Възхвала

 Змей Горянин

През планината бил прокаран път
от стъпките на хилядите войни,
които на пълчища многобройни
летели векове наред да мрът
от тука все: от тоз едничък път
на север и на юг в полята бойни.

През векове победен вик и стон
Родопите отеквали сърдити, -
ехти над тях самият небосклон
до Божия престол над висините.

Съкровище от дивни красоти
Всевишният бил скътал в планината.
Един чаровен кът на тишината
Той сътвори, за да ощедроти
очите и душата на човека,
та той по свойта жизнена пътека
от зло и грозно да се отврати
и да живей щастлив от век във века.

Всемилостив е Бог, ала със гняв
е гледал, как войски оттук вървят:
ликуващи с победен боен рев
или проклинащи със стон светът,
кога ги поведе смъртта отвъд.

От този край тогаз отвърнал взори
добрият Бог. Но милостив и благ
веднъж от Свойте слънчеви простори
лъчи напратил щедро тука пак:
огрял Родопите и пътя мрачен,
на който пак войнишки низ се влачел.

А пред войниците на бял жребец
Григорий Бакуриян- велик доместик,
ромейски пълководец и храбрец
и на Алексий Комнин пръв заместник-
гористата снага на планината
оглеждал със сияещи очи...
Разтърсила го тръпка непозната
и чул в сърцето си, как тих звучи
и гали го глас чуден- Божий глас:

"Безумие е всяка земна слава,
а суета е всяка земна власт!"
"Кому със меч Живот се вечен дава?"
"У кой владетел земен- цар и княз-
ръката е тъй силна, че да може
ярем на дните Божии да сложи-
над теб да не прозвънне смъртен час?"

Без слово скочил конникът от коня,
а другите ги страх и смут сразил,
че князът коленичил и с поклони
към Бога вдигнал глас и возопил:

"О, Господи! Прости ми греховете!"
"Велик Си, Боже, в милостта Си ти!"
"Смили се над мен! В тез красоти
как искам да издигна жив светилник
и със сълзи покайни, Теб- Всесилний,
Нетленний Боже, да възхваля всеки тук-
в дивен манастир- от днес навеки!"
.....
Минава пътят пак през планината,
ала войски по него не вървят,-
не води той в пожара на войната,
а на молитва в манастира свят.

Свети се манастирът с Божа слава,-
той приласкава отрадните души
в името на Бакуриян остава
разкаялите се за да теши.

Бачковски манастир 

 27 март 1954 г.