисли целия тежък опит от миналото, за да не допуска подобни грешки занапред в отношението си към вече израсналите деца. В крайна сметка, човек иска да види утешението от промяната в тях: “Ето на, стана.” Да, но какво Господ ще даде, ние не знаем. А ние би следвало да търсим утеха в своята връзка и близост с Господа, защото тази връзка и тази близост ще ни помогнат да се отнесем по възможно най-подходящия, съответно най-полезния начин към нашите деца в това състояние, в което те се намират.
За личния пример на родителите
Лошо е, когато родителите са непоследователни, когато сами те са двойствени. Тази тяхна непоследователност и двойственост по отношение на духовния живот се отразява върху децата, разрушава родителския духовен и морален авторитет. Ако ние сме скромни, ако нямаме увлечение, например по лъскавите неща и дрънкулките, то децата ще имат в наше лице един жив пример. И те могат да започнат да се увличат, но все пак живият пример е налице, той е отпечатан там някъде в сърцата им. Обаче в случай, че ние сме двойствени, че сме непоследователни, че в някаква степен лицемерим и извъртаме, какво можем да искаме от децата си тогава? Няма по-ужасно от съчетанието на добри съвети е лош пример.
Защото тук въпросът е не да дадем на децата само едно голо знание, а да им дадем жив пример. Човек никога не може да увери своя ученик или друг човек повече, отколкото той сам е убеден. [...] Често пъти, когато човек желае да насочи младия към добро, започва прекалено да опекунства над него, опитва се да му обяснява всичко с известен натиск, а това винаги или почти винаги води до отрицателни резултати. Младият човек би трябвало да чувства, че на каквито и теми да говорите с него, вие уважавате свободата на неговата личност, а не го третирате като своя производна функция, която трябва да бъде направлявана чрез строгост и мъмрене, когато се отклонява от траекторията си. Ако вие изработите в сърцето си усет на уважение към изграждащата се личност, има много по-голяма вероятност да бъдете разбрани, дори тогава, когато младежът или девойката мислят по друг начин; да бъдете разбрани, когато дадете внимателен, деликатен съвет за едно или за друго нещо. Но основното е личният духовен живот, личният добър пример. Този пример не се постига с външни педагогически похвати - да внуша на детето това, пък аз ще живея както си искам. Няма такова нещо. Всъщност резултатността зависи от това какво носиш ти в сърцето си и от това да можеш да го предадеш като твоя вътрешна духовна нравствена нагласа, усет, позиция. Това е същественото. Защото децата много добре ни усещат и преценяват, подрастващите са даже алергични към нашето двойствено, лицемерно поведение, когато ние с добри съвети се опитваме да компенсираме последиците от собствения ни лош пример.
Няма коментари:
Публикуване на коментар