Тази слава е над ограниченията на пространството и времето. В нея съжителстват всички праведници при Господа. Тя събра в миг при Спасителя на Тавор заедно с апостолите и двама от най-великите старозаветни праведници - Мойсей и Илия. Тази е славата на благодатното обожение на човешката природа, която Господ е приготвил за всеки, който повярва в Божия Син - Господ Иисус Христос и който прекара живота си в изпълнение на Неговите заповеди, както Бог Отец известява на Тавор с гласа от облака: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте“ (Мат. 17:5). Тази слава на благодатното обожение е целта на човешкия живот, която Господ е определил и към която непрестанно ни води и насочва. Пътят, по който може да бъде достигната тази цел, е това, за което Спасителят разговаря с двамата пророци по време на Своето преображение. Той говори за Своите кръстни страдания, без които никой човек не би достигнал славата на благодатното преобразяване. Този кръстен път се отнася и до всяка душа - без него е немислимо възлизането при Господа. Смисълът на евангелското учение, което въплътеното Божие Слово ни остави, е преди всичко увещание всеки от нас да извърви земния си път, като носи възложения му от Господа кръст. Точно носенето на кръста е свидетелство, че сме послушали и приели Христа и Го следваме, както Той иска. С това християнският живот се оказва едно бавно и постепенно преображение, в което Божията благодат ни превръща от чеда на греха, гнева и проклятието в чеда на светостта, любовта и благословението. За това апостол Павел пише: „А ние всички [...] гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18). Така в чудото на Таворското преображение виждаме както целта, така и пътя на християнския живот - до величието на славата стои кръстът на страданията.
Преображението на Тавор е добър повод за назидателно припомняне на това, което са били светът и човекът преди грехопадението, преди да бъде загубено райското блаженство. Тогавашното творение, цялата природа с растителния и животинския свят, твърде малко са приличали на сегашните, сред които прекарваме земния си живот. Първичното неповредено творение не е било подложено на никакво тление, то е било „твърде добро“, както го нарича Сам Неговият Творец. Всичко онова, сред което живеем, което сме свикнали да виждаме като естествен процес на разпад, на несъвършенство и увреда в цялата природа, тогава не е съществувало. Цикълът на поява, развитие и загиване на всяка позната ни материална форма на съществуване се установява след грехопадението. Рисковано и безсмислено е да си градим точни представи в какво конкретно се е изразявала неувредеността на творението, но очевидно в безгрешния свят всичко - от човека до елементарната природна частица - е било проникнато от непосредственото действие на съхраняващата и освещаваща сила на Божествената енергия, на Божията благодат. Всичко е участвало в съвършената йерархична хармония, като Божият Дух е оживотворявал и освещавал духа на човека, а чрез него и телесната му безгрешна природа. Така както Божеството на Спасителя просвети лицето Му, направи и дрехите Му бели като сняг.
Много от светите отци считат, че безгрешното тяло на Адам е било светоносно, подобно на преобразеното, а след това и възкръснало тяло на Спасителя. Колко утешително е всичко това и колко жалки и безсмислени изглеждат в сравнение с него земните пристрастия и амбиции, земните цели. В тази връзка нека да помислим за това, което толкова силно удивява всички ни - съвременният научно-технически прогрес. Не е ли той само грубо и недодялано подобие на съвършенството на първото творение? В творческите си амбиции човек само подражава на Бога, а когато живее далеч от Него, върши това неумело и неразумно. С основание здравият разум се пита: не би ли било по-добре, ако го нямаше напредъка на съвременната цивилизация, загърбила и забравила Бога? Защото когато споменава и призовава Бога, съвременният човек се обръща към свой бог, а не към истинския. Не към Този, чиято воля не познава и не иска да разбере.
Тази воля се съдържа в истините на Богооткровението. Особеното за него е, че за да бъде разбрано, трябва да бъде усвоявано с цялото ни същество, защото е Слово за живота и на Живота, без който всички - макар и видимо живи - се намираме в тъмата на измамата и лъжата, във властта на смъртта и тлението. Така всичко, което се върши извън началата на Богооткровената истина, не по воля Божия - от най-малкото до най-великото - е обречено рано или късно да роди горчиви плодове. Нали тези плодове подобно на райската ябълка изпълват хората с все по-голямо помрачение и пред очите на всички е масовото нравствено-духовно израждане на човечеството, дори очевидното му демонизиране! Всичко това е в съзнателното потъпкване на Божия образ, в отказа от богоподобието, в пълното богоотчуждение и богоборство.
Ясното съзнание, че животът ни във всичко трябва да е съобразен и подчинен на Бога, можем да постигнем само чрез трезвия поглед на истинската вяра и изпълнение на Божията воля. Трябва да се разделим със света, с всичко греховно, с което той ни държи в плен чрез своите измами и заблуди, трябва да се подготвим и понесем - както Спасителя - скърбите и униженията на кръста по думите на апостола, който казва, че само ако с Него страдаме, с Него ще се прославим (срв. Рим. 8:17), а също е казано: „...през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Не просто скърби, а много скърби! Те са резултат на болезнената раздяла със старата ни природа, с всичко, което е услаждало и утешавало грехолюбивото сърце, с отсичане на похотите и плътоугодието. Това е разпятието, което започва в Гетсимания - вътрешното разпятие, страданието до пълно изтощение и изнемога. Господ единствено признава и приема верността докрай към Него, защото е казал: „... който претърпи докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 10:22). Тази вярност представлява саможертвена и безостатъчна преданост на Неговата воля. Тя изисква всецяло, пределно напрежение на всички душевни сили - нещо, което едва ли познаваме, но което е част от живота на всеки праведник. Затова трябва непрестанно да си припомняме какъв е бил техният живот - на мъчениците, изповедниците, подвижниците, които по природа са били като нас немощни, но по този път са стигнали до преображението на благодатното обожение.
Във вътрешната борба праведната душа воюва винаги до предела на естествените си сили. Затова често достига до момента, в който призовава, както е призовавал Спасителят: „Отче..., ако е възможно, нека ме отмине тая чаша...“ (Мат. 26:39). Тя знае, че за Господа всичко е възможно, но дали ще изпълни молбата - предоставя само на Него: „...ако не може ме отмина [...] нека бъде Твоята воля“ (Мат. 26:42). Този пределен момент на пълна богопреданост е всичко, което човек може да даде от себе си, което Господ очаква и приема. В него е цялата скръб и мъка на сърцето без стоическо самогероизиране и стремеж към безчувствие. Господ цени самоотвержената готовност и безропотното търпение на страданието. Чужди и безсмислени за християнската душа са опитите за мнимо безчувствие, все едно че не страда. Това е противоестествено двоедушие, което с нищо не помага. Страданието е страдание, търпението е търпение, които естествено се изливат в душевния стон: „Избави ме и нека ме отмине... Но да бъде не както аз искам... Да бъде Твоята воля!“
В тези думи на нашата молитва Бог Отец познава гласа на Своя Син - затова никога няма да ни остави, както не остави Него, както не е оставил нито един от Своите верни. Но при едно условие - сърцето да остане вярно и да не измени на тази молитва. Тогава ще настъпи спокойствие на съвестта и тишина в сърцето, които ще бъдат за нас вместо ангела, укрепващ Спасителя. Когато започнем да постъпваме по този начин, силата на Божия Дух ще ни съпровожда и укрепва и във всичките ни външни, видими дела. В силата на тази власт ще бъде и плътта - чужда на похотите, съпреживяваща новите радости на душата. С това отново утвърждаваме, че в процеса на благодатното преобразяване участва цялостната човешка личност. Така, докато е на земята, душата няма да забравя, че истинска слава и истинска радост без страдание няма. Ако ги има, те са измамни и нямат нищо общо с християнската утеха и щастие. Само чрез такова страдание заради Господа можем да разберем Евангелието - благовестието, което Христос ни остави, разбираме, само като влезем и заживеем в неговите дивни утехи. Затова да не отклоняваме слуха и вниманието си другаде, а винаги и във всичко да слушаме и изпълняваме гласа на Божието Слово, на възлюбения Божи Син, за да се удостоим със славата на благодатното преображение и обожение в Него и чрез Него. Амин!
Слово, произнесено от свещеник Николай Иванов- 2002 г.
Из книгата "Избрани проповеди"
Из книгата "Избрани проповеди"
Няма коментари:
Публикуване на коментар