Гладен бях и Ми дадохте да ям. . .
Мат. 25:35
Твоето слово е истина.
Йоан. 17:17
Защото заповедта е светило, и поуката – светлина, и назидателните поуки — път към живота.
Прит. 6:23
Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздела на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни.
Евр. 4:12
Всичко, що бе писано по-преди, за наша поука бе писано, та чрез търпението и чрез утехата на Писанието да имаме надежда.
Римл. 15:4
Ангелчо живееше с майка си в една малка къщичка в покрайнините на града. Беше сираче, без баща. За да се прехранват, майка му бе принудена да работи в една фабрика на другия край на града.
Всяка сутрин вдовицата ставаше рано, приготвяше закуска и обед за детето си и още в тъмно се отправяше към фабриката. Ангелчо ставаше по-късно, обличаше се; закусваше и отиваше на училище. На обед сам се хранеше, залавяше се за уроците си и зачакваше до вечерта завръщането на своята майка.
Веднъж, след училище, той се върна вкъщи по-радостен от друг път. С учебниците си носеше и друга книга — малка, подвързана. Свещеникът, който ръководеше църковното училище, за да насърчи Ангелчо — един от отличните му ученици, подари на детето едно Евангелие.
Щом влезе в бедната стаичка, Ангелчо, вместо да почне веднага да се храни, взе книжката, седна на миндерчето до печката и нетърпеливо запрелистя страниците. Колко дребни букви! Малка книжка, а толкова много писано в нея!
Детето се зачете. Забрави за обеда. Прехвърли няколко страници — увлече се. Чете дълго.
По едно време му се стори, че се хлопа на вратата. Преди да успее да притича и отвори, пред него застана един старец. Прегърбен, грохнал, облечен в износени, скъсани дрехи.
– Може ли да се постопля за малко, добро дете? Премръзнал съм!
– Разбира се, дядо, заповядай! Ела по-близо до печката. Ето, и ядене има, нахрани се.
– Благодаря, чедо! Виждам, че имаш добро сърце.
Постопли се старецът до печката, след това седна на малкото столче до софрата и започна мълчаливо да се храни. Мълчеше и Ангелчо, който не сваляше поглед от госта.
С всеки погълнат от стареца залък Ангелчо, който пропусна сам да се нахрани, като че ли чувствуваше, че и сам той се насища.
Старецът изяде храната, прекръсти се и стана.
– Благодаря, дядо, че дойде!
Очите на стареца светнаха от учудване.
– Ти ми благодариш? Виж какво добро дете! Нагости ме и преди аз да изкажа своята благодарност за милостинята му, то само ми благодари! Чудно сърце!...
Присегна старецът към торбата си, взе я.
– Но затова пък аз ще ти се отплатя! Задето ме стопли и нахрани, ще ти дам ей това...
И бръкна с ръка в торбата. Ангелчо го наблюдаваше мълчаливо. Когато ръката се извади, детето остана изумено: старецът държеше една лъскава кутийка — златна.
– Аз съм тръгнал по земята да изпитвам детските сърца. Според добрината им ги и награждавам. Понеже се уверих, че твоето сърце е изпълнено с милост към по-бедните, давам ти най-голям подарък. В тази кутийка е включено твоето щастие. Винаги когато нещо те измъчва, когато се почувствуваш нещастен — отваряй я. В нея ще намериш утеха, ще забравиш нещастието. Вземи я!
И подаде кутийката.
Ангелчо трепетно протегна ръце, пое чудния подарък, целуна костеливата ръка и едва смогна от смущение да промълви:
– Благодаря!
Повече не успя да каже: старецът прекрачваше вече прага — отиваше си...
Вратата хлопна силно. Детето, което се бе свило на миндерчето, трепна и разтърка очите си. Видя, че влиза майка му, но като че не я позна изведнъж.
– Какъв студ! Едва си дойдох. А ти си забравил да сложиш дърва в печката. Колко е студено и вътре! Я гледай, ти си спал, дали не си изстинал? И яденето непокътнато. Не си обядвал. Болен ли си?
Всички тези въпроси майката на Ангелчо изрече бързо-бързо, обезпокоена за здравето на детето си. То — сънено още — не ги разбра.
– Не срещна ли един старец на вратата? Ей сега излезе.
– Какъв старец? Не съм срещала никого... Сигурно си болен, детето ми! Бълнуваш!
Ангелчо се оборави (опомни). Погледна ръцете си и разбра, че е сънувал: ръцете му стискаха не златната кутийка на стареца, а малкото подвързано Евангелие.
— Не, мамо, не е идвал никой... Сънувал съм.
Майката пак погледна непокътнатото ядене.
– Защо не си обядвал? Не, сигурно си болен!...
Ангелчо и сега не чу думите на майка си. Той бе спрял поглед върху разтворената страница от Евангелието и с напрегнато внимание сричаше в ума си дребните букви:
– „Г ... Гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте...
– Защо не ми отговаряш? — и грижовната майчина ръка се долепи до челото на детето. — Кажи, болен ли си?
– Не, не съм, мамо! Нищо не ми е. Но се зачетох в Евангелието и съм задрямал. Ще ти прочета някога от тук — да видиш колко хубаво пише!
И Ангелчо разказа на майка си как е получил подаръка.
Стана му студено, разбра, че печката е загаснала. Разтича се да донесе дърва — понесен от радостно чувство. Мяркаше му се златната кутийка от съня, мислеше си и за подареното Евангелие. И в мисълта му тези два подаръка се смесиха. И си припомни Ангелчо, че и свещеникът, когато му подари Евангелието, му каза почти същото като стареца от съня:
– Не се разделяй от тази книжка! Тя ще те научи само на добро. Тя ще те радва сега, а когато пораснеш и почувствуваш някога, че те гнети мъка, разтваряй я и прочитай нещо от нея. Тя ще те успокои, ще те накара да забравиш нещастието.
И пак погледна Ангелчо към малката подвързана книжка, легнала върху учебниците му. И му се стори, че от нея се излъчва слънчево сияние — че е златна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар