В черкова- Тодор Влайков

из „Преживяното" част втора (със съкращения)

Тодор Влайков
Да ходим всеки празник в черкова, това бе за нас, учениците, също такова правило, каквото бе и всеки делничен ден да ходим на училище. Децата от широката стая се редят двама по двама от лявата страна покрай троновете, дето са до прозорците, и винаги пред тях има някой прегледник. На утринната служба те не стоят, дорде пусне черкова, а вземе ли старият дядо поп Йован да раздава нафора и спре ли се да изчете „Отче наш”, те, наредени пак двама по двама, предвождани от прегледника, тихо заизлизват навън и после се разотиват. Одаешните пък се нареждат от двете страни около аналоите, дето в особени тронове стоят певците. Те държат исо, а по-големите пеят „Господи, помилуй”, „Святий Боже” и други още песни.
Като влязох в одаята, почнах и аз да се редя около един от аналоите, около левия. Там са по-малките одаешни. И захващам и аз заедно с другите да държа исо и да приглашам на певците и на по-големите ученици, кога пеят нещо. Ние по-малките изпълняваме в черкова и други длъжности: при „Премудрост” и при „Прянос” носим свещниците, а на големи празници и херувимчетата; на вечерня пък според празник някой от нас ще чете „Свете тихий” и на пущане - „Святий Боже”. Колко се радвах, кога ми се падне ред да нося и аз свещника! Още повече се радвах, кога на голям празник можех да взема някое от херувимчетата. Дойдеше ли ми пък ред на вечерня да чета „Святий Боже” или „Свете тихий”, аз се чувствувах особено горд. И когато след туй се върнех дома, мама, която ме е слушала в черкова, сияе от драгост и умиление.
Като дойде учител Симон, понеже той сам пее в черкова хубаво, захваща и нас да учи на по-хубави и на по-извити гласове да пеем и „Господи, помилуй”, и „Святий Боже”, и „Отца и Сина”, и всички други припеви. Да усвоим по-добре тия песни и да можем да ги пеем по-свободно и съгласено, учителят всяка събота, като свършим по-рано учението, ще ни събере накуп вън на къошката и ще ни накара да повторим всичките песни, дето ще ги пеем в черкова, като ще ни покаже и някои нови гласове.
По-рано Апостола го четяха в черкова само двама-трима по-възрастни ученици, попски синове, и го четяха по славянски. Щом дойде учител Симон, започва да дава поред на всинца ни и го четем, и то вече по български, като изначало сам ни показва как да го четем, какъв напев да правим в края на всеки стих и с каква извивка да го завършим. На големи празници, за повече тържественост, той нарежда не един, а двама души да четат Апостола - по-славянски и по български. На Коледа, пък и на Великден, дори и по трима - на третия дава да го чете по турски. И всяка събота при часа по черковно пение той ще накара ученика, комуто от по-рано е възложил четенето на Апостола, да го прочете пред всички, като ще го поправи, дето греши и дето напевите му не са хубави.
Малко по-късно учителят захваща да ни учи да пеем и тропарите, както тия в неделните дни на осемте гласа - „Камени запечатану”, „Егда снишел еси” и т. н., - така и за другите по-големи празници. Малко по-мъчно ги изучаваме тропарите, че те не са само с по пет-шест думи като „Молитвами Богородици”, а са много по-дълги, па и извивките им са повече и по-сложни. Ала все пак смогваме и един по един изучаваме ги всичките. Започваме след туй всяка неделя и всеки голям празник, повеждани от учителя, наред с другите песни, да пеем и тропарите. И пеем ги ясно, гръмко и добре съгласени. Мама казваше, че учител Симон направил черковата по-радостна.
Един съботен ден, като бяхме събрани след учението на кьошката да пеем черковните песни, учител Симон важно някак ни съобщава, че ще вземем отсега нататък да учим и нещо ново. „Какво?” - запитваме с любопитство. „Псалтика - казва учителят, без да ни оставя като други път да лучкаме, - псалтика ще учим!” „Я, я, та и псалтика ли ще учим!...” Ние знаехме що е псалтика, че нали в черкова всеки празник учител Симон, а по-рано и учител Никола на псалтика все пееха „Херувикото” и на пущане „Хвалите”.
И захваща се това ново учение. Насядали сме по миндера. Седнал е пред нас на един стол и учителят. И почваме сега по негово указание равномерно да пеем: „Па, ву, га, ди..." - като постепенно си издигаме гласа и в същото време при всяка отделна сричка удряме с дясната ръка по коляното си. Седем различни срички изказваме и завършваме пак с „па”, издигнато твърде високо. Връщаме след това назад „па, ни, зо, ке...” и дохождаме до ниското „па”, с което започнахме. И продължаваме така ту нагоре - „па, ву, га”, - ту надоле - „па, ни, зо” - додето се научваме свободно да пеем основната стълбица на псалтиката. Захващаме след това нови упражнения, едни с повръщане, други с прескачане - „па, ву, га”, „ву-га-ди” или „па-га”, „ву-ди” и т. н., - додето свикваме да вземаме всеки глас от стълбицата. Запознава ни подир туй учителят и със самите знакове на псалтиката: този е да се кара гласът равномерно, този - да се продължи, оня - да се ускори, друг - да се повдигне нагоре през две или повече стъпки, трети - да се сниши надолу. И всички тия знакове ние си записваме в съшити листове хартия.
След редица упражнения вече със знакове учителят ни дава да си препишем цяла една черковна песен, като слагаме под знаковете и самите думи на песента. „Научим ли добре тая песен - казва ни важно учител Симон, - ще я пеем нея в черкова на Коледа.” Тази песен бе „Величай душе моя”, която се пее тогава наместо „Достойно ест”. И започваме усърдно да я учим тая песен - това бе през зимата, та Коледа приближаваше. Най-напред я учехме с „па-ву-га”, или както се казваше, „на парлагия”. Като я усвояваме по тоя начин, почваме да я пеем вече и с думи. И до настъпването на коледните празници научаваме я много добре. Всички горим от нетърпение да видим как ли ще излезе това наше пеене в черкова.
Ето го и самият празник. След „Прянос”, като изпяваме, Отца и сина”, „Милост мира” и другите още песни идва ред и за "Величай душе моя”. Всички сме изтръпнали и обзети от някакво вълнение, че черковата е препълнена с хора. Учител Симон от своя трон, както сме наредени наоколо му, ни изглежда ободрително, па подема песента с висок и ясен глас и дава ни знак да го последваме. Започваме изпърво някак колебливо, малко сме посмутени. Ала учител Симон с внушителния си поглед ни вдъхва кураж. И продължаваме вече по-свободно, додето най-после съвсем отпускаме гласовете си. И цялата черкова закьнтява от нашето дружно пеене. Изкарваме я сполучливо тая дълга песен с всички ѝ завивки и извишения. Трябва да е излязла много хубаво и много доволни трябва да са останали от нея всички, че когато после си отивам дома, не само мама разправя с едно чудно умиление за нея като за някаква ангелска песен, но дори у тато, винаги хладен и сдържан, и той сега с възторг изказва своето задоволство, като похвалва и учител Симона.
И нещо друго още имаше, което радваше сърцата на всички, що пълнеха черковата. Това бяха словата, или както тогава ги наричаха, дамаскините на учител Симона. Май всеки празник след евангелието, ето гледаш, ще напусне той певческия трон, ще заобиколи покрай олтара, ще завие по лявата страна и ще се покачи на високия амвон със запалена вощеница в ръка. Изправен горе в закръглената малка сграда с хубави резби извън, той ще извади из пазвата си сгънати листове хартия, ще ги разтвори върху крилете на дървеното пиле и като поразгледа умълчания доле свят: „Братя християни” - ще каже един сдържан, проникнат от благоговение глас. И започва да чете своето слово. Чете го той свободно, ясно и вразумително, сякаш не чете, ами говори. Ще разтълкува в него прочетеното евангелие, ще каже нещо хубаво и поучително за живота на хората, па нерядко ще сведе дума и към някои народополезни работи. Цялата черкова умълчана и всички го слушат с приковано внимание. И когато свърши, по лицата на всекиго от присъствуващите се чете особено задоволство. Приберем ли се след черкова в къщи, мама всякога ще изрече по някоя умилителна дума за хубавия дамаскин на учител Симона и все ще прибави: „Блазя на стрина ви Алдьовица, блазя ѝ, че е родила и отгледала такъв син!”
Малко по-късно учител Симон, наместо сам да казва своето слово, ще даде написаните листове на някой от по-добрите по-прилежни ученици, та той да се покачи на амвона и да го дочете. По едно време, ето че учител Симон повиква и мене и излага ми да прочета и аз от амвона един написан от него дамаскин. Това ме доста посмути, ала същевременно ме и зарадва, залавям се грижливо да чета и препрочитам написаните листове. Според самия празник отивам при учителя и прочитам след него словото му. Той ме поправя тук-там и насърчава ме да се не стеснявам, а да го чета по-свободно. Когато на другия ден след евангелието се покачвам на високия амвон и поглеждам оттам събрания доле свят, главата ми се позамайва и пред очите и почва сякаш да тъмнее. Но стягам се, давам си кураж, прекръствам се, както му е редът, и започвам четенето. Изкарвам го, слава Богу, добре. А като свърших и можех вече по-свободно да погледна надоле, почувствувах се някак горд, че ето на, и аз като учител Симона от толкова високо място съм прочел цял един дамаскин. Този тържествен миг дълбоко се е врязал в паметта ми, та и до днес ясно си го спомням.