Коледен дар

 Славеят и славейката живеят накрая на гората. Много рядко се събираха с другите птички, защото никоя не ги обичаше. Но славеите не се сърдеха и пак помагаха на всички. Ако някоя птичка се умореше от работа, славеят довършваше гнездото ѝ. Ако майката беше болна и нямаше кой да нахрани малките, славейката цял ден ловеше мухички и ги носеше на чуждите пиленца. Паднеше ли някое малко пиленце от гнездото, двете птички по цял ден се навъртаха около него, носеха му водица и храна.
Славеят и славейката не жалеха времето си, не мислеха за умора и навсякъде се притичаха на помощ. Но другите птици ни веднъж не им казаха добра дума и постоянно говореха против тях.    
— Ух, как можаха да се родят такива грозни птици!
А кълвачът викаше;
— Да нямат ни едно шарено перце!
— Грозят ни гората — цвърчеше врабчето.
— Барем да пееха — гордо чуруликаше косът.
Това се повтаряше всеки ден. Славеят и славейката слушаха и не смееха да се покажат от гнездото си.
Една вечер Славейчето казало на своята другарка.
— Това вече не се търпи! Да избягаме от гората и да отидем в друга страна, гдето не ни познават.
И решиха на другата сутрин да тръгнат. Още в тъмни зори напуснаха гората. Летяха цял ден и цяла нощ и стигнаха брега на морето.
— И морето ще прехвръкнем, — рече Славейчето. — Да бягаме далеч от тази страна! Колко дни пътуваха през морето, птичките не знаеха. Най-сетне стигнаха една непозната страна. Додето очите им виждаха, се простираше безкрайно голяма равнина само с пясък и ни едно дръвче. Слънцето и пясъкът бяха горещи и пареха крилцата им. Гърлата им пресъхнаха. Най-сетне съгледаха между камъни една колиба. Влезнаха в нея. Но вътре беше тъмно и мръсно. Гредите черни, обвити с паяжини. буболечки пълзяха навсякъде. Прилепи висяха. Птичките нямаше къде да починат. Затова останаха да преспят в колибата. Тъкмо бяха задрямали, колибата светна, и те се пробудиха. Бяха влезли две ангелчета.
Едното рече на другото;
— В тази колиба утре вечер ще се роди Син Божий.
— Отде знаеш?
— Чух, като си говореха големите ангели.
— Миличкият Иисус, как ще лежи в тази мръсна колиба?
— Ех, така било писано в старитe книги!
Ангелчетата си отидоха. Славейката рече: — Славейко, чу ли?
— Чух.
— Няма спане, хайде на работа! Да изчистим колибата!
Двете птички веднага се заловиха за работа. Разкъсаха паяжините по стените и гредите. С човкитe си кълвяха буболечките. Изгониха прилепите. С крилцата пометоха праха по стените и пода. Работиха цяла нощ и цял ден. Колибата стана чиста и светла като нова.
Уморени, славеят и славейката се сгушиха под една греда и заспаха. Посред нощ се събудиха. Колибата цяла беше заляна със светлина. В яслата лежеше малкият Иисус, а наоколо в полукръг бяха коленичили малки ангелчета. Зад тях пееха големи ангели. Малкият Иисус се усмихваше, а над него наведена майка му го галеше.
Зарадваха се птичките. Отвориха човките и не сетиха, как зачуруликаха. Ангелите млъкнаха и се ослушаха. Иисус вдигна очи нагоре. Славеите се зарадваха и още по-силно запяха. Дълго всички слушаха чудната им песен.
Оттогава славейчетата започнаха да пеят и станаха любими пойни птички в целия свят.
Вяра Бояджиева
Из старо детско списание от 1933 г.