Станислав Ваклинов
Ръждясалата желязна врата скръцна остро и се отвори. Вълна от застоял въздух, наситен с влага и дъх на мухъл, се откъсна от подземието и се разля във ведрината на нощта. Тръпка задържа за миг стъпките на двамината, които се готвеха да прекрачат прага.
— Внимавай, царице! Стъпалата са разядени и мокри — може да се подхлъзнеш.
Този, който изрече това предупреждение, беше вече слязъл на няколко стъпала в подземието и се спря да дочака жената, която го следваше. В ръка държеше факла. Жената, висока и стройна, загърната в наметало, на което светлината на факлата придаваше особен блясък, го последва мълчаливо. Шумът от стъпките, които плахо докосваха разкъртените каменни стъпала, отекваше зловещо под ниските сводове. Този шум напомняше нещо средно между тъпия звук на мотиката на гробокопача и плисъка на вълните, които обливат тялото на удавник. От стените на подземието и по стъпалата течеше вода, която на места беше образувала локви.
— Порфирий, не се отдалечавай. Тук е тъй страшно. Струва ми се, че не бих могла да преживея и една само нощ в тази гробница. А тя... дали още живее?... Доста отдавна е тук... Но не стигнахме ли нейната килия?
Там, където свършваше тесният коридор, Порфирий спря.
— Ето, тук е.
И той натисна вратата. Ново скърцане, по- зловещо, извика нови тръпки на ужас.
Факлата хвърли сноп светлина в разкрилата се килия.
— Жива ли е?
И Августа, императрицата, обзета от трескаво нетърпение, се втурна вътре. Спря се, огледа за миг с широко разтворени очи четирите ъгли, пристъпи две-три крачки към един от тях — и падна по очите си.
Порфирий изтръпна. Застанал в светлината на факлата, очите му не можаха да различат ясно всичко и му се стори, че нещо стана с господарката му, когато видя тялото ѝ да припадне към земята. Докато да реши какво да предприеме, до ушите му долетя гласът на Августа — плачевно-тих:
— Блажена съм, че те видях. Тъй силно жадувах да видя чудната грейка на лицето ти, да чуя медоточния ти език. Моля те, продумай ми!...
— Стани, царице! Не пред мене трябва да коленичиш!... Да, блажена си, но не че виждаш мене, а защото Бог те насочи насам, за да видиш Него Самия. Да узнаеш величието Му в туй, което Той прави за Своите...
Августа не мръдна. Затворницата протегна ръка и кротко я сложи върху главата на царицата.
— Блажена си, царице! Защото виждам ръцете на ангели да държат над челото ти неувяхващ венец от рози. Скоро тръните ще докоснат твоята глава и ще ти причинят страдание, но в замяна на туй разцъфналите цветове не ще престанат никога да ухаят върху царствената ти глава при Вечния Цар. При Него ти ще царуваш вечно... Ще бъдеш истинска царица!...
Августа издигна очите си. Те излъчваха светлинки през капките сълзи, които трептяха по тях.
— Страдание... Сигурно не ще убягна от него... Моят мъж, императорът, е тъй жесток. Той ще ме накаже, когато узнае, че съм идвала тук...
Говореше като насън.
— Да... страдание. Но ти дерзай. Бъди сигурна, че когато се излее върху ти гневът на императора, в сърцето ти друг Цар, несравнимо по властен от него, ще претворява всяка болка в щастие за тебе... Тогава ти ще изпиташ истинско блаженство, защото очите ти ще се къпят в сиянието на Неговата светлина... Аз знам, че сърцето ти Го търси. Знам също, че то пристъпва последната крачка до Неговия трон... Знам, че Го е намерило!
Въздишка се изтръгна от гърдите на царицата.
— Твоят Бог е и мой Бог!...
Сякаш светкавица проблесна и освети за миг гробното подземие.
Порфирий направи крачка по-близо до двете жени. Той напрегна внимание да долови каква беше тази преобразяваща сила, която се проявяваше под сводовете на това подземие — най-удобно убежище на смъртта. Нима очите на императрицата прозираха в мрака на тази затворническа килия не ледения ужас на смъртта, а нещо съвсем друго? Замисли се Порфирий. Какво го доведе тази нощ тук? Неговата преданост към господарката му, която го помоли да ѝ даде възможност да посети, тайно от всички, затворническата килия на християнката Екатерина. Лично той съвсем нямаше охота да види тази затворница, която споделяше съдбата на всички християни. Но ето, дойде една сутрин при него императрица Августа, обзета от нескрита тревога и поиска на всяка цена да ѝ съдействува да види младата и хубава девица. Някакъв сън я подтикнал към това. Порфирий не отдаде такава стойност на тъй изявеното желание, каквото видимо влагаше царицата. И когато я поведе насам, той считаше, че задоволява едно нейно любопитство — пожелала да види, как една благородница, каквато беше Екатерина — дъщеря на предишния император — понася затворническия живот. Но туй, което стана преди миг пред очите му, не бе извикано от любопитство. Погледът на Порфирия се отправи настойчиво към ъгъла. Августа продължаваше да стои на колене. Пред нея, също коленичила, се открояваше фигурата на затворницата, загърната в светло наметало. Когато Порфирий погледна лицето ѝ, помисли, че се лъже: никога не можеше да допусне, че в тази влажна тъмница, стегната в клещите на смъртта, може да се запази такава красота и свежест! Безучастен допреди малко към чувствата на императрица Августа, които я доведоха тази нощ тук, Порфирий изведнъж се промени. Той пристъпи съвсем близко до двете жени и плахо отрони въпрос:
— Какво дарява Богът на християните на онези, които повярват в Него?
