Доброволният мъченически подвиг на цял сонм Христови свидетели най-вече от XVIII и XIX в. едва ли е понятен за нас, съвременните християни. Та ние, увлечени от всеобщия стремеж към все по-лек, удобен и приятен живот, явно или пък скришом в себе си отбутваме встрани такива основни начала на християнския живот като себеотрицание, търпение на изпитания и несгоди, на човешки слабости и недостатъци. Да, ние можем да си представим страданията на мъчениците. И да заключим, че те са невероятни, непоносими. Тук ние спираме. Не можем да продължим нататък, не можем да вместим в себе си смисъла на тези страдания. Защото не познаваме опитно дори и частица от вярата, от надеждата, от любовта на мъчениците.
Вярата на мъчениците в Богочовека Христос, в дарения ни от Него вечен живот побеждава ужаса от мъките и страха от телесната смърт. А нашата вяра..., нашата вяра не е достатъчна, за да проходим в християнския живот, да тръгнем към Христа, да заживеем с Него в дух и истина. Семето на нашата вяра е обгърнато от плевели, които, уви, ние нерядко вземаме за пшеница, а те напират да задушат това крехко семе на вярата ни.
Надеждата на мъчениците се извисява над всички човешки надежди за здраве, дълъг живот и земно добруване. Наистина, не е лесно да се закопаят всички земни надежди, за да останеш богат и пребогат с една единствена, небесна надежда, която не умира в гроба и не изчезва с тлението. Но християнинът е призван тъкмо към това. А ние..., ние като всички съвременни люде тичаме подир много желания и много надежди. Само с тази разлика, че имаме и надежда Бог да изпълни преди всичко тия наши желания, които отлитат във времето и се стапят в пространството, за да не остане от тях и следа...
Любовта на мъчениците. Колко непостижима е тя за нас! Несметни са страданията на Христовите свидетели, но любовта им към Христа е неизмеримо по-голяма от всички тях. Пред тази любов страданията се смаляват, болката от тях пресъхва. Как да разберем тази любов, когато познатата ни земна любов неизбежно носи страдание, по-голямо от самата нея? Как да разберем тази любов, когато себелюбието плътно огражда сърцето ни, не пуска в него благодатните струи на Христовата любов и властно определя мярата, в която ни позволява да бъдем „християни"?
Ала нима можем ние да се сравняваме с мъчениците? Не, разбира се. Но можем и трябва да следваме тяхната цел. А целта им е по-голяма от този необятен свят. Целта им е вярност до смърт, вярност към Спасителя чрез вяра, надежда и любов. Не е ли това цел на всеки християнин? „Бъди верен до смърт и ще ти дам венеца на живота" - казва словото на Живия Бог (Откр. 2:10). Ако съпоставим тази цел с нашите ежедневни желания и цели - спокоен, удобен, охолен тукашен живот, живот според нашите си разбирания, то какво ще отсъди християнската ни съвест? Да, нашата цел, нашето отечество, нашият дом не са тук, в мимолетните, в студените обятия на този свят, в оковите на времето и пространството. През дебрите и пустините, през урвите и пропастите на този век Добрият Пастир, нашият Господ Иисус Христос води Своите верни към Себе Си, към Своето Царство, което не ще има край. Дано и ние бъдем сред тях!
Свети свидетелю Христов Димитре, моли Бога за нас!
Триадицкий епископ Фотий
Няма коментари:
Публикуване на коментар