Екатерина го обля с бистрия пламък на прекрасните си очи.
— Какво дарява ли? Езикът ми няма думи да разкаже за онези блага, които Преблагият е приготвил за вярващите в Него. За тези, които Го любят и които спазват Неговите заповеди!
Разбра ли Порфирий какво му отговори Екатерина? Кой знае. Но той не зададе втори въпрос, а сведе глава и се замисли пак. Мислите му ту го отнасяха напред — да прозрат зад завесата на неизвестното, което застана пред него, ту го връщаха назад — и извикваха спомена за онова, което стана преди малко. „Твоят Бог е и мой Бог“. Не, съвсем не обикновено любопитство доведе тук господарката му! Безспорно беше, че нещо друго, нещо необяснимо, но силно и властно, бе обладало душата ѝ. Царица, пожертвувала нощния си покой, понесена от неудържим порив, прекрачва прага на подземието, определено за затвор на престъпници, търси затворница, която и най-последният гражданин може безотговорно да обижда и . . . припада на колене пред нея. Какво става тук? Какво съзира в Екатерина императрицата Августа, което да надвишава нейното царствено величие? Защо императрицата не пожела да потърси тази девойка тогава, когато тя беше на свобода — и нейният царствен произход, и учудващата ѝ начетеност, и несравнимата ѝ красота, заслужено извикваха интереса на всички към нея? Защо точно тогава, когато тази видна гражданка бе обезправена, когато ѝ се готвеше позор — императрицата прие като блаженство удалата ѝ се възможност да види девицата християнка и да преклони в смирение чело пред нея? Кое претвори чувството ѝ за своето собствено величие в смирение и подтикна обладателката на власт да се прекланя пред обезправената робиня?... Ключът, който би могъл да разкрие отговора на тези въпроси, не се ли намира в изявената с такава всеотдайност изповед: „твоят Бог е и мой Бог“?... Почувствува Порфирий да се докосва до него една ръка и да го повежда към разкритие на една истина с недоловими за разума очертания, чието величие езикът не може да изкаже.
И когато Порфирий отвеждаше обратно към двореца царицата, струваше му се, че върви по нов път, по който преди това никога не бе минавал.
В тази мрачна нощ от още по-мрачната подземна килия императрицата и сановникът понесоха в душите си много слънце. В сърцето на Августа възгоря такава ревност по Бога на истината, каквато ревност вдъхновяваше Екатерина, когато дръзновено застана пред жестокия император и изрече изобличение за това, че по неговата разпоредба бяха заставени всички граждани на Александрия да принесат жертва на езическите идоли. За това свое дръзновение Екатерина бе хвърлена в тъмница. За него и за упоритостта ѝ да се откаже от своята вяра в Христа, бе изправяна няколкократно на съд пред самия император и бе подвъргвана на нечовешки мъчения. Августа тръпнеше в болка при всяко ново мъчение, което определяше нейният мъж за прекрасната християнска девица, но същевременно изпитваше и неизразима радост, като узнаваше, че всички мъчения са се оказвали напразни да уязвят не само душата, но и тялото на чистата девица. И когато за многократен път императорът определи жестоко мъчение за християнката, Августа не намери сили да възпре възмущението, което бликаше в душата ѝ, притича при съпруга си и с несвойствена на природата ѝ сила извика:
— Това е безумие! Не виждаш ли с Кого мериш силите си? Ти мъчиш рабиня на Живия Бог, но Той ще сломи кървавия ти меч. Опомни се!
Гръм се изсипа върху главата на императора Максимина.
— Какво — и ти ли?... Сега ще видиш кой е безумен. Не аз, а ти скъпо ще заплатиш за лудостта си!
И мъчението, определено за Екатерина, той заповяда да се приложи към неговата собствена жена. Тази последната спокойно се остави на мъчителите. Не плач, не ропот, не молба за помилване изтръгнаха нейните устни, а кротък зов, откъснат от сърцето ѝ: — Рабиньо на истиннаго Бога, помоли се за мене!
Тези думи бяха отправени към Екатерина. Радостно пламъче блесна в очите ѝ, откъсна се и полетя нагоре към небето: това беше застъпническата молитва на Божията избраница за новата душа, която се възйемаше към подножието Божие.
Августа, императрицата, биде посечена.
Порфирий видя твърдостта на тази кротка жена, в която се проявяваше не нейна, а друга несломима сила.
Той взе тялото ѝ и го погреба. И когато застана пред купчината пръст върху гроба, ръката му неволно протрептя върху пръстта, като очерта знака, с който умираха християните. Устните му промълвиха:
— Твоят Бог е и мой Бог!
Два дни по-късно посякоха и него.
Ново пламъче се откъсна от светлите очи на света Екатерина и полетя към небето: молитва да приеме Бог душата и на този Свой воин.
А когато на следния ден тръгна да бъде посечена и тя самата, това пламъче избухна в стихиен огън, който обгори душите на мнозина, които присъствуваха на посичането. Душата на светицата отлетя при Бога, но частици от нейната святост проникнаха в душите на хиляди и възкрили и тях за жертвен подвиг в името на Бога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